Хайдушки закон на Бойчо войвода

Известно е, че стратегът на българската национална революция Г. С. Раковски написва „Привременен закон за народ ни те горски чети за 1867 лято“. Това е един интересен документ, отразяваш по-високия етап в развитието на революционното движение в България, в сравнение с хайдутството. Етап, когато е изживяно времето на личното отмъщение и е започнала организирана борба чрез въоръжени чети, подчинени на едно централно ръководство.

Малцина обаче знаят, че прочутият Бойчо войвода, от някогашните тревненски колиби Цепераните, е написал за своята хайдушка дружина „Хайдушки закон“, далече преди средата на XIX век. Бойчо войвода е прилагал своя закон по времето, когато води дружината си - от 1826 до 1859 г. Безспорно законът му е отразявал натрупания опит в поражения и победи от няколковековното хайдушко движение, защото основните му изисквания, буквално или по смисъл, влизат в „Привременния закон“ на Г. С. Раковски. Всъщност, всичко що се отнася до изискванията към личността, верността и храбростта в „Привременния закон“ е като в „Хайдушкия закон“ на Бойчо войвода. Нови са постановките, отразяващи новия етап - организираността и централизираното ръководство. (При хайдушката дружина хайдутите се подчиняват на своя войвода, а войводата никому - освен на съвестта и любовта към поробените си онеправдани братя).

Членовете на закона на Бойчо войвода са 20, но те са на сочени към три основни изисквания.

Първо изискване: вярност към другарите и дружината, което значи - вярност към делото. За да се счете, че е верен, хайдутинът трябва да бъде „точен юнак на работа“. В противен случай той изменя на чл. 1 - ”Да бъде верен на другарите си“. Докато е в хайдушката дружина, той не бива да се среща нито със своята, нито с чужда жена; забранено му е да пие вино, ракия и каквото и да е упоително питие. Не бива да скрива нищо от другари те си - пари или друго. До подялбата то е общо за всички. Всяко нарушение, пряко или косвено, води до уязвяването на верността. А верността е крайъгълния камък за съществуването на хайдушката дружина. Тя е нейната сила. Затова чл. 19 гласи: „От непоправимия пияница, раздорник и курварин се спасява дружината, както и от издайника (предателя) - със смърт. Да се освобождават живи не трябва, защото са клетвопрестъпници и стават опасни за дружината“.

Второ изискване: какъв да бъде войводата и какви са взаимоотношенията му с хайдутите. Преди всичко, той трябва да знае и може най-много от всички. Да познава места, пътища, пътеки, кладенци, където води дружината; нощем да не я води по път в гората; да осъмва на високи места; да знае откъде ще минава през следващата нощ. Да не води никога дружината си да пие вода на едно и също място. Да знае коя звезда кога изгрява и по звездите да се ориентира за пътищата нощем. Да не разрешава на момчетата си да пушат тютюн преди изгрев, преди вдигането на росата, защото могат по миризмата да ги усетят. Войводата се грижи за всичко и за всички. Ако хайдутин няма оръжие и облекло, войводата му ги набавя, ако не знае сръчно да борави с пушка и нож - научава го. Той набавя храната. Той никога може да си легне  преди лично да постави, дежурни по двама на 5-10 крачни един от друг и да уреди едно сигурно дежурство за цялата нощ. Той не бива да казва ятаците на новите хайдути, преди да служат безукорно поне 6 месеца. В замяна на тези тежки задължения на войводата, всички хайдути са длъжни да му се подчиняват за всичко, защото според чл. 5 - „войводата... е гласът и челото на дружината“. Всеки хайдутин дава 1 десета от дела си на войводата.

Трето изискване: опазване на живата сила - човек-хайдутин. В чл. 15, 16, 17, 18 и 20 най-подробно са дадени конкретни указания какво да носи всеки хайдутин в раницата си, какво да прави при жажда, при леко и тежко раняване, при счупване на кост. Остроумни, плод на изстрадан опит и народна медицина, са грижовните указания, които целят да запазят хайдутина в дружината, където няма кой друг да помогне, освен личния опит и грижата на другаря. Вълнуващи са трогателно наивните препоръки: в случай, че няма вода да влачат с връв сунгер по росата, докато се напои и да се прибира в тенеке (и сунгер и тенеке всеки задължително носи). При раняване да се изсмуче кръвта от ранения и да се посипе с гъба „пърховица“, която всеки хайдутин трябва да има. Много нещо още  трябва да носи хайдутинът в чантата си: и сладък мехлем  - тифтик за рани, и оловно топче, за да го лапне при липса на вода, за утоляване на жаждата, и „котки” (железни шипове) за да не се хлъзга по тревата.

Колко силни са били любов та към род и родина и омразата към потисника у хайдутите, за да понесат неизмеримите несгоди и изпитания. Да за почнат от нищо, да поемат борбата едва ли не с голи ръце и без никакъв опит в първите векове на робството, да вървят около 4 века по пътя на хайдутството и да узреят за свой писан закон. Техният опит става стъпало за българското революционно движение, което вече може да направи своята следваща крачка към зрелостта в националната освободителна борба.

Изискванията на закона на Бойчо войвода характеризират, както хайдушкото движение - една сурова и величава школа, така и своя автор. Да не забравяме, че хайдутите и хайдушките войводи чет нямат в нашата страна. За много неписани закони ни говорят преданията, но писан закон е оставил само нашият Бойчо войвода - достатъчно основание да се гордеем с това, а още повече - да го доведем до знанието на поколенията.

 

 

Иванка Бонева

в. „Тревненски зов“, бр. 18/1980 г.