За хайдутите братя Цеперански

Имало в Тревненската планина едно скрито, хайдутско място. Викали му Цепераните. Там се родили братята Петър, Бойчо и Георги. Баща им се поминал рано и те аргатували на тревненския чорбаджия хаджи Генко, който им се падал роднина. Зимно време работели при чорбаджията, през лятото се прибирали в Цепераните. Така вървял животът, докато нещастието споходило дома на най-големия брат – за кратко време изгубил жена, дете и старата си майка. Нямало какво да го задържа вече сред мирните хора, затова станал хайдутин. Отначало бил в четата на чорбаджи Генко, дето я водел Маньо Кършака. След време събрал своя чета и взел при себе си Бойчо и Георги. Братята минавали от другата страна на планината, обикаляли бейските чифлици в Загорско и причаквали турци по пътищата. Обрали дори султанската хазна и пощата, а парите криели на тайни места в Балкана. На планинците от тревненските колиби Цепераните помагали, те пък ги хранели и обличали. Така минавало лятото, зимата прекарвали в Цариград, ходели във Влашко…

Петър ненавиждал тревненските чорбаджии, че един от тях уморил жена му, не пропускал да им прати „много здраве“ и да им напомни, че някой ден ще слезе в Трявна и сметка за всичко ще им поиска. И това време дошло – случило се в неделята преди Сирница. Появил се той в Трявна с четата си, водел и двама московци, яхнали високи коне. Тревненци били на хорото, а чорбаджиите – събрани на приказка в конака. Когато откъм долната махала се чули гърмежи, никой не им обърнал внимание – на празник това било по обичая. Но ето че се появили хайдути с развян байрак и гайда начело. Хорото тутакси се разпуснало, всички побягнали накъдето им видят очите. Четата обградила конака, започнали да стрелят. Тогава и чорбаджиите разбрали, че Петър Цеперански дошъл да изпълни заканите си – затворили портите, захванали да гърмят и те. Работата отивала на зле, но извадили късмет – дошла им помощ. Като разбрали, че няма да успеят, Петър и другарите му се оттеглили към Качавунския дол, дали и няколко жертви.

След тази случка братята не можели вече да се връщат по колибите, затова забягнали във Влашко, където имало руски войски. Но и там не стояли мирни – обрали и убили един чокоин, руските власти ги заловили и ги изпратили на заточение в Сибир, на мястото, дето се добивало злато и скъпоценни камъни. Там Цепераните престояли цели две години и голямо тегло теглили – денем копаели златото, нощем ги затваряли оковани във висока каменна купа. Дотегнал им този живот и решили да бягат, пък каквото ще да става. Плана си изпълнили по Великден, когато три дни не ги извели на работа,  оставили краката им свободни. Братята изкъртили прозореца на килията и скочили от високото. За да не се пребият, всеки от тях държал по една дъска, простряна надлъж, като криле, за да пада по-бавно и леко. Бойчо и Петър скочили добре, ала Георги се ударил лошо, счупил крака си. Разбрал, че не ще може да продължи, и сам предложил да го убият…

Излезли двамата братя от селото и преминали благополучно през голяма замръзнала река. Никой не ги преследвал, защото ледът веднага след тях се дигнал… Цяла година вървели, а сърцата им все към родното място теглели. Завърнали се в Тревненския балкан и пак захванали стария занаят. И все тревненските чорбаджии вардели, все „много здраве“ им пращали…

След още няколко години Бойчо повел сам чета от 12 души. Уловил най-богатия човек в Казанлък, развеждал го цяла неделя по планината и хабер пратил на близките му – 1000 жълтици да приготвят, ако искат жив и здрав да го видят. Когато времето за откупа наближило, да донесе парите отишъл Бойчовият побратим Станьо от Бичкинята. Четата го чакала един ден и една нощ, надявали се, че вече си иде, а той от страх ли, от алчност ли, ги предал.

При Косов камък били поседнали момчетата и похапвали, когато Бойчо видял, че измежду дърветата се подава чалма. Без да каже на никого, замерил и гръмнал, разнесъл се вик. Рипнал на крака войводата, извадил нож в дясната си ръка, с лявата грабнал пищов и се спуснал напред. Скочили и Бойчовите другари, но видели насреща си гора от щикове, стреснали се и се разбягали между дърветата. Единствен Бойчо гърмял по войската, но не пристъпил и две крачки, и паднал – 40 пушки го повалили…

А Петър водил своята чета още година и нещо, от мъка място не можел да намери, все предателя дирел. Убил го на второто лято след смъртта на Бойчо. След това се оставил от хайдутлука, станал ятак, дълги години бил все здрав и силен, никой не можел да го надскочи и надиграе…

 

Живка Радева

Из „Тревненски предания и легенди“, 2002 г.

 

* Снимката е илюстративна

"Хайдути"
Худ. Стоян Венев