Нейка, сестрата на Бойчо войвода

„Бях на 14 години, когато почина баба ми Нейка – разказва нейният внук Атанас Николов Стоянов. - Тя почина на 103 години през 1909 г. в с. Цеперани. Беше едра и стройна жена, но много ни гонеше и ни се караше, когато видеше, че сме размътили водата в дървеното корито на чучура, от който идеха и вземаха вода хората от цялата махаличка. Баба ми Нейка знаеше добре турски език и, когато я питахме как се е научила да го говори, нали тука на Балкана нямало турци, тя започваше да разправя. Била станала мома над двадесет години, гласяли да я женят, но един ден в селото дошли много турци, търсели да заловят брат ѝ Бойчо, войводата на хайдутите. Като не могли да го намерят и хванат, взели нея, завели я в Търново и я предали на валията. Той я държал при себе си три години, там се научила да говори турски. Валията искал чрез нея да залови Бойчо войвода, но не успял. Тя била хитра, за каквото и да я питал, казвала, че не знае.

С възложената й работа се справяла много добре и валията я харесал, започнал да се хвали с нея. Тя искала да я пусне и да се върне в Балкана, да се ожени, че нейните дружки всички се изженили, а тя щяла да остане стара мома. Валията казвал: "Тук ще те оженя, касабалийка (гражданка) ще те направя и на българин ще те дам". Валията наложил волята си, каквото казал, това направил. Оженил я за едно момче българче от с. Дебелец на име Стоян Георгиев. Валията искал Нейка да остане по-близо до него, та често да я спохожда. Когато я задомил тя казала на мъжа си, че трябва да напуснат Дебелец и да идат в Цеперани, за да са далече от валията. Обяснила му причините, поради които иска да идат в Балкана. Така и направили, продали всичко и тръгнали за Цеперани. Валията научил за кроежите им и, когато дошъл деня на заминаването той докарал четири ата (коня), натоварили багажа и тръгнал с тях. Дошли тук, на Балкана, разтоварили багажа, а валията поискал да излязат на по-високо място, откъдето се виждали нивите и гората на селото. Огледал разположението на местностите и започнал да посочва с ръка, коя нива от къде до къде подарява на младото семейство. Подарил им много ниви и гори в землището на с. Цеперани, но Стоян не одобрил постъпката на валията, затова, че отнел нивите и горите на хората и ги подарил на него и на Нейка. Пред валията нищо не казал, но когато той си заминал за Търново, Стоян рекъл на селяните да не жалят за отнетото им от валията, защото щял да напусне Балкана и всичко щяло да бъде тяхно. Наскоро семейството на Стоян и Нейка, с още едно приятелско семейство от Дебелец, заминали за Чорлу. Багажът, казваше баба, натоварили на четирите ата, които валията им оставил, когато дошъл с тях на Балкана. Там живели повече от двадесет години. Направили солници и добивали сол. Нейка родила и отгледала шест деца - пет момчета и едно момиче. Най-големият син Цвятко, се оженил и преселил някъде из Добруджа, вторият Митьо, когото наричали Бъртуната, се оженил за едно момиче от с. Лява река, Старозагорско и останал да живее там. Бойчо, който бил кръстен на вуйчо си - войводата, се оженил и заселил в с. Горановци. Другите двама синове Никола и Джура се оженили и останали да живеят в къщата в Цеперани, която баща им купил след завръщането си от Чорлу. Никола, бащата на дядо Атанас, починал млад, майка му се оженила повторно, а децата раздала храненичета. Три пъти се омъжвала и три пъти оставала вдовица. Тя се казвала Стойка. Починала на 104 години при сина си Атанас, от когото съм записвал събитията и имената. А дядо Стоян и баба Нейка починали при сина си Джура в с. Цеперани.

Баба Нейка ми е разправяла, че когато живеели в Чорлу, много помагали на хайдутите. Брат й Бойчо войвода лете кръстосвал по българските земи с четата си, а зиме се прибирал при тях на солниците в Чорлу. Там всички помагали с каквото могат, а като се разлистила гората, пак хващали Балкана.

Когато напускали Чорлу и се връщали към Балкана баба Нейка научила, че в с. Райковци раята построила черква, но не била обзаведена. Тогава тя купила от Гърция един сребърен полилей, донесла го тук и го подарила на черквата. Полилеят и днес виси и се ползва в черквата.

Едно лято, било на жетва, турските управници от Трявна заповядали на раята от Дишколийската община да излезе и да работи ангария за направата на калдъръмен път от Белица през колиби Иван Димово за Дишколията. Баба Нейка събрала жените от махалите, броят им не се знае, но дядо Атанас казва, че женското шествие било по-голямо от сватба. Тя ги повела към Трявна, на 20 км от с. Райковци. Спряла с жените пред конака и поискала да излезе този, който наредил да се прави калдъръмен път без хляб. Запитала турчина - как може да се прави ангария, като хората нямат хляб, а и никой още не бил вършал снопите си, защото още не била снета мунята. „Гладна мечка хоро не играе“ - казала тя на турчина. Той останал смаян от голямото женско шествие и от дръзките думи на тази жена. Вместо да ги разгони с камшика, рекъл им да се върнат и да овършеят по един харман, който нарекъл "Ач-харман". Така преди да се снеме мунята на Беглишкия харман от турците, хората от Дишколията, свършили по един харман, за който не били облагани с тогавашните данъци и такси. След тази случка дълго се говорело за безстрашието и смелостта на баба Нейка, която уплашила турските управници в Трявна“.

 

Из книгата на Митьо Недялков Митев от к. Цеперани - „Цеперанските хайдути“ /Предания за хора, местности и селища от Дишколията“/, 2003 г.