… и я нарекли Рада Войвода

Двадесет години преди времето на Априлското въстание, израснала снажна, бяла, румена, с дълги тъмнокоси плитки, Рада Барашка. Родила се и живяла в махалите на к. Бахреците, Тревненско. Още от дете Рада била главатар на детските буйства и игри. Когато тичала, приличала на лекокрила птица, когато се хващала на хорото, играела чудно пъргаво, сякаш у земя не опирала. Забрадката й се ветреела и приличала на летяща пъстра пеперуда. Едрото и енергично здраво тяло, огнените й очи, меденият й глас и будният й ум, пленявали сърцата на всички млади левенти. Рада била смела, юначна. Комити често спохождали бащиния й дом. Обикнала борбата за свободата на България. Научила се Рада от пушки, кама и сабя да отбира. Куршуми често с баща си леела. Още като млада девойка заживяла тя с тежките грижи на семейството и мечтаела за свободата на поробеното си отечество. В земеделската работа мъжете задминавала. Сърцето й било весело… Жетварски песни пеела, все юнашки, за смели хайдути и към връх Балкана поглеждала. Веднъж с майка си с тежка биволска кола откъм м. „Шишковец“ снопи возила, а долу по пътя вардела колата да не се катурне, а майка и водила биволите, защото бащата бил на гурбет. На една опасна стръмнина край село майката извикала на Рада, а тя като сърна рипнала, та прескочила от другата страна високо и тежко натоварената кола със снопи. Смаяли се всички що видели. Килийно школо учила Рада. Четмо и писмо знаяла. Науката обичала тя. Турският език добре говорела.

Нашата хайдушка чета тогава била на бивак в голямата непревземаема крепост „Маанатите скали“ близо до Плачковци, между върховете. Балгарка и Бедек – страшилище за еничари и башибозуци. Войвода бил Вълчан и Стоян, а после дошъл и поп Мартин. Незнайна дотогава пещера била превърната в православна черква. Там попът отслужвал черковни обреди. Някъде високо в големия скалист лабиринт една скала била белосана с вар – тъй нареченото бяло петно, което се виждало от далеч и служело за ориентир на другите хайдушки чети, които идвали на черковните обреди. Това място било свободна въстаническа територия, на която турската власт не гледала с добро око. Кога говорели за хайдушките си дела, войводите се убедили, че нямат постоянно ухо и око сред турските управници. Тогава отишли с молба в родния дом на Рада – да бъде проводена тя, хубавицата, като ратайкиня на работа при най-видните турци в Казанлъшко. Това Рада приела присърце, улеснявало я, че разбира турски език, но това запазила в тайна. Скоро девойката почнала да изпълнява поръката. Воеводите знаяли вече за движението на хазните, за намеренията на турските власти. Сведенията тя съобщавала на своите близки, които често ходели да я наглеждат. Важна роля играела и нейната леля от к. Табаците /Сечен камък/. Къщата й била в най-горния край на селото, до гората. В определени дни хайдутите изпращали вечер съгледвач на връх Бедек. Когато лелята имала нещо да съобщи, запалвала буен огън в къщната камина. Отваряла пътната врата и от върха на планината, съгледвачът виждал светещият огън и съобщавал на другарите си. Те изпращали доверен човек при Радината леля да чуе тайното съобщение. Главни задачи на четата били: подготовка на национално освободително движение, увеличаване на хайдушките чети, събиране пари за въоръжаване, недопускане на хазната да отнася богатствата на султана. Рада работила ловко сред турците. Тя навреме разкривала намеренията им. Обличала се като мъж и с оръжие в ръка се хвърляла в хайдушките битки. Ратайска работа вършела в семействата на видните турци и те били доволни от труда, защото била сръчна и пъргава. Когато трябвало на турците са се мъсти, тя съобщавала за разположението им и определяла в кой да е ден. В тъмни нощи отивала Рада, на кучетата отрова хвърляла, всички врати отваряла и с хайдутите тръгвала да мъсти  разплата да дири. После изчезвала в мрака незабелязано. Смела, твърда, изпълнителна, тя дава вдъхновяващ пример за бунт и мъст. В дни и нощи, в тежки битки е побеждавала. Сама на турската хазна парите е прибирала за делото народно.

Предател подшушнал на властта за нея. В неочаквана засада я хванали и я закарали в конака. Зверски я мъчили. Питали я да каже, къде са четите хайдушки, които са войводите, кои са ятаците. Но Рада нищо не думала. Най-после я вързали, в чувал я натъпкали и здраво го зашили отгоре. Понесли Рада към моста на река Тунджа при долния край на Казанлък. Било ранна пролет и реката пълноводна, тук-там по Балкана сняг се белеел. Хвърлили девойката в реката. Водата я отнесла. Турците не повярвали, че Рада ще загине. Тръгнали по течението и я намерили до брега – още да се бори и да се мъчи да оживее. Извлекли полумъртвата девойка, завързали я отново. Направили голяма клада от асър и дърва, подпалили огън и в огнената стихия я хвърлили. Изгоряла хайдутката.

Когато другарите й научили за гибелта на безстрашната Рада, голяма мъст подели и в знак на заслужена признателност, я нарекли Рада войвода.

 

Христо Чернов

 

* Снимката е илюстративна