По следите на старите комити

Живеехме в село Стояновци край Трявна с моята баба, която почина на 95-годишна възраст през 1935 г. Тя имаше няколко братя в селото. Един път помоли да я заведа на гости при единия от тях на име Смил Антонов. Придружих у до неговия дом.

Когато стигнахме, посрещнаха ни и ни поканиха в „къщи“ – така се именуваше помещението, в което имаше камина. Къщата беше стара, но добре измазана и постлана с хубави черги. Аз бях доста голямо момче, на около 12 години и живо се интересувах от всичко.

На една от стените имаше окачен ятаган. Спрях погледа си на него. Дълъг беше около 70-80 см. Запитах брата на моята баба – от къде има този ятаган. Каза ми, че има чичо на име Смил, на когото бил кръстен и той самият. Чичо му бил комита и с този ятаган отмъщавал на турците, които нападали и отвличали български девойки. Освен с ятагана бил въоръжен и с пушка. Ятаганът предадохме в Тревненския музей.

Хайдутинът Смил е роден през 1810 г. Около 20-годишен, заедно със свой другар, отиват в Батовския балкан да дялат наплати за колелета на каруци. Другарят му водел своята дъщеря, около 15-годишно момиче, да им приготвя храната.

След като стигнали, наложило се Смил бързо да се върне по работа до колиби Стояновци. В това време в Батовския балкан излизат няколко души турци и отвличат момичето. Молбите и настояванията на бащата да не правят това, останали напразни. Турците отвеждат момичето в село Батово в къща, оградена с високи дувари и голяма порта. Човекът се връща отчаян в балкана.

В това време от тревненския край се завръща Смил. Другарят му разказва случилото се. Без да се бави, Смил взема своя ятаган и двамата потеглят към селото. Стигат до къщата, в която било отведено момичето. Било по тъмно. Единият прескочил дувара и отключил портата. Влезли в одая, където било момичето при кадъните, а турците, според техния обичай, били в друга одая. Смил изважда ятагана си и посича няколко кадъни. Грабват момичето и го скриват в един кух бук. След това турците тръгват да дирят уста Смил. Намират го в балкана, но понеже не го познават, запитват го дали познава някой си уста Смил. Той без страх отговаря, че го познава и желае да ги заведе, при условие, че му заплатят времето, което губи. Те се съгласяват, дават му парите, той влиза в колибата, взема си пушката и ги избива. Това се повтаря няколко пъти, докато най-после потегля потеря да го дири в колиби Стояновци.

Потерята стига до бащиния му дом. Като вижда това, Смил взема пушката си и излиза из гората. Турците хващат баща му и казват да предаде сина си, иначе неговата глава ще вземат. Заставят стария човек да застане отпред, те се нареждат след него и потеглят към гората. Смил стреля и неволно засяга баща си. Той се търколил. Турците се изплашили и побягнали. Смил разбрал, че за него вече няма място в къщи и поел пътя към Балкана. Предполага се, че е бил четник в хайдушката дружина на прочутия Бойчо войвода от Цепераните.

Хайдутувайки около две години, той се завръща към Кръстец с цел да дойде към родното си село и да се срещне с близките си. Стига до един кладенец, напива се със студена вода, скоро го обзема дрямка и заспива дълбок сън. Ненадейно го ухапва пепелянка и така загива в разцвета на своята младост. Научавайки, че някой комита бил умрял към Кръстец, неговите близки отиват на мястото, познават го и го откарват с кола в Стояновци. Там го погребват.

Нашият род и до ден днешен носи името Смиловци и се смята за род на хайдути – поборници за народна свобода. Ние се гордеем с нашия род. Ако не би се случило това нещастие, Смил не би преклонил глава пред турските насилия и неговият живот би протекъл под знака на всеотдайна борба срещу поробителите. За това говорят неговата буйна натура, безстрашие и смелост. Той загива едва 22-годишен, обрекъл своя млад живот на народната свобода.

 

Деньо Антонов

 

* Снимката е илюстративна 

Худ. Атанас Пацев