Белчо Петров – сведения за един забравен поборник

Когато говорим и пишем за определени периоди или събития от нашата история към известните личности винаги се добавя и изразът „и други знайни и незнайни герои, дейци и т.н.“. С този доклад целя да осветля един от онези не толкова незнайни, но забравени наши предци, които са дали своя принос за общата картина на национален подем и ентусиазъм в последните десетилетия на османското господство. Повод да избера именно тази тема за участие в авторитетния форум на Специализирания музей в гр. Трявна станаха две обстоятелства, с които обстойно се запознах наскоро.

Първият е завършването на един многогодишен труд на моята майка Румяна Малева, която с усърдие събираше сведения за своите предци и ги описваше в отделни рубрики. През 2017 г. тя успя да събере и систематизира тези свои краеведчески проучвания в един том, който засега е в ръкописен вид (по-нататък ще го наричам за краткост Ръкописът). Естествено аз имах представа за предмета на нейните проучвания, както и от постигнатия резултат. Но като историк, на мен ми липсваше потвърждението на събраната информация от поне още един независим източник. Това ме караше да проявявам известни съмнения относно достоверността на изнесените факти. Особено що се отнася до сведенията за нашия прародител Белчо Петров от колиби Скорците, Тревненско. Често родовата памет не се покрива напълно с историческата действителност.

И ето че съвсем неочаквано за мен се появи и вторият повод. Това е публикуваната през 2016 г. книга „Свобода или смърт. Изповед“, ISBN: 978-954-436-060-3, Габрово принт, 2016 (по-долу за краткост ще я наричам Изповед). Неин автор е тревненецът Емил Николов и както самият той пояснява в началото, текстът представлява записаните от неговия дядо Никола Станчев Балабанов спомени на Петър Цанев Балабанов – участник в тревненската чета по времето на Априлското въстание (1876 г.) и в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Авторът уточнява, че е допълнил информацията с информация от музея в Трявна „без да променям разказа, оставен от дядо ми“. Разказът е увлекателен. Трудно е да се разбере дали Никола Балабанов, който е бил учител и като такъв е притежавал добър изказ, е редактирал спомените на Петър Балабанов или е предал дословно тяхното съдържание. Мисля обаче, че сведенията в записаното не подлежат на съмнение. Така че, съдържащата се информация трябва да се приеме за достоверна. За да достигна до целта, която си поставям, а именно да очертая един правдив образ на комитата и поборник Белчо Петров от колиби Скорците, Тревненско, който е обект на настоящото изследване, ще направя съпоставка на посочените по-горе два източника. 

След кратко представяне на интересни събития от преди въстанието (особено за арестуването му и пребиваването в Търновския затвор – факт, който също вероятно е свързан с моята тема), Петър Балабанов разказва за развоя на Априлските събития от 1876 г. в Трявна и съдбата на тревненската чета. В крайна сметка, както навсякъде, въстаниците са принудени да търсят индивидуално или групово спасение чрез укриване и търсене на начини да емигрират, което би ги спасило от репресиите, последвали разбиването на четата. На с. 29 пише: „Аз се свързах с Иваница Ангеловата. Разбрахме се с нея, че през ден ще ми носи хляб… Скрих се в нашата гора. Направих си овчарска колиба от клони с шумата. Там се криех от дъжда и там спях. Излизах над Койчевци и гледах с белюра какво става в града“. Тук П. Балабанов става свидетел на гибелта на друг въстаник, криещ се наблизо и предаден на турските власти – Петър Генчев. Опасността да бъде открит при засилените полицейски акции, както и невъзможността да се прибере вкъщи и да се върне към предишния си живот, го карат да обмисля варианти за напускане на Трявна и околните колиби: „Така се мина цяла неделя и аз се чудя накъде да хващам“. И тук, четейки следващите редове, аз останах поразен от неочакваната информация. „Един ден Стойно Качауна, Михал Софианлията и Белчо от Скорците си купили хляб от Иваница Ангеловата. Тя знаела, че се познавам с тях и ме издала, че се крия в гората над Койчевци, че през ден ми носи хляб и къде ми го оставя. Те взели торбата с хляба и казали, че ще ми го донесат. Закачили я на бука и се скрили да ме чакат… Таман откачих торбата и те изскочиха от гората“. Следва разказ за събитията в Трявна, последвали разгрома на въстанието. По-нататък ще се върна на записаното от Никола Балабанов, а тук ще направя необходимите пояснения.

Голямата ми изненада беше от включването в сюжета на трите лица, упоменати по-горе. От тях Белчо от Скорците е лицето, на което е посветен настоящия доклад, което е описала и моята майка, като наш прародител и част от родословното ни дърво. Тук открих първото потвърждение от друг източник, че Белчо Петров е в много близки отношения с останалите двама (Стойно Качауна и Михал Софианлията), като не става въпрос само за обикновено приятелство, но и за общи дела, често в разрез със законовия ред в Османската империя. Тук е необходимо да подчертая, че двата източника (ръкописът на Р. Малева и книгата на Е. Николов) са абсолютно независими, авторите не са обменяли информация, така че съвпаденията могат със сигурност да се приемат като потвърждение на изложените факти.

Сведенията в Ръкописа за Белчо Петров (с прозвище Арбалията) са оскъдни и съдържат информацията, до която Р. Малева се е добрала от спомени на роднини и от други хора, с корени в с. Скорците. За съжаление, някои факти са непотвърдени, но да не пренебрегваме ролята на устните предания въобще, които, по понятни причини, не са писмено отразени, но спомагат за изграждане на една по-пълна и ясна картина на епохите, събитията и фактите в историята. Роден е преди 1850 г., понеже към момента на случилото се, описано в Изповед по всичко личи, че е във зряла възраст, т.е. на 30 или дори повече години. А ако се приеме за достоверно и се вземе предвид участието му в събития от 60-те години на 19 в., то годината на раждане може да се отнесе към началото на 40-те години на века. Интересно е споменатото по-горе прозвище, понеже то спомага да се предположи от една страна с какво се е занимавал в миналото рода на Б. Петров (известено е кои са арбалиите и съответния им статут на привилегировано население). Възможно е да е дадено като прякор, също свързан с проходите, но с дейност противоположна на охранителната. Но и в двата случая спомага за установяване на родствената му връзка с негов предшественик, чието име е известно от несъществуващ вече надпис. Става въпрос за каменна чешма в местността „Бряста“, непосредствено под „Черни връх“ на която, върху плоча било изписано, че е построена от Койчо (Кою) Арбалията с едно корито, а  по-късно, през 1875 г., Белчо Петров Арбалията я преустроява, като добавя още шест корита. В близост до нея се устройват селските веселия и курбани. Основание да се предположи, че лицето от надписа Койчо (Кою) е близък родственик на Белчо Петров е общото и за двамата прозвище (Арбалията). В Скорците и околните колиби друг род не е наричан така. Освен това, първородният син Белчо кръщава Колю, вероятно на дядо си. И не на последно място, след като се замогва, а част от парите му са придобити, както ще стане ясно по-долу и по незаконен начин, логично е да отдели средства за обществена полза. И това би могло да е за чешмата, построена от дядо му. Известно е, че по този начин се е демонстрирало, че потомъкът е надминал своите предшественици, така че обяснимо е защо чешмата от по-скромна, с едно корито, е преустроена в голяма със седем корита.

Родовото предание не е запазило информация за детството и юношеството на Белчо Петров и започва направо с неговия комитски период. По непотвърдено сведение, той участва в Хаджиставревата буна през 1862 г. Основание това твърдение да не се отмине като недостоверно, се съдържа във факта, че региона, в който се водят сраженията до окончателното разпръсване на участниците, е в непосредствена близост до гр. Трявна, както и доказаната съпричастност на жители на гр. Дряново и околните села, които населени места също са в близост до родното му място. Сведението сочи, че след потушаването Белчо Петров се озовава в търновския затвор, където се запознава с Филип Тотю и през 1863 г. двамата успяват да избягат.

Вероятно събитията, които преживява в периода 1862-1863 г. предопределят по-нататъшното развитие на живота му. Участието му във въоръжени сблъсъци с турците, както и срещите с хора, живеещи на ръба и отвъд закона, оказват силно влияние и той започва да води двойствен живот – вкъщи и в Балкана.

В края на 60-те или в самото начало на 70-те години на 19 в. събира съмишленици и се отдават на хайдутлук – в позитивния и в негативния смисъл на думата. Т.е. обект на техните нападения са както лица, чиито безчинства остават непреследвани от официалното правосъдие, така и такива, за които има сведения, че са увеличили богатството си в пари и други ценни предмети. Със сигурност сред тях не са бедното население, ратаите и гурбетчиите, понеже техните средства не са големи, а и са необходими за преживяването на семействата им. Според Ръкописа четата не е голяма. В нея влизат: Белчо Петров – предводител, Петър Балабанов и Стойно Качаунина от Трявна и още един, на когото не се знае името, но е известно, че е от с. Кърти пъня, близо до днешното село Царева Ливада. През 2007 г. Р. Малева разговаря на краеведски теми с Миньо Петров, потомък на скорченски род, от когото научава, че като малък, баща му му е показвал мястото, където е било скривалището на четата. А че е имало такова е безспорно. След всяка по-голяма акция е следвала и ответна реакция от страна на пострадалите, които са търсели съдействието на властта. Първо са проверявали неформалния контингент за който се е предполагало, че се занимава с подобни действия и на участниците се е налагало да се крият известно време. Това се потвърждава и от разказа на П. Балабанов за попадането му в Търновския затвор през 1874 г.: „С моя приятел Колю Манев от Бонев хан бяхме излезли на разходка към Милевци. Денят беше хубав, топъл пролетен ден в края на месец април. Хората копаеха по градините, сееха картофите. Имаше много познати от тях, поздравихме се. Вечерта заптиета захлопаха по портата. Баща ми излезе да види какво става. Търсеха мен“. По-нататък разказът следва с обяснение на причината за арестуването му. Местен първенец, чорбаджи Златю се оплакал, че двамата са му откраднали голяма сума пари в злато – „…10 златни наполеона, един наниз пендари и петдесет жълтици“. В оплакването си потърпевшият посочва, вероятно за да предизвика сериозна намеса от страна на властта, че целта на кражбата е да се закупи оръжие. В разказа си П. Балабанов твърди, че е невинен и вероятно е прав. Но, както беше поменато, при всеки подобен инцидент властта хвърля съмнение върху определен контингент.

По-горе бе посочено, че след участието на Белчо Петров в събитията от 1862-1863 г. животът му придобива двойствен характер. Това се налага особено след като четата е сформирана и след всяка по-голяма акция се налага да се потули за известно време. Възниква въпросът - как е било възможно, при съмненията за тайната му дейност да живее и вкъщи? Той дори е преустроил една от стаите с изход към улицата в малко дюкянче, в което извършва дребна търговия на стоки от първа необходимост. Обяснението е фактът, че в Скорците турско население няма. Няма такова и в Трявна, където има само местен представител на властта и същият, при необходимост е трябвало да търси съдействие от Дряново или Търново. Като се има предвид бавните комуникации и срокове за организиране на издирване, то не е трудно да си обясним как хора като него е можело да водят нормален живот и при нужда да се укриват. При по-сериозни ситуации Белчо Петров се налагала да напусне района и да търси по-дългосрочно пребиваване в отдалечени населени места. Това се потвърждава и от разказа на Петър Балабанов, който на няколко места съобщава, че на път за Румъния, преминавайки през села и градове, Белчо навсякъде има добри познати.

Не е известно да е взел активно участие в Априлското въстание от 1876 г. Името му не фигурира нито в списъка на формиралите тревненската чета, нито в спомени на останали живи участници. По-вероятно е да не се е доверил на организаторите, че въстанието е добре подготвено в цяла България и затова не го виждаме сред въстаниците. А и сведението на П. Балабанов за срещата им след разгрома не предполага в дните на въстанието да са били заедно. Факт е обаче, че откривайки своя приятел и съратник да се крие в горите над Трявна в пълна безизходица, Б. Петров не се поколебава да му помогне, пренебрегвайки последиците, които биха могли да произтекат. Събитията, свързани с тази помощ, довеждат до там, че за него вече не е възможно да се завърне към предишния си живот и се налага да търси спасение в емиграция. Макар да предизвиква предположения, необяснимо остава обстоятелството, че тримата (Белчо Петров, Стойно Качаунина и Михал Софианлията) не само помагат на въстаника П. Балабанов, но се укриват заедно с него! Със сигурност има сериозни причини и те също са издирвани от турските власти.

След като се откриват в гората над с. Койчевци, четиримата решават да се крият в Балкана. За да имат сигурна прехрана, те се установяват в околностите на Скорците, където са семейството и роднините на Белчо Петров. Скоро обаче, тук става инцидент, който ги принуждава задълго да напуснат региона. В спомените си Петър Балабанов отбелязва: „Една сутрин отидохме в гората срещу Скорците. Белчо щеше вечерта да си отиде у тях да вземе хляб и нещо за ядене. Недялко Русинов излязъл за гъби и ни видял, без ние да го забележим. Дошъл в Трявна и казал на аскерите, че комитите са в гората над селото. Довел ги по пладне. Аз бях отишъл да пия вода в близкото дере. Стойно и Белчо спяха, а Михал прав караулеше. Тъкмо се напих с вода и си надигнах главата, турските „мартинки“ изгърмяха“. До сражение не се стига, вероятно защото силите са несъизмерими и решението е да се изплъзнат с хитрост. Междувременно Михал Софианлията е убит. В последствие главата му е отрязана, побита на кол и занесена в Трявна за назидание. Останалите трима успяват да се измъкнат, като заблуждават преследвачите. Стойно Качаунина разпъва връхната си дреха (абата си) на един клон и докато турците стрелят по нея, мислейки си, че комитите са още там, успяват да се отдалечат.

Четейки внимателно случката, описана в Изповед, се налагат следните заключения: Първо, тя е много скоро след разбиването на тревненската чета, понеже турците са още в Трявна и за това реагират толкова бързо. Второ, споменатият, който ги предава е познат на Петър Балабанов, защото той не говори за него като „някой си Недялко Русинов“, „някой скорченин“ или нещо подобно, а директно съобщава името му. Дори и в последствие да е разбрал кой е, той несъмнено би се изразил по начин, различен от този.

Този драматичен момент е описан и в Ръкописа от Р. Малева, която се доверява на спомена в рода и обяснява случилото се като резултат от стара вражда между Белчо Петров и Недялко Иванов (в Изповед името е Русинов, но безспорно става дума за един  човек. Още повече че последвалата развръзка е същата). Според нея, враждата между двамата е стара и прогресираща. Тя дори описва дочут от Б. Петров разговор между Н. Иванов и представителите на турската власт при едно тяхно идване в селото, в който последният обещал на турците да го предаде (дори обещал пари), но при условие непременно да го убият, понеже отмъщението би било жестоко. Р. Малева пише, че в резултат от предателство турците нападат четата (този разказ не обвързва случката с въстанието, както е у П. Балабанов). Белчо Петров вижда, че числеността на преследвачите е значителна и един от неговите хора е убит. За това решава да използва хитрост (описана и в спомените на Балабанов). „… дядо Белчо закачил горната си дреха (антерия) и калпака на един храст на срещуположния баир, гръмнал и много бързо се скрил. Антерията и калпакът веднага били продупчени от безброй турски куршуми. Но четата била спасена. И тогава осъдили на смърт чорбаджията“.

След това премеждие групата се разпръсква, като Белчо Петров и Стойно Качаунина остават заедно, а Петър Балабанов, като не знае къде да ги търси, отива в с. Маренци и се скрива там при леля си Йона. След два дни обаче, останалите двама го откриват, групата отново се събира и първото, което предприемат е да отмъстят за предателството и за убийството на Михал Софианлията.

Самата екзекуция е описана в двата източника с различни подробности, но основната информация съвпада. В Ръкописа Р. Малева пише, че тя е извършена близо до с. Скорците, като предварително са знаели, че ще ходи за стока. „Пресрещнали го веднъж в гората, когато заедно с ратая си отивал за стока в Горна Оряховица. Свалили ги от конете, вързали ги за две дървета и заклали чорбаджията, а ратая пуснали и го предупредили, че ако стане като господаря си, ще умре по същия начин“. В Изповед П. Балабанов разказва: „Белчо се закани да отмъсти на съселянина си за предателството и убийството на Михал. Изучил, че Недялко Русинов и дядо Деню ще ходят в Дряново но пазар. Вечерта ги извардихме до дядовото Спасово ханче. Връщаха се на коне. Застанахме на пътя им и им извикахме да спрат и да слязат от тях. Белчо и Стойно отведоха Недялко, а на мен дадоха дядо Деню и конете. Накараха ме да ги чакам на стотина крачки нагоре по пътя. Като се върнаха при нас, казаха, че са пратили Недялко да доведе аскери от Трявна“. По разказа на П. Балабанов, преди да го убият, на молбите да му простят те отговорили: „Иди в Трявна и доведи аскерите да убият и нас. Ти не си човек бе, ти не си българин. Ти си само едно турско мекере и предател. Нали знаеш какво е наказанието за предателите? Смърт за смърт, глава за глава“.

От този момент, за тримата става невъзможно да се завърнат към предишния начин на живот, прибирайки се при семействата си. Решението, което вземат е да заминат на далеч и дори зад граница – в Румъния. За целта се снабдяват с тескерета от местни хора, дюлгери, които през лятото сформират дружини и наемат строителни обекти в различни села и градове и така осигуряват прехраната на своите семейства за зимните месеци. Понеже документите са с обозначен маршрут (до Троян и околията), тримата заминават в тази посока, с намерението там да презаверят тескеретата си за Никопол, от където да се прехвърлят в Румъния. Пътят им не минава без премеждия и многократно са проверявани от турски постове, но успяват да се доберат до Троян. Дори разработват план: да влизат в канцеларията за документите поединично, за да може, ако арестуват някого, другите двама да нападнат конвоя, като го откарват за Ловеч и да го освободят. Не се налага обаче, и тримата заминават за Белене, а от там за Никопол. През целия път водач на групата е Белчо Петров. Това е видно от разказа на П. Балабанов, който отбелязва, че по пътя срещат познати, с които Белчо е имал търговски отношения преди. Един от тях е Петър Павликенченинът в Белене, у когото преспиват. В Никопол също отсядат в хана на „Чакала“ – друг негов познат. Със сигурност, познатите на Б. Петров не са само по линия на търговията, която е имал с тях. Основание за такова твърдение дава фактът, че в разговорите си с тях той не крие, че целта им е да избягат в Румъния, понеже турската власт ги издирва. Доверието, което проявява, несъмнено е резултат и от по-друг вид предишни взаимоотношения. Дори последния, Чакала е този, който ги свързва с хората, които ги превозват с лодка през Дунава. 

Така трима се озовават на румънския бряг, близо до Турно Магурели и се настаняват в хан, собственост на българин от плевенските села. Тук след няколко дни, вероятно на обмисляне на планове за бъдещето, групата се разделя. Белчо Петров и Стойно Качаунина заминават за Букурещ, където имат намерение да се заемат с дребна търговия, а Петър Балабанов отказва да продължи с тях и остава, за да продължи по свой начин живота си. Същият посочва и причината: „Чувствах се много уморен и исках малко да си почина. Пък и имахме различия в отношенията и разбирането ни по много въпроси (без да уточни какви са б.м.). Оставиха ми малко пари и заминаха“.

На това място в Изповед свършват сведенията за Белчо Петров в спомените на П. Балабанов. Не е известно дали на по-късен етап преди и след Освобождението са се срещали. Но и разказаното от него е ценен източник на информация, който да потвърди, уточни и прибави такава към написаното в Ръкописа на Р. Малева. За съжаление, и при нея сведенията за следващия етап от живота му са оскъдни, трудно проверими и доказуеми. Такива са например спомените в рода, че Б. Петров е участвал в Руско-Турската освободителна война 1877-1878 г. Че е участник в Опълчението и че е награждаван с руско отличие за храброст. Впрочем, предвид изтъкнатото дотук, тези твърдения не следва да се отхвърлят с лека ръка. А това, че не е в редовете на официално признатите и известни местни поборници и опълченци би могло да се обясни с факта, че непосредствено след края на войната, той се изселва със съпругата си в с. Мъгевене (от 1898 г. Кирилово, а от 1947 г. Градина), Плевенско. Там, вероятно с парите от хайдушкия му период и от със спечеленото в Румъния, закупува имоти и построява голяма мелница. На следващ етап решава да започне и по-мащабна търговска дейност, за която се е изисквало документи и разрешителни. На път за Свищов, носейки голяма сума пари, необходима за уреждането на административните изисквания, става жертва на нелеп инцидент. Яздейки по поречието на р. Осъм вижда, че близо зад него има група лица, които му се сторили съмнителни. Решава да прекоси реката, но в бързината не избрал плитко място, където има брод, а навлязъл в дълбокото. Поради течението, не успял да се задържи на коня и се удавил. Така, ако се доверим на родовата памет, завършва неговия живот.

В Заключение ще се върна към началото на настоящия доклад. Информацията, съдържаща се в ръкописа на Р. Малева, която пък е основана на родовата памет сред потомците на Белчо Петров, сама по себе си би могла да се приеме и се приемаше с известно съмнение или най-малкото като недоказуема. Но излязлата през 2016 г. книга на Е. Николов „Свобода или смърт. Изповед“ ми даде възможност да направя връзка, да съпоставя сведени и факти и да ги потвърдя. Така стигнах до убеждението, че трябва да се популяризира известното за живота и личността на Белчо Петров. Самият той след Освобождението не е търсил признание, облаги и привилегии. Не е това целта и на настоящия материал. Единственото, което е нужно, е да се даде известност за още един от онези, които са били непримирими с безправното си положение и са допринесли за формиране на революционната нагласа сред българското общество в последните години на робството.      

 

доц. Д-р Людмил Малев, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

Из сборника „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, 2019 г.

      

            

* Снимката е илюстративна