Бележити тревненци – възпитаници на Южнославянския пансион в град Николаев

В началото на 2017 г. се навършиха 150 години от основаването на Южнославянския пансион в гр. Николаев, едно уникално заведение, което се превръща в голям образователен център на българската младеж, а също и средище на българската култура в Южната Украйна през втората половина на XIX век. Общоизвестно, че историята на пансиона е неразривно свързана с биографията на неговия основател и собственик Тодор Минков - българския възрожденец, голям педагог и високообразован администратор на Руската империя от средата на XIX и началото на XX век.

От Южнославянския пансион излезли около 800 подготвени младежи, една забележителна част от българската интелигенция. Възпитаници на пансиона станали активни участници в Априлското въстание и Освободителната война, сред тях са Панайот Волов, Михаил Греков, Яков Петкович, Атанас Узунов и други. В Николаев учили класиците на българската литература Алеко Константинов и Георги Стаматов, академиците Антон Каблешков, Георги Кирков, Пенчо Райков, основателят на българската опера Константин Михайлов - Стоян, един от първите български хирурзи Георги Калатинов, един от основателите на българската военна медицина Стефан Бочаров и много други бележити личности. Тук средно образование получили бъдещите министри Петър Абрашев, Константин Никифоров, Петър Пешев, Теодор Теодоров, Димитър Тончев и още неколцина високопоставени държавни чиновници. Имената на поне 50 възпитаници на пансиона влезли в българските и международните енциклопедии. Пансионът служил и като временен подслон на български революционери, които приближавали Освобождението на България.

Историята на Южнославянския пансион включва два периода: основния 25-годишен в Николаев (от 1867 г. до 1892 г.) и белоруския (от 1894 г. до 1906 г.) в Гродненската губерния, като подготвителен клас за военни корпуси.

Първите балканските младежи се появили в Николаев още през 1863 година и се настанили в пансиона на гимназията, където Тодор Минков бил назначен като техен възпитател. Пансионът заедно с гимназията се разместили в сградите на флотските екипажи (днес сгради на регионален музей Николаев и Строителния колеж). Обаче след две години Николаевския военен губернатор адмирал фон Глазенап не видял необходимост от функционирането на пансиона и взел решение да затвори заведението. Тодор Минков не възприел това решение и, използвайки своите широки връзки с високите сановници в Санкт-Петербург и Москва започнал борба за възстановяване на пансиона и спечелил победа. С указ - “височайше повеление” - на императора през 1867 година на Минков било разрешено да учреди при гимназията частен пансион за южните славяне (Абрашев 1909:22). От това време “Минков е съдержател и гувернер на пансиона” (Оджаков 1905: 40) На практика тук се осъществявало не само възпитание, а и определена учебна дейност - подготвителни упражнения с учениците.

Съставът на възпитаниците в Южнославянския пансион бил мултиетничен - руснаци, украинци, молдовци, черногорци, сърби, гърци, чехи и дори православни араби. Обаче, абсолютното мнозинство (близо 80 процента от общия брой ученици) в пансиона били българи от различни градове и села в българските земи, а също от Цариград, Браила, Галац, Тулча и Албания. В пансиона учили децата и от българските колонии в Русия. Най-големия брой пансионери - 130 души - бил регистриран през 1879-1880 учебната година.

Благодарение на усилията на Тодор Минков в пансиона функционирала библиотека, която наброявала около 3400 тома на руски, български, сръбски език, били организирани образцов хор, оркестър и ученически театър. През първата половина на 80-те години възпитаниците издавали ръкописно списание “Братски труд”.

Финансирането на пансиона се осъществявало от няколко източника: плащанията от родителите, стипендии, отпуснати чрез Министерството на народната просвета и Синода, приходите от спонсорите. Издръжка на един ученик била 250-300 руб. годишно, обаче в пансиона били и съвсем бедни деца, освободени изцяло или частично от заплащането. Завеждащ на пансиона полагал грижи за възпитаниците и след завършването на тяхното обучение в Николаев, подпомагал завършилите пансиона да постъпят в руски и европейски висши учебни заведения.

Тодор Минков, като блестящ организатор, успешно вградил пансиона в комплекс, включващ два Николаевски средни общообразователни заведения - местната гимназия и реалното училище, а в първоначално време и основното градско т. н. уездно училище.

Историята на Николаевската гимназия започнала през 1862 година. След кратко време гимназията се превърнала в престижно средно учебно заведение. Освен класическо, тя давала и педагогическо образование. С тази цел бил организиран специален педагогически клас.

Реалното училище отворило врати през 1873 г. и било насочено да подготвя предимно технически кадри. Училището притежавало солидна материално-техническа база, включваща освен класните стаи и лаборатории. Учениците “реалисти” като и гимназистите били заобиколени от високо-квалифицирани преподаватели и наставници Николаевската гимназия и реалното училище били доста известни. Освен николаевците тук учили младежи от Одеса, Xерсон и други градове, а също и чужденци. През лятото 1874 г. учебните заведения посетил император Александр II и в памет на това събитие те започнали да се наричат - Александровски.

Някои от балканските ученици имали нужда да учат на по-ниско ниво - в “уездното” училище, което започнало от 1828 г. На младежите, които имали слаби познания и не можели направо да кандидатстват в гимназията или реалното училище им предлагали поне една година да учат в това заведение. След доучването някои от тях били приети във втори и трети гимназиални или училищни класове. Тук сред другите ученици през 1871 г. учил Тодор Тотев, син на прочутия войвода Филип Тотю.

Всичките николаевски учебни заведения били включени в състава на Одеския учебен окръг (общо в руската империя през 1835 година бяха образувани 8 окръга). Южнославянският пансион, макар че не бил пряко подчинен на чиновниците от просветата, на практиката координирал своята дейност с тях, а Минков редовно си кореспондирал с ръководството на Министерството и Одеския окръг.

Популярността на пансиона непрекъснато се увеличавала. От цяла България родителите се стремели да изпратят децата си за обучение в прочутото заведение на Тодор Минков. Грамотни и процъфтяващи тревненци също изпратили своите момчета в Южна Украйна (по онова време Южна Русия). Някои младежи преди да учат в Николаев, завършили Габровското училище.

За съжаление, няма как да се определи точния брой на тревненци, учили в Николаев, защото в намерените списъци не винаги са посочени данни за месторождението и постоянното местожителство на възпитанците. Понякога откриваме сведения от спомените на пансионарите, че някои ученици били тревненци.

На тревненците повече им харесвало реалното училище, където за разликата от гимназията, младежи които имали добра предварителна подготовка, имали възможност да постъпят направо в трети клас, а някои от тях - без приемни изпити. Тъй като времето на обучението било намалено на две години, родителите икономисвали разходите за образованието на децата си. Привличала ги и практическата насоченост на обучението. Известно е, че в края на 70-те началото на 80-те години на XIX век, в реалното училище учили тревненците: братя Лазар и Илия Видинлиеви, Никола и Еким Проданови. Малко по-късно, в периода между 1881-1886 години, в училището получава знания Тихо Мустаков, който вероятно е роднина на Янко Мустаков, известният певец и композитор. Както и другите българи, получили основно образование, Мустаков бил приет за обучение направо в трети клас. Освен това, Тихо получава пълна стипендия от министерството на народната просвета и завършва най-горният, 7 клас, и по такъв начин придобива право да кандидатства директно в университета. За неговата съдба след това време няма сведения.

Между възпитаниците в пансиона откриваме и деца от големи тревненски фамилии - трима братя Славейкови и Пенчо Райков.

Известно, че Петко Славейков бил баща на общо осем деца, сред които – политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков. Като деец от времето на Възраждане, Петко Славейков възпитавал децата си в любов към България и твърдо искал те да придобият хубаво класическо образование в Русия, защото сам се стремял да учи руски и да се отдалечава от гърците. Петко Славейков изпратил синовете си Рачо, Райко и Христо заедно да пътуват за обучение в далечна Русия. Съгласно документите, намиращи са в Държавния архив на Николаевска област, през април 1875 година братята Славейкови живеели в пансиона на Тодор Минков и учили в училището и гимназията.

Най-старшият от тях, шестнайсетгодишният Рачо учил в реалното училище. Той бил приет за обучение направо в трети клас, защото преди това учил в Роберт колеж и по данни от българските източници през 1872 година го завършил. Рачо учил заедно със Симеон Ванков, Петър Груев, Петър Корабаров, Константин Никифоров и други българи, впоследствие станали известни дейци. Администрацията на училището отбелязала висока успеваемост на ученици-чужденци, между които и Рачо. Според статистиката през 1876 г. общия брой ученици в реалното училище бил 174, от тях около 30 - южни славяни.

Рачо Славейков харесвал точните и природните науки, а също така и задължителните военни занятия, които провеждал техният възпитател и наставник Тодор Минков. Тъй като Минков придобил военен опит по време на Кримската война, той считал за важно момчетата да бъдат добре подготвени за военна служба. Всяка вечер възпитаниците с пушки на рамо марширували в двора на пансиона, а след това играели на война. Придобитите в реалното училище знания и навици в предварителната военна подготовка позволили на Рачо да учи във Военното кавалерийско училище в Елисаветград (дн. гр. Кировоград) и офицерската кавалерийска школа в Санкт-Петербург. В Николаевското реално училище той имал възможност за задълбочено изучаване на предмети и с хуманитарна насоченост. Учебните програми предвиждали подробно запознанство с произведенията на Пушкин, Лермонтов и други класици на руската литература. Вероятно съединението на военно и хуманитарно образование наред с другите фактори мотивирало Рачо Славейков през по-късния период на живота му да пише статии и студии по военнополитически, военноисторически и литературни въпроси, а също да превежда творби от руски поети.

След завършването на обучението в реалното училище Рачо Славейков поддържал връзки с пансиона и неговия ръководител. През 1880 г. по време на пътуването от Санкт-Петербург до Цариград и София той заминал за Николаев, посетил заведението, където се срещнал с Минкови и със своите приятели пансионери.

По-малкият брат на Рачо, тринайсетгодишният Райко, по съвет на баща си се ориентирал да учи в класическа насока и през 1874 година бил приет в подготвително отделение за класическа гимназия. Тогава в отделението се готвили основно децата от Балканите (общ брой 11), защото слабо знаели руски език. Малко по-късно Петко Славейков предрекъл бляскаво поетично бъдеще само на Райко. Обаче момчето го постигнала трагична съдба. По време на обучението в гимназията той се разболял и починал. Във връзка с тази трагедия трябва да се отбележи, че заболяването при пансионерите от Балканите се превърнало в голям проблем. Въпреки, че в пансиона, училището и гимназията постоянно работели щатни лекари, децата често боледували. Този факт се обяснява най-вече с доста резкия континентален климат в Николаев - много горещо и сухо лято и силните, студени ветрове през зимата. Освен това в региона няма гори. За българчета, свикнали да живеят в по-меки климатични условия, в планинско-гористата местност, пребиваването и адаптацията в Северното Причерноморие се превърнало в тежко изпитание.

Единайсетгодишният Христо Славейков, след тревненското школо, заедно с Райко встъпва в подготвително отделение за класическа гимназия. Тогава в това заведение учили 344 ученици, между които 41 чужденци, от тях 32 били пансионери. Христо успешно завършил Николаевската гимназия и следвал право в Харковския университет. За съжаление досега не съм намерил спомените на братята Славейкови от живота и обучението им в Николаев. Има много повече документални материали за пребиваването в пансиона на тревненеца Пенчо Райков, един от основателите, дългогодишен и почетен председател на Българското химическо дружество, патриарх на българската химическа наука. Благодарение на запазените в научния архив на БАН неговите писма до родителите му може да се проследи живота на ученика в Николаев. За първи път тази неговата кореспонденция изследва Тодорка Рашева, която през 1984 г. публикува статия в Годишника на националния политехнически музей, в която пише за архива на академик Пенчо Райков, като източник за историята на образованието в Николаевското Александровско реално училище. През 2009 г. се появи статия на И. Димитрова, където също се разглежда Николаевския период в биографията на бележития учен.

Спомените на Пенчо съдържат детайлно описание на неговото почти двеседмично пътуване от Трявна до Николаев с железницата и с вапора (голям кораб). Момчето разказва на родителите си за своите преживявания, когато в морето се започнала “много страшна буря с дъжд” и разписва подробно сметката на разходите по време на пътуването. Пенчо пише за първата си среща с Тодор Минков, когато му предал метрическото свидетелство, парите и му съобщил желанието си да следва само в реалното училище. Тъй като Пенчо Райков успешно завършил Габровското училище и придобил основно образование, според решението на педагогическия съвет, той бил приет за обучение без приемни изпити направо в трети клас.

Какви проблеми най-вече вълнували малкият Пенчо в Николаев? Като другите българчета, които никога не били ходили далеч от родния край, и той бил изправен пред проблемите на  психологическата адаптация. За него било доста сложно да се интегрира в чуждото средище, защото бил “отделен от всичко мило и драго”. С нетърпение очаквал писмата от родителите си и “барем едно слово” от останалите многобройните роднини, а собственоручното писмо от майка си сравнява с “брилянт, който го развеселява в най-тъжните минути”.

Пенчо често бил разстроен, че не му стигат парите, изпращани от родителите, затова бил принуден да живее “икономически” и да ограничава своето развитие. Макар, че бащата му бил богат търговец и меценат, той проявявал скъперничество що се отнася до финансирането на обучението на сина си. Момчето вземало дребни заеми от Никола Проданов, молило Тодор Минков за отсрочка на плащането за обучение и понякога не можело да си купи дори най-необходимите дрехи, книги и ученически принадлежности. Било му мъчно, “като почти всяка събота неговите другари отиват на театър”, а той “един като папуняк остава на стола и не дей да мисли, че те отиват за удоволствие да гледат... представявани нарочно за учениците исторически събития...”. Пенчо дал последните си пари, за да се фотографира с всичките пансионери и след това изпратил снимката на родителите си. Обаче от писмата му ясно личи, че бил възпитан в патриархален дух, защото винаги подчертава учтиво отношение към баща си и неговите съвети, които цитира няколко пъти.

За Пенчо както и за другите южнославянски ученици голям проблем била климатическата адаптация. Всяка есен и зима той е настинал и се оплаква на родителите си от тукашния климат. В частност той пише: “Северния вятер ми докарвал понякога до отчаяние, той е още по-лош отколкото в Дебели рът” (населено място в община Елена).

Младият тревненец осъзнавал, че трудностите в чужбина по-лесно се преодоляват, когато край него има сънародници. Той постоянно общувал със своите роднини - пансионери - Никола и Еким Проданови, а също и с Христо Славейков. В писмата си до родителите си често предавал поздрави от тях. В пансиона Пенчо поддържа приятелство не само с тревненците, а и с габровците и ги смята за свои земляци. Той поддържал най-тесни връзки със синовете на известния габровския даскал Цвятко Недюв Самарджиев - Иван, Недю и Николай. Макар че Самарджиевите учели в друго Николаевско учебно заведение - в гимназията, Пенчо дружил с тях в пансиона и по време на ваканциите. Тъй като Самарджиевите по-често посещавали родното си място чрез тях Пенчо изпращал писма до Трявна, а от своите роднини получавал отговори и крайно необходими неща.

Еднаквият православен календар и начин на службите в Николаев, способствали за интегрирането на Пенчо в църковния живот на училището, където според правилата, православните ученици задължително се причестявали и празнували религиозните празници (в училището се намирала отделна църква за учениците и преподавателите).

Пенчо харесвал пансионерския живот и обучението в Николаев и се чувствал щастлив, защото “отиди в таквози едно училище”. По онова време училището се считало за елитно. През 1882 г. там учели 296 души. Почти половина от тях - 139 били деца на дворяни и чиновници, 81 - от градското съсловие, а броят на чужденците бил 66, сред които абсолютното мнозинство съставлявали пансионери.

Пенчо прилагал големи усилия за овладяване на чужди езици и най-вече руски. Момчето настойчиво молило родителите си да му изпратят пари, за да си купи речници. Както се вижда от неговите писма в практическото изучаването на руския език той доста бързо постигнал отличен резултат. В края на първата учебна година някои пожелания и поздравления той пишел само на руски и то почти без грешки.

Обаче Пенчо бил изправен пред проблем с овладяването на френския език, макар че го бил учил в Габровското училище и според отчета за успеха на учениците, го владеел на добро ниво. В действителност нивото му на владеене на писмен и говорим френски език не отговаряло на изискванията. Благодарение на училищните преподаватели Людвиг Жинью, а по-късно и Генрих Тардан момчето значително подобрило знанията си по френски. Пенчо учил немски език при статски съветник Роберт Генель и в края на обучението достигал отличен резултат, който му позволил да постъпи в Лайпцигския университет.

В реалното училище сред задължителните дисциплини голямо място заемали рисуването и чертежите. Учебната програма предвиждала в старшите класове и практически занятия по моделиране. В първите си писма Пенчо се оплаквал на родителите си, че нямал възможност да си купи необходимата дебела хартия. Момчето овладяло рисуването благодарение на опитните учители, завършили прочутото Строгановско централно училище в Москва - Аркадий Козаков и Владимир Заузе, а създаването на чертежите и основите на строително изкуство учил при морския офицер Павел Дмитриев.

Една от най-любимите дисциплини на Пенчо Райков била химията, може би и заради това, че училището разполагало с добра химична лаборатория. Този предмет му преподавал кандидатът в Новорусийския университет - колежки съветник Василий Куделин. Учениците изучавали не само химия, а и химични технологии. По време на практическите занятия, под ръководство на учителя си, те провеждали опити и наблюдавали химични реакции. Вероятно именно тук у Пенчо се пробудил дълбок интерес към химичната наука и се появило силното вътрешно желание да продължи нейното изучаване след завършването на обучението в Николаев. Той не съобщил за своите намерения на родителите си. По-скоро искал “да идва при батюви да му посъветват в какво училище да постъпва”. Обаче Пенчо определено им пише, че не виждал своето бъдъще като учител. Той подчертал, че “някога учителите в България били редкост, ... а сега като казват и под плет и над плет”. От негова гледна точка, без висше образование нямало да се чувства благонадеждно. Увереност да продължи образованието си му давали успехите в обучението. През 1881 година той получава първите си награди: две книги, една картина и похвален лист, през следващата година, по време на обучението в петия клас, Пенчо станал първи ученик и бил удостоен с честа да запишат името му на златната дъска, а когато преминал в шести клас получил три книги и похвален лист.

Пенчо не преминал в най-горния, седми клас, на реалното училище и затова нямал възможност директно да кандидатства в руските университети. Той заминал за Лайпциг, където изучавал медицина и химия.

По мое мнение “пансионерската” част от епистоларното наследство на Пенчо Райков има определена научна стойност. Изпълнени с интересни детайли и емоционални преживявания неговите спомени от живота в Николаев заслужават да бъдат издадени в отделна книга. Макар, че не всичките архивни фондове в украинските и руските архиви, в които могат да се намират сведения за юношите от Трявна, учили в Южнославянския пансион са изследвани. Можем да очакваме нови данни и сведения и от българските архиви, свързани с Възраждането, или от частни колекции. А съвместните научни издирвания ще позволят по-подробно да узнаем за живота и обучението на младите тревненци в Николаев.

 

К.и.н. Владимир Гамза

Университет “В.А. Сухомлинский” - Николаев, Украйна

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 4, 2015 г.

Пенчо Райков като ученик в гр. Николаев