Тревненски бУдил: Лицата на Трявна в Русе. Културно и стопанско присъствие до средата на XX век. Част I

Историята на градовете се твори и пише от много хора, но малцина остават увековечени. Спомените избледняват, документите изчезват и животът на предците, дори когато е бил почтен, ползотворен или белязан от достойна слава, потъва в безличие и забрава. Това изследване има за цел да възстанови паметта за хората от Трявна, които са оставили диря в битието на град Русе и Русенския край до средата на XX век. Някои от тях са изкарали целия си живот в Русе, други само са работили известно време, трети са свързани инцидентно или косвено с Русенския край, но всички те с дейността си са творили неговата история, изграждали са неговата значимост, формирали са неговия многолик образ. Идеята за това проучване дойде, когато беше завършено друго наше изследване за лицата на Русе (Димитрова, Йорданов, 2011), в което много ясно се откроиха образите на балканджиите и техния принос в културното и стопанско развитие на Русе и Русенско.

Заселването на компактни маси преселници от Балкана в равнината води до големи промени в културата на старото местно население. Знае се, че при оттеглянето на руските войски след Кючюккайнарджанския мир (1774 г.) във Влашко и Бесарабия са забягнали много български семейства от Русе и околните села. На тяхно място се заселили българи от Балкана, които при управлението на русенския аянин Исмаил паша Тръстениклиоглу намерили тук по-сносни условия на живот (Сиромахова, Пармаков 1964: 28; Ненов 2004: 9). При своето преместване балканджиите се заселват преди всичко в съществуващите вече селища, в които живее старото местно българско население на Русенско - хърцоите. В някои села като Писанец и Обретеник има отделни балканджийски махали. В същото време се появяват и селища, образувани само от балканджии като Широково, Нисово, Лом Черковна и Табачка (Ненов 2004: 10). Обяснението на К. Шкорпил, че хора от Тревненско, основават с. Табачка се приема и от езиковедите Н. Ковачев и Л. Ковачева, които добавят данни, че тук се заселват балканджии от колиби Табаците (днес Сечен камък, Плачковци, Тревненско) с разрешение на Русенския паша в края на XVIII век (Ковачев, Ковачева 1969: 236). Поради липса на конкретни данни за броя на участниците в миграционните движения към равнината от началото на XIX в., е трудно да се каже какво е количественото отношение между двете групи, но се приема, че „приблизително половината от населението е преселено от Балкана“ (Симеонова 2010: 40). Това несъмнено показва, че с пристигането на балканджиите в равнината животът тук се променя.

В началото на XIX век под натиска на формиращата се национална култура при балканджиите и хърцоите все по-отчетливо изпъкват етнографските различия, диалектните говори и спецификите в празнично-обредната система. Стотина години по-късно от времето на първия досег между двете групи население се заличават много от специфичните разлики в облеклото, усвояват се елементи от местната кухня. В началото на XX век има само спомен за сукманената носия в някои от балканджийските поселения - облеклото им е като на хърцоите, но без двурогото забраждане, което остава характерен белег само за възрастните жени от по-консервативните махали по селата. Всичко това може да се случи само при всекидневно взаимодействие между двете етнографски групи в едно селище. Между тях се пораждат контакти, които се запазват до средата на XX век. В своите предпочитания за женитби преселниците избират партньори от балканджийски села. Един от информаторите от Табачка разказва, че когато се запознал със сватовете си от Лом Черковна останал изключително доволен - „сватовете били хубави хора, защото говорели като в Табачка, не били някои хърцои“, с които трудно се разбирал (Ненов 2004: 14).

Преселниците от Балкана не само запазват спомена за родното място, съхраняват през времето обредната култура на своята етнографска група, но те пренасят и продължават да утвърждават своята жизнена позиция, своя светоглед. Както много пъти е посочвано в различни източници, тревненци имат особени заслуги за българското национално възраждане. Някои от тях са майстори-строители, резбари и зографи, други са революционери и общественици, търговци и фабриканти. Има и лекари, учители, един изявен политик, и една известна актриса.

СТРОИТЕЛИ И ЗОГРАФИ

Двете групи население се различават по активност на участие в обществения живот, проявено в отношението към институциите църква, училище, читалище. Впечатленията на информаторите са, че балканджиите се отличават с по-голяма обществено-културна активност (Симеонова 2010: 44). Именно този показател дава възможност да бъдат забелязани от историята онези личности, които имат заложби и инициативи от обществена полза.

Сред хърцоите е утвърдено мнението, че балканджиите са по-добри в строителството и в миналото техните къщи били по-хубави и по-подредени. Мнозина от преселниците или заетите с работа в Русе тревненци, са строители. Те пренасят технологии за градеж, променят типа на къщите в региона, които от уземни, вкопани в земята - както ги описват пътешествениците, придобиват други черти; освен кирпич, за градеж на жилища и храмове се използва и камък. Известните майстори-строители от Трявна, които са работили в Русе са Нено Никеоглу (1), Уста Генчо Кънев (2) и първомайсторът на Дюлгерския еснаф в града Устабаши хаджи Станчо Драгошинов (3). Сред тревненските видни зографи, оставили красотата и хармонията на своите икони в Русе, са Йоаникий папа Витанов (4), Цаню Захариев (5) и Йонко Попдимитров (6).

РЕВОЛЮЦИОНЕРИТЕ

Най-често от селата и градовете на Стара планина са родом големите фигури на Възраждането и революционерите от XIX век. От 60-те години на XIX век Русе е този крайдунавски град, където българските революционери срещат съпричастие и помощ в революционното дело. Русенският революционен комитет изпълнява задачата да свързва революционните емигранти с Вътрешната революционна организация. БРЦК в Букурещ има надеждни връзки чрез комитета в Русе с цялата страна. От Гюргево към Русе и от Русе към Гюргево постоянно се прехвърлят революционни идеи, кореспонденция и оръжие. Тревненецът Ангел Кънчев (7) е прекият вдъхновител за създадения в Русе революционен комитет. Свещената клетва полагат Никола Обретенов, Захари Стоянов, Георги Икономов, Тома Кърджиев, Ради Иванов, Иларион Драгостинов, а техни съмишленици са и тревненските революционери - Георги Петрович (8) и Димитър Горов (9), чиято памет и днес е жива и се чества в Русе.

През 1875 г. Русенският революционен комитет подготвя въоръжена чета, част от планирано въстание в България, останала в историята като Червеноводската чета. Местен революционен комитет е изграден и в с. Табачка, целта била организиране на въстание, което да избухне в село Червена вода (Дойков 1975: 9). От гледна точка на това проучване прави впечатление една особеност при сформиране на четата - участниците от Червена вода са балканджии - преселници от Еленско и Тревненско, много от тях - роднини (Спомените 2000: 144-171). Балканджии живеят и в селата, откъдето четата очаква подкрепа - Табачка и Широково, а близките контакти между преселниците, живеещи в региона, са добре известни. В своето изследване за Червеноводската чета В. Дойков говори за Добрена Попхристова от Табачка, сестра на участника в четата Стати Попхристов, която е ушила знаме за въстаниците.

МЕЖДУ СЕЛОТО И ГРАДА

В сравнение с останалите етнографски групи балканджиите се оказват по-възприемчиви на външни (градски) влияния (Симеонова 2010: 45). Развитието на етнотрансформационните процеси, възникнали през Възраждането, предопределя способността им да се адаптират значително по-лесно и адекватно към новото време, градено и от тях самите. Много от началата в националната култура са зададени от балканджиите, което ги приобщава значително по-лесно към общобългарските институции и ценности. Постепенно въздействието на град Русе като административен, икономически и културен център върху прилежащия му район става осезателно във всички селища в региона. Процесът на урбанизацията на българското село се регистрира от втората половина на XIX век и притежава известни специфики. Степента на тяхното влияние се определя от етнографската принадлежност на населението в конкретното селище. В Русенско най-големи те са от селата с балканджийско население, а като част от предпоставките за това не без основание ще изтъкнем спецификите на тази група и породените от нея взаимоотношения с града.

Стопанският живот в Табачка освен в традиционното земеделие се развива и в модерни форми - през 1902 г. се образува Кредитна кооперация „Орало“ (Ненов 2004: 16). През 1910-1915 г. тя има смесен магазин, изкупува селскостопанска продукция от местните производители, организира спестовна каса, отпуска кредити. Периодично Русенската Търговско-индустриална камара организира курсове по модерно земеделие, бубарство и скотовъдство, в които се включват много табачени (Изложение 1912: 43). Пак от там получават своите майсторски свидетелства строителите, месарите, шивачите, коларо-железарите. В Табачка отварят врати бакалии, кръчми и сладкарници, в които се играе моникс и билярд.

Сред местните специфики на поселищния живот не може да не отбележим две форми на временна трудова заетост - гурбетчийството и слугинството. На гурбет ходят само мъжете - най-често във Влашко като градинари, а малцина в по-ново време - в Америка. По отношение на въздействието върху селския живот ходенето на момичетата в Русе за слугини се оказва по-значимо. За отбелязване е, че тук за слугини ходят девойки от всички социални слоеве в селото, а не само тези от бедни семейства. С разпадането на системния характер на традиционната фолклорна култура се преодолява патриархалността и се слага край на локалната затвореност, като процесите са най-ясно изявени в периода между двете световни войни. Тогава много моми от селищата в Русенското Поломие отиват в града да работят като слугини, където тяхното „обучение в култура“ се видоизменя. Информаторката Йорданка Абаджиева от Русе си спомня, че в техния дом предпочитали балканджийки пред хърцойки, защото са „много стегнати момичета и лесно се учеха на ред“ (Ненов 2004: 19). Причините се откриват в своеобразния културен обмен, посредством който в селото проникват градски културни модели и норми за поведение. Момите, които са ходили слугини в града, често са предпочитани при избор на брачен партньор. Досегът с големия град и модерното време води до бързо ерозиране на фолклорната памет и разпадане на системността на локалната фолклорна култура.

(Следва)

Мариана Димитрова

РИМ – Русе

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 4, 2015 г.

(1). ПЕНО НИКЕОГЛУ - майстор-строител, родом от Трявна. Под негово ръководство е възстановена русенската църква „Св. Георги“, разрушена по време на обсадата и боевете за Русенската крепост през лятото на 1810 г. Църквата е осветена на 30 януари 1843 г.

(2) УСТА ГЕНЧО КЪНЕВ - български строител /1829-1890/. Архитект от епохата на Възраждането. Негово дело са църквите „Света Богородица“ в Габрово (1865), „Св. Арахангел Михаил“ в Калофер (1869), „Света Троица“ в Севлиево (1870), „Света Богородица“ във Варна (1886). Довършва изграждането на Априловската гимназия, строи Мъжката гимназия във Варна, училищата в Бургас, Стара Загора, Карлово, Свищов, Калофер, Троян, Елена, Айтос, Разград, Търговище, Боженци, Благоево и др. В Русе майсторът издига джамия и синагога.

(3) УСТА БАШИ XАДЖИ СТАНЧО ДРАГОШИНОВ (1810-1887) - от известния тревненски род Драгошинови. Майстор строител, първомайстор на Дюлгерския еснаф в Русе. Строи сгради в Русе (конакът, хотел „Ислях хане“, Ломската баня и др.), Разград, Гюргево, Букурещ и др. Контрольор на държавните строежи в Дунавския вилает при управлението на Мидхат паша. Уста Станчо има шест деца и всички те са свързали имената си с освободителното движение и изграждането на свободна България. Д-р Димитър х. Станчов (1840-1876) завършва медицина в Цариград и Атина, специализира хирургия във Виена и Париж. Помага на арестуваните четници на Стефан Караджа. Стояна х. Станчова (1828-1918), по-голямата дъщеря на уста Станчо, учи в Букурещ, говори гръцки, румънски, френски, италиански, турски и арменски. С мъжа си Иван Ведър /*основателя на масонството у нас/ през 1872 г. създава първото класно училище в Северозападна България, в днешно Пелово. Името на сестра й Мариола х. Станчова (1847-1920) също е в Пантеона на героите в Русе. Тя е първата жена на театралната сцена на България - играе в „Повестта на Ружица“, „Многострадална Геновева“, „Изгубена Станка“ и още ред постановки в София. Мариола участва в Русенския революционен комитет. Помощник капитан (а по-късно и капитан) на парахода „Радецки“ е българинът Димитър Петрович - съпруг на Мариола, който помага за преминаването на Ботевата чета на българския бряг.

(4) ЙОАНИКИЙ ПАПА ВИТАНОВ (ок. 1790, Трявна - 24. 03. 1853, Трявна) - възрожденски иконописец. Един от представителите на видния род иконописци Витанови от Трявна. Автор на икони в различни църкви в Централна и Северна България. Заедно със Захари Ц. Захариев [Трявна, 1816 - ок.1886], зограф-иконописец рисуват иконите в храм - „Св. Георги“ в Русе.

(5) ЦАНЮ ЗАXАРИЕВ ЦАНЮВ (1840, Трявна - 9.11.1902, Трявна) - иконописец, един от представителите на рода Захариеви от Тревненската живописна школа. Член на революционния комитет в Трявна и участник в Априлското въстание. Автор на икони в много църкви, от които част са в Русенско - в с. Сърна бей (Борисово, 1868), Тетово (1875), църквата „Св. Георги“ в Русе, Кацелово (1883) и Две могили (1887).

(6) ЙОНКО ПОПДИМИТРОВ - зограф. Родом от Трявна. Учи при баща си поп Димитър Кънчов (1808-1901), един от известните тревненски иконописци. Около 1900 г. се преселва с многобройното си семейство в Русе, заради строежа на многото църкви в окръга и работи по тяхното стенописване. Неговият син Иван Йонков получава академично художествено образование и в творчеството му се чувства влиянието на Тревненската школа и на християнските й послания. Брат му Иван Попдимитров (1850-1944) учи живопис в Букурещ и три години в Академията за изящни изкуства в Париж. През 1879 г. е първия българин със своя изложба в Париж. През 1885 г. именитият художник се завръща в България. На него принадлежи първата самостоятелна изложба на български художник след Освобождението в залите на Народното събрание. Името му става символ на новаторство и академизъм в българското изкуство след Освобождението. От този род е талантливата оперна артистка Надя Афеян.

(7) АНГЕЛ КЪНЧЕВ АНГЕЛОВ (11. 11. 1850, Трявна - 5. 03. 1872, Русе) - деец на българското националноосвободително движение. В Трявна учи при П. Р. Славейков, а след преселването на семейството му в Русе, през 1860 г., при Д. Цанков. Член на читалище „Зора“. През 1866-1867 г. е ученик в гимназията в Болград (Украйна), а през 1867-1869 г. учи в артилерийска школа в Белград, където се запознава с видни дейци на борбата за национално освобождение - В. Левски, П. Хитов, Л. Каравелов, Д. Общи и др. През 1869 г. се завръща в Русе и през 1870 г. е изпратен в земеделско училище в Табор (Чехия) с идея да поеме ръководството на представителното земеделско стопанство „Образцов чифлик“ край Русе. Без да е завършил, се включва активно в революционното движение. Определен е за помощник на В. Левски за изграждането на Вътрешната революционна организация. Около 20 август 1871 г. пристига в Русе и възлага на Н. Обретенов да образува революционен комитет в града. При поредното му пътуване до Букурещ се самоубива на русенското пристанище.

(8) ГЕОРГИ XАДЖИПЕТРОВ ПЕТРОВИЧ (ЧОXАДЖИЯТА) (1834, Трявна - 13.02.1922, Русе) - участник в българското националноосвободително движение. Учи чохаджийски занаят (сърмена бродерия) в Търново. През 1856 г. организира чета в подкрепа на въстанието на Никола Филиповски. Взема участие в Xаджиставревото въстание (буна) 1862 г. Заради участието си във вълненията срещу гръцкия владика Синесий е осъден на доживотно заточение в Диарбекир, но успява да избяга и се преселва в Букурещ. Член на Тайния централен български комитет. Започва в Румъния като обикновен майстор на свещи и стига до голям търговец на бакалски стоки и производител на спиртни питиета. Подпомага подготовката на четата на X. Димитър и С. Караджа. На 50-годишна възраст се преселва в Русе и се занимава с търговия на зърнени храни. Построява първата българска парна мелница в Свищов (1885). Член е на Управителния съвет на застрахователно дружество „България” и е сред основателите на Българска търговска банка. Неговата дъщеря Райна е съпруга на С. Михайловски, а синът му Петър е търговец.

(9) ГОРОВ, ДИМИТЪР ИВАНОВ (28 . 06.1840, Пещера - 7.12.1881, Трявна) - участник в националноосвободителното движение. Учи в гръцко училище в Пещера, след което емигрира в Гюргево при брат си и сестра си. Открива фабрика за свещи и се замогва. Подпомага финансово дейността на Българския революционен централен комитет, организацията на четите на Xаджи Димитър и С. Караджа, на Таньо Стоянов и на Xристо Ботев. Член на Гюргевския революционен комитет. Участник в Руско-турската освободителна война (1877-1878) като разузнавач и преводач. След Освобождението е административен служител в Ловешко и Плевен. Умира в бедност. Д. Горов поддържа тесни връзки с членовете на Русенския революционен комитет. През 1874 г. се жени за русенката Иванка Кънчева - сестра на А. Кънчев. Кумуват им баба Т. Обретенова и Н. Обретенов.