Тревненски бУдил: Хипотези и факти за градежите на брациговци в Трявна

Интересна, макар и все още непроучена в дълбочина е връзката между двете известни строителни средища в Трявна и Брацигово. Може би най-задълбоченото проучване по въпроса, откриваме в книгата „Брациговските майстори строители през XVIII-XIX в. и тяхното архитектурно творчество“ /1963 г./ на арх. Пею Н. Бербенлиев и Владимир Х. Партъчев. Всичко, което съм изчела до момента за прочутата Тревненска строителна школа, със сигурност - една съвсем скромна част от написаното по темата, ни най-малко не загатва дори за дейността и ролята на брациговските дюлгери в Трявна. Вярно, срещала съм откъслечни сведения за майстори-арнаути, „преминали през Трявна“, за това, че вероятно са участвали в градежа на емблематичната ни Часовникова кула, но не съм попадала на сериозно научно изследване по темата. Попадала съм и на хипотези, че брациговци учили нашите дюлгери на каменоделство и строителство в противовес на официалната теза, че в Трявна и Тревненско не са идентифицирани градежи на чужди майстори… Затова без да се опитвам да накланям везните в полза на една или друга хипотеза, ще ви разкажа накратко за Брациговския строителен еснаф, както и някои интересни сведения, които открих във въпросната книга, отнасящи се именно за връзката между Трявна и Брацигово. А в следваща публикация, ще допълня темата с кратки бележки за един почти неизвестен тревненски майстор Димитър Софияли /Софиалията/, чийто корени, според авторите на въпросната книга, също са свързани с Брацигово /според арх. Николай Тулешков, той е родом от София или Софийско, преселил се в Трявна/.

Според досегашните изследвания преселването на македонските българи в Брацигово станало през 1760-1770 г., пишат арх. Пею Н. Бербенлиев и Владимир Х. Партъчев. На основание на събраните сведения авторите приемат, че това преселване се е случило на етапи в периода 1760-1791 г. В полза на това свидетелствал и един надпис върху плочата на чешмата в оброчището „Св. Тодор“, записан от Маргарит Ат. Мечев: „Во время избавления, соградисе сей източника за споменъ на преселването лето 1791, 7 юлия“. И устните сведения потвърждават това. Според стари майстори преселването станало главно през 1791 г. През ранната пролет на същата година многобройна група от мъже, жени, старци и деца – над 150 семейства, заставени да напуснат родните си огнища, натоварили покъщнината си на коне и мулета и тръгнали да търсят по-спокоен кът, преминавайки стотици километри, преди да се установят в Брацигово. Жителите на десетки села от Костурско и Корчанско потеглили по маршрута Костур-Воден-Тиквеш-Петрич-Неврокоп /Гоце Делчев/, през селата Гърмен, Скребатно, Ковачевица. Тук останали десет рода, пишат Бербенлиев и Партъчев, които образували т.н. „арнаутска махала“. Останалите продължили пътя си към Пещера и стигнали до ливадата над с. Батак. Там останали десет семейства, а останалите продължили към Пещера. Там останали по-дълго време и изпратили свои представители да търсят подходящи места за окончателното си установяване. Те посетили Брацигово, Кричим, Перущица и други селища. Първоначално преселниците се спрели в с. Кричим, но там имало много турци. Последното им решение било да останат в Брацигово, където имало преселили се по-рано македонски българи. От всички преселници около 150 рода отишли в Брацигово, 12 се заселили в Пещера, 10 в Перущица, 6 в с. Козарско и 12 в селата: Дебращица, Паталяница и Црънча, Пазарджишко. Голяма част от тях по-късно се прибрали окончателно в Брацигово при своите близки. На първо време преселниците се заселили в землището на с. Преврен, където останали няколко години, докато било постигнато споразумение с местния чорбаджия – кмет на Брацигово Скерлат – Кьосеилия и с бея в Татар Пазарджик - Хасан бей Гаванозоолу да се заселят в селото.

По-голяма част от заселниците дошли от селата Омоцко и Орешче /Западна Македония/ били дюлгери, а от с. Слимница – предимно чаракчии. Десетки години наред мърваците /местното население/, което се занимавало с ангарийно рударство и коларство и преселниците – македонки българи /“арнаути“/, живеели отделно едни от други. Те населявали отделни махали и нямали допир помежду си, нито по време на работа, нито в дни на веселие. Не се сродявали помежду си. При срещи и едните, и другите извръщали главите си. Мърваците се подигравали на арнаутите, че били голи и горделиви, а арнаутите подхвърляли на мърваците, че били развлечени и торлаци.

Арнаутите-дюлгери се ориентирали към Татар Пазарджик, Пловдив и околните села, където започнали да строят къщи, църкви, джамии, мостове, кули и др. Скоро те добили известност със своя усталък и разширили дейността си към Стара Загора, Карлово, Казанлък, Сливен, Котел, Айтос, Поморие, Одрин, Цариград, прехвърлили Балкана – в Трявна, Търново, Дряново, Шумен и минали в Румъния. Там строили църкви, джамии, синагоги, кули, камбанарии, мостове, училища, търговски магазини, къщи и др.

Дюлгерите имали свой таен език, наречен мештровски, т.е. майсторски. С него си служели по време на работа и, когато не желаели да бъдат разбирани от околните.

Предполага се, пишат още Бербенлиев и Партъчев, че още дубровчани и генуезци, с които македонските българи били в допир и си сътрудничели в работата, дали образец на тяхната занаятчийска организация у нас. Различните занаятчии в Брацигово се групирали в еснафски сдружения, като до 1845 г. били основани 10 еснафа. Най-големият бил този на дюлгерите /1844 г./. Сведения за наличието на рез-дюлгерски еснаф в Трявна има от 1804 г. За това свидетелства дарителския надпис на една плоча от чешма, на която се чете и името на нейния майстор - уста Нейко. Тя е част от експозицията в Даскаловата къща в Трявна. Според арх. Николай Тулешков, съществуват документи, че още в края на XVII в. в Трявна „работи голям строително-резбарски „руфет““, а работата на тревненските майстори – строители е „известна далеч извън границите на околността, много преди на настъпи XIX в.“. Дюлгерският еснаф в Брацигово бил образуван още в началото на XIX в., но първоначално бил разделен на две. По това време от Брациговската строителна школа излизали годишно по 200 майстори и калфи, и над 100 чираци, които се пръскали на работа из цялата страна. През 1875 г. дюлгерският еснаф давал работа на 243 майстори и калфи, и на 150 чираци. Основното ядро майстори били дошлите от македонските земи. От тях, известни по спомени и предания са имената на около 120 души.

Строителната дейност на майсторите дюлгери в Брацигово започнала още в първите години на тяхното заселване. По думите на Бербенлиев и Партъчев, тази дейност може да се разглежда в два периода – от 1791 г. до 1830 г. и от 1831 г. до Освобождението. Най-активен в строителната им дейност бил периодът след Одринският мир от 1829 г., когато на българското население се разрешава със султански ферман да строи църкви.

От разказите на стари майстори – строители от Брацигово е известно, че през 1793 г. беят на Татарпазарджишката кааза Гаванозоолу замислил да построи солиден мост на р. Марица. По съвета на дядо Аврам, по националност евреин, и по мнението на първомайсторите на брациговския дюлгерски еснаф – Драго, Ицо Гърнето, Райчо Дуко, Зога, Йорго, Михо Копаран, Стерьо Арнаут и др. било определено днешното място на моста, който бил изграден от въпросните майстори през 1799 г. С построяването на този мост брациговските дюлгери си спечелили славата на големи и вещи майстори и били предпочитани при големи обществени строежи.

След построяването на моста на р. Марица, брациговските майстори Марко Зисо и Петър Чомпъл построили църквата „Св. Неделя“ в Батак през 1813 г., при това – безплатно според решението на дюлгерския еснаф, в знак на дълбока признателност за голямата човечност, проявена от батачани при минаването на преселниците през селището през 1791 г. Същите майстори изградили и църквата в с. Радилово през 1818 г.

Когато започнало възобновяването на Рилския манастир през 1816 г. чрез дюлгерския еснаф от Брацигово били повикани 7-8 тайфи, заедно с първомайсторите – Сидор /Исидор/, Никола Гюлмет, Илия Дюнин, Насе Хр. Гърнето, Петко Боз, Гизда Петко, Младен, Нольо, Славчо Рашайко, Клянчо, Рашайко, Ицо Прекум и др., които работили там до 1819 г.

Според родовата хроника и семейните предания, един от майсторите на име Сидор /Исидор/, роден в с. Омоцко, починал в Брацигово през 1830 г., „бил много буен, снажен и красив човек, се проявил като голям майстор на църкви и манастири“. Той ходил на гурбет в Цариград и Одрин, Зографския манастир в Атон, Трявна, Търново и др.

В първия период на строителната си дейност брациговските майстори имали чираци и калфи от Трявна, Дряново, Пещера, Козарско и др. Разказва се, че в техните тайфи, в периода 1817-1822 г., се учил и известният майстор Никола Фичев /Кольо Фичето/. Фичето дошъл в Брацигово като калфа и дори щял да става зет на един от майсторите, но това „се разминало“. А, когато замислил да строи моста на р. Осъм в Ловеч, писал писмо до Брациговския еснаф на дюлгерите да му пратят няколко добри майстори. Еснафът веднага се отзовал и изпратил една група.

В книгата си Бербенлиев и Партъчев, цитират известният тревненски майстор – строител Грозю Енчев Цанев – Маврото /1869 – 1961 г./ от с. Джуровци /дн. Престой/, който споделил, че е срещал майстори от Брацигово, за които знаел, че са арнаути и, че говорът им бил македонски. „От стари майстори съм слушал, че брациговци са идвали в Трявна и са работили къщи, дюкяни и са били големи майстори, ама това е било още в турско време“ – уточнил още той.

Друг негов съселянин – Боньо Вълчев Бонев, си спомнил, че навремето ходил с майстор Кою Кънчев от с. Околиите, Тревненско, по строежи на къщи и маази в Добрич. Там заварили брациговски майстори, които твърдели, че работили къщи и маази на големи търговци в Сливен и Пловдив.

По сведения на Петър К. Търпоманов, Янаки В. Търпоманов, Никола М. Дюлгеров и Грозю Енчев от с. Престой, като калфа в Брациговския дюлгерски еснаф, Христо В. Търпоманов /1838-1899 г./, заминал за Трявна, заедно с други дюлгери, за да строят къщата на Генчо Тюфекчията. Тревненският майстор харесал младия калфа и го помолил да напусне дюлгерството и да изучи неговия занаят – тюфекчийството /поправка на пушки, пищови, направа на часовникови механизми и др./ Христо Търпоманов склонил и останал при майстор Генчо да учи новия занаят. Задомил се в Трявна и останал тук до края на живота си. Старите хора си спомняли за неговия „арнаутски“ характер.

В църквата „Св. Йоан Предтеча“ в Брацигово се пази икона, предадена от наследниците на поп Димитър и Дамян Попов – Петковичини, на която се чете: „Димитър Йерей и Дамян Петковичини, сене 1852 – зограф Петър Йерей от Трявна, кръстник“. Следователно, съществували са връзки между Брацигово и Трявна и кумството датира от по-далечни времена, тъй като бащата на Димитър и Дамян – Петко Хр. Меше – Гърнето, р. 1760 г., дълго време работил заедно със своите братя Атанас Хр. Гърнето и Михо Меше в Трявна по строеж на къщи. „Навярно те са участвали и в строежа на часовниковата кула в града през 1813 г., в изграждането на която някои автори посочват участието на арнаути“ – пишат още Бербенлиев и Партъчев.

Подобни сведения, за арнаутско „присъствие“ в Трявна, открих преди време и в архива на резбаря Цаньо Антонов, а именно, че майстори – арнаути минали през Трявна, по работа, без да се заселват тук и, че те били строили емблематичната Часовникова кула в града.

Накратко ще упоменем и някои от по-значимите църковни градежи, които се приписват на майсторите от Брациговската строителна школа - „Св. Димитър“ в гр. Пещера /1831 г./, „Св. Богородица“ и „Св. Троица“ в Казанлък /1834 г./ и „Св. Йоан Предтеча“ /1846 г./, „Св. Св. Константин и Елена“ в Пловдив /1832 г./, „Св. Богородица“ в Пазарджик /1837 г./, „Успение Богородично“ в Хасково /1837 г./, „Св. Св. Петър и Павел“ Сопот /1846 г./, „Св. Никола“ в Карлово /1847 г./, „Св. Богородица“ в Калофер /1848 г./, „Св. Архангел Михаил“ в Перущица /1848-1852 г./, „Св. Марина“ в Пловдив /1851-1853 г./, „Св. Неделя“ в София /1856 г./ и мн. др.

В своята строителна дейност брациговските майстори изградили и много кули и камбанарии. Взели участие при строежа на Тревненската часовникова кула, преустроили часовниковата кула на „Сахат тепе“ в Пловдив. Тяхно дело е камбанарията в Брацигово, построена от майстор Иван Драгов /1884-1886 г./.

Брациговци строили и училищата в Брацигово /“Старото училище“/ /1833 г./ и училището от 1881 г., „Отец Паисий“ в Карлово /1870 г./, училищата в селата Мечка, Пазарджишко и Голямо Конаре, Пловдивско. Те били прочути и в изграждането на масивни търговски помещения – мази, складове, канцеларии и др., разположени обикновено на градските чаршии и по търговските улици.

Тяхно дело, макар и неимоверно по-трудно за доказване, поради липсата на достатъчно сведения и извори, са и редица къщи, като точно установено е авторството на къщите в Брацигово, няколко сгради в Пазарджик и една в Карлово и др. През периода 1830-1880 г. брациговци построили много къщи в Батак, Сливен, Асеновград, Одрин, Цариград, Карлово, Сопот, Казанлък и др. С „голямо основание“ може да се смята, че къщите в Пловдив са строени предимно от брациговци, твърдят Бербенлиев и Партъчев.

Според устните и писмени сведения дюлгерите от Брацигово били прочути и много търсени майстори за строителството на инженерни съоръжения, особено на мостове. За съжаление, с категоричност е установено авторството само на няколко от тях.

Строителната дейност на брациговските майстори обхващала главно Южна България и по-точно територията на т.н. по онова време Пловдивска кааза, Пазарджишка кааза и Средногорието. В списъците с имената на майсторите към книгата са идентифицирани около 600 души – първомайстори, майстори и калфи за времето от 1760 г. до Освобождението. Всъщност, отбелязват авторите на книгата, техният брой е бил много по-голям.

В продължение на повече от 100 години строителна дейност Брациговският строителен еснаф добил своя физиономия и неговите архитектурни произведения получили все по-определен характер, пишат Бербенлиев и Партъчев. Дедите на тези майстори, дошли от Македония със своите похвати, които с времето били „подчинявани“ на различни нови и местни условия. Предаваният от баща на синове и внуци опит усъвършенствал архитектурните похвати до такава степен, че те се отличавали от похватите на други подобни строителни средища /центрове/ или т.н. от някои изследователи „архитектурни школи“, като Тревненската, например.

Значението на Брациговската архитектурно-строителна школа се съдържа в огромното дело на целия еснаф, обобщават авторите и посочват, че „в него изпъкват имената на най-надарените майстори, които обобщават в своите творби характерните белези на колективното творчество и създават най-представителните паметници“. Те, отбелязват още Бербенлиев и Партъчев, могат достойно да се наредят до името на големия майстор-строител Уста Кольо Фичето, който се учил на занаят от брациговските дюлгери.

На първо място ще споменем името на Никола Устабашийски /1797-1808 г./ – един от първите възрожденски строители. Негово дело са църквите „Св. Богородица“ в Пазарджик и „Св. Марина“ в Пловдив.

Стойо Иванов /1782-1862 г./ и Петко Боз /Гизда Петко/ (1784-1846 г.) са известни със своите църковни сгради. Майстор Стойо, наред с Кольо Фичето и Никола Троянов, бил един от първите творци, отделили повече внимание на външния образ на църковната сграда.

Никола Троянов /1775-1862 г./ – майсторът на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в Сопот и на „Св. Никола“ в Карлово, се отличавал с „голяма творческа надареност, а неговата архитектура е „най-жизнената“ архитектура през Възраждането.

Иван Боянин /1818-1877 г./ бил известен „архитект-практик“, звание, което му било дадено със специална грамота от турските власти. Той получил няколко ордена и медали в знак на висока оценка за построените от него сгради. Заедно с известен инженер, построил Боянския водопровод и много мостове, най-значителният от които е този над р. Струма. Той се славил и с умението да гради големи и хубави църкви и къщи – „Св. Неделя“ в София, Католическата църква в Пловдив, Ликомановата къща в Брацигово и др.

Владеейки до съвършенство каменоделското изкуство и познавайки много добре качествата на камъка като строителен материал, благодарение на старите им връзки с Италия и италианските майстори, „брациговци внедрили нашироко употребата на камъка и тухлите в строителството“. Те заменили дървените колони, паянтовите арки и сводове с масивни, изградени от камък или тухли, усъвършенствали тяхната конструктивна форма и я подчинили напълно на архитектурно-художествените изисквания. По такъв начин, пишат Бербенлиев и Партъчев, брациговци първи възстановили похватите на монументалната църковна архитектура през епохата на Възраждането и построили истински монументални сгради: църкви, мостове, кули, камбанарии и търговски магазини.

Дейността на македонските българи, преселени в Брацигово, обобщават в заключение авторите на книгата, е част от онази голяма културна роля, която играли архитектурните, художествените и резбарските школи от македонските земи за развитието на изкуствата по цялата българска земя през възрожденската епоха.

Подготви

Галина Иванова

Из книгата „Брациговските майстори строители през XVIII-XIX в. и тяхното архитектурно творчество“, арх. Пею Н. Бербенлиев и Владимир Х. Партъчев /1963 г./