Тревненски бУдил: Гурбетчии от Тревненско. Част I

В тълковния речник на българския език думата „гурбет“ се определя като: „Работа в чужбина за печалба или препитание. Отивам на гурбет“. Наричат го и „чужбинарство“. В разговорния език от XIX и началото на XX век под гурбет се разбира напускането на дома за работа в друго селище – като слугини, жътвари, градинари, строители. Ходенето на гурбет се отнася както за отделни личности, така и за група от хора, които се събират по установен в дългогодишните практики ред. Общността е с относителна или строго регламентирана организираност, с временен характер – в рамките на сезона. А причините са обичайни - липса на препитание за цялото население в малкото балканско селце и заобикалящите го колибарски тип селища. В настоящия материал е отделено място основно на гурбетчии – градинари от Тревненско.

В тълковния речник на българския език думата „гурбет“ се определя като: „Работа в чужбина за печалба или препитание. Отивам на гурбет“. В разговорния език от XIX и началото на XX век под гурбет се разбира напускането на дома за работа в друго селище. Наричат го и „чужбинарство“. В своята „Автобиография.“ Христо Даскалов определя като „гурбетлик“ учителстването си във Враца и редица други селища на България в продължение на 18 години. Ходенето на гурбет се отнася както за отделни личности, така и за група от хора, които се събират по установен в дългогодишните практики ред. Общността е с относителна или строго регламентирана организираност, с временен характер – в рамките на сезона. А причините са обичайни - липса на препитание за цялото население в малкото балканско селце и заобикалящите го колибарски тип селища.

За някои от формите на гурбет има публикации още от края на XIX век. Обект на проучване от етнолози е практиката млади момичета от планинските села на Габровско, Тревненско, Дряновско да ходят „на Руманя“ (защото отиват в Източна Румелия, сега Южна България) в Старозагорско, Пловдивско, Айтоско, Карнобатско. Организацията на този труд подробно е описана от Дабко Уста Генчев и публикувана в СбНУНК. Времето за Руманя е обикновено от три седмици до месец преди Петровден, защото в Южна България житата узряват по-рано. Дабко Уста Генчев посочва, че понякога майсторите – строители, които работят в Добруджа, се договаряли със стопаните да прекъснат работата си на строежите, за да участват в прибирането на житото и после пак стават строители. Момичетата пък, като се главявали слугини, се договаряли месец, месец и нещо по жътва да отидат на Руманя и после се връщат като слугини. Жътварките се прибират по Петровден, за да приберат житото и от своите ниви.

Слугинството в домове на заможни граждани както в Трявна, Габрово, Търново, така и в Стара Загора, Пловдив и др. съществува още от XIX век и се запазва до средата на ХХ век. Освен като финансова подкрепа за семейството, това се определя и като ценен опит в усвояване на домакински умения преди брака. Разбира се има и случаи, когато тези момичета се сблъскват с лошо отношение на стопаните към тях. Намирането на такава работа може да е чрез посредници – „драгомани за слугини“, които получават възнаграждение за това, или чрез познати. Слугинството е от 6 месеца до 1 година.

Има единични примери за форми на гурбет през XIX век – Никола Мазников от к. Бахреците гледал с един турчин овце в Анадола 10-12 години и припечелил добри пари. Дядо Иван Пръдлето от махала Пръдлевци, Станчевханско, с петте си сина отивал през пролетта в Карпатите, Румъния, да дяла дървени лопати и други изделия от дърво и се връщали през есента с печалбата. Като търговци, тревненци достигат на север във Влашко; далече на юг в Анадола; на изток из необятната Русия; на запад – до Германия и Австро - Унгария.

Разбира се, не бива да пропускаме гурбетчийството на дюлгерите. Почти от всяко селце или махала в Балкана излизат дюлгери, които поемат към различни краища на страната или към други съседни държави. На гурбет всяка година от ранна пролет до късна есен са и тревненски резбари, зографи. За друга, не по-малко разпространена форма на гурбет в Тревненско – градинарството, е писано по-малко и то главно от краеведи. Проучванията на Васил Мутафов и книгата му „Колелото на съдбата“ събудиха интереса ми към участието на населението от нашия район в тази форма на гурбет. Публикациите по темата проследяват основно градинарството в Търновско и конкретно района на гр. Лясковец. В „Изложение за състоянието на Търновското окръжие през 1894-95 г.“ са отбелязани издадените паспорти за работа зад граница през летния сезон. За Тревненска околия са издадени 24 бр. годишни и 67 бр. полугодишни паспорти за упражняващите градинарство и дюлгерство, като не е конкретизиран броят на едните или другите. Районът на Белица се очертава с най-много гурбетчии - градинари в Тревненско. Но все пак, според събраните от Петър Богданов сведения за Беличанския край, броят на дюлгерите – гурбетчии е почти три пъти по-голям от този на градинарите.

В края на XIX век, следвайки градинарите от Великотърновско, млади момчета от Трявна и околните селища натрупват умения в градинарството. Работят обикновено като помощници, но част от тях набират достатъчно опит, за да поемат ръководството на група градинари. С настоящото съобщение ще се опитам да обобщя събраната информацията за селищата от Тревненския регион, от които са излизали такива майстори – градинари, и за местата, където са работили.

Като цяло районът около Трявна е известен с малкото годна за обработване и не особено плодородната земя. Но стопаните се грижат да имат основни продукти на скромната си трапеза, които отглеждат в малките – от 0,5 до 1 дка - зеленчукови градини, намиращи се край домовете им, в близост до тях или до водоизточник в околностите на селището. Все пак трябва да отбележим, че в „Годишния рапорт на Търновский земеделческий надзирател за стопанската 1895-96 г. по площ, заета от „зеленчарски“ (имат се предвид варива и зеленчуци) растения, Тревненска околия е на 4-то място в Търновски окръг от 8 изброени - с 1052 дка, след Горнооряховска околия – 2756 дка; Търновска околия – 2124 дка и Павликенска околия - 1060 дка. Домашното градинарство е било основно женска работа. Малките зеленчукови градини осигурявали традиционни храни за домакинството. Съдейки по написаното от Петко Славейков и Христо Даскалов, в градините в Тревненско се отглеждат няколко сорта боб, леща, бакла, ряпа, зеле, царевица, моркови, лобода, щир, а от края на XIX век - картофи, тикви; подправките - магданоз, тарус, девисил, джоджен, чубрица, целина, копър, чесън и лук. До средата на ХХ век в храната навлизат постепенно червени домати, краставици, патладжан, тиквички. От Самоводене и Дебелец, обикновено есенно време, карали зеленчуци на Тревненския пазар.

Пръв описва градинарството като форма на гурбет Цани Гинчев и определя лясковските градинари като първите, излезли да упражняват занаята си извън пределите на тогавашната Османска империя. Той смята, че от планинските селища градинари излизат от Еленско, докато от Габровско и Дряновско, ако и да са планински, градинари няма. „Габровските колиби се стремят към търговия“. Самият той е от Лясковец и в средата на XIX век е работил като градинар в Румъния. Позовавайки се на написаното от Цани Гинчев през 1887 г., Иван Гешов прави проучване за броя на градинарите, излезли от различни селища на Търновския регион. Тъй като в статистиката такава информация не е включена, прави свое проучване чрез структурите на Министерството на вътрешните дела. Събраните сведения не са пълни и изчерпателни – не всички селища са изпратили такава информация, но са изключително ценни и единствени за този период. От тях става ясно, че от 9556 градинари от Търновски окръг, излезли да работят в чужбина през 1888 г., 237 души са от Тревненска околия: 180 души са в Румъния, 14 души са в Австро-Унгария, 7 - в Русия, 5 – в Сърбия и 25 работят градинарство в България – основно в Старозагорско. Броят не е голям при 653 градинари, излезли от Кесаровска околия, 1967 – от Търновска, 2778 – от Еленска, 107 – от Дряновска. Няколко години по-късно в „Изложение за състоянието на Търновското окръжие през 1897-98 г.“ броят на градинарите, излезли от Тревненска околия, е следният: за Румъния – 114; за Австрия – 11, за Русия – 3, общо 129 в странство, 41 в други окръжия. В отчетите за по-късните години Трявна е част от Дряновска околия и няма отделни сведения. Но в „Изложение за състоянието…за 1904-05 г.“ е отбелязано, че „броят на градинарите в странство нараства всяка година, но печалбите стават все по-незадоволителни поради голямата конкуренция от европейските градини“.

Според Васил Мутафов в развитието на градинарството има три етапа – от зараждането му до Освобождението, от Освобождението до Първата световна война и между двете световни войни. С издаден през 1908 г. закон, държавата се опитва да ограничи емигрирането. Но в „Общ годишник за България 1923-25г.“, стр. 867, се посочва, че „Десетки хиляди българи търсят печалба вън от границите на България като работници в различни производства…, но липсват каквито и да било сведения, особено официални, за техния брой, как са разпределени в различните държави, какъв е начинът им на живот, печалбите, условията на труд“. От събраните статистически сведения и записаното от краеведите може да се каже, че населението от Тревненския край се включва в градинарството като форма на гурбет основно през втория и третия етап. Причините за този избор трябва да се търсят в настъпилите икономически промени. В края на XIX век много занаятчии все по-трудно намират работа по занаята си и се налага да се преориентират. От друга страна - не са маловажни материалните резултати - градинарството осигурява добри доходи за семействата. Първите градинари, според Цани Гинчев, се върнали с печалби от по 1000 гроша, при положение, че по това време хубава къща се вдигала за 500-600 гроша. Според записаното от краеведа Петър Богданов, Рачо от махала Рачевци към к. Ошаните заедно с 4-мата си сина Михо, Недялко, Георги и Петко, били градинари във Влашко и през есента се връщали с добра печалба, изсипвали парите на софрата и ги делели по равно. Построили си къщи, купили наследствени имоти от рода. А дядо Белчо от с. Томчевци (р. 1889 г.) разказвал, че като малък баща му го изпратил градинар в Русия – Новоросийск. Там срещнал наши градинари, които се връщали в България имотни, „облечени с кожуси и руски калпаци“.

(Следва)

Даниела Тодорова - Дабкова

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 6, 2021 г.