Кризи и възможности: демографските промени през XIX в. и отражението им върху стопанското развитие на българските земи. Част II

 (По примера на Тревненския регион)

 

Друг османски данъчен регистър от типа джизие дефтер от 1847 г., разкрива къде практикуват своите занятия тези млади мъже. Това става ясно благодарение на допълнителните бележки, вписани за всеки от тях. Най-често се среща израза „на грат“. Под „град“ в дефтера се разбира Търново. Както споменах, Тревненско влиза в Търновска каза и до 60-те години на XIX в. в региона на цяла Централна Северна България няма друг град освен Търново (Georgieva, 2018b, p. 197). Това е административният и търговски център и за тях това е „градът“. Среща се също така изразът „на село“. В този случай под село се визира Трявна. Трявна е центърът на региона и също основно средище за тези махали и колиби. Това е религиозният център, където слизат да се черкуват „махлените“ и търговският център – тук се извършва единственият ежеседмичен пазар в региона (Georgieva, 2018a, pp. 640-641). Според посочените в дефтера бележки 23% от младите мъже търсят препитание в Търново (121 бр. от общо 518; на село – 3). Останалата част се концентрират основно в Добруджа и по Черноморието. Най-често се споменават Пазарджик, т.е. Хаджиоглу Пазарджик, дн. гр. Добрич, следван от „Добруджа“, а в по-редки случаи тревненци търсят

препитание в Балчик, Варна и в района на „Черно море“. Ако към тази група се допълнят и работещите в Разград, Русе (с Червена вода) и Шумен, се очертава насоката на сезонна работа, а в по-късни години и на миграции, към Добруджа и цяла Североизточна България. По-малко са хората, които работят в близкия регион, като изключим Търново. По няколко души има в Горна Оряховица, Килифарево, Габрово и Котел. Много слаба е тенденцията за насочване на работната сила към южнобългарските земи – има редки споменавания на Казанлък, Чирпан и Загора (Стара Загора). Най-рядко се споменават северозападните български земи – има няколко спорадични споменавания на Видин. Така можем да заключим, че тревненци търсят препитание и приходи в близкия район – основно в Търново или в Североизточна България и Добруджа. Можем да кажем, че тази тенденция на гурбетчийство и сезонна работа, която измества земеделието, е валидна за целия централен планински регион. Данните от османските регистри са напълно съпоставими и в унисон с изводите в изследванията на местни краеведи, като Петър Цончев например, които са успели да съберат и опишат целия наличен изворов материал на български език, както и да осмислят до голяма степен цялото знание за местната история. Петър Цончев нарича явлението „чужбинарство“, а не по-често срещаното в литературата „гурбет“. Той пише: „Неблагоприятните условия за добро земеделие в Габровско са принуждавали значителен брой работни ръце да търсят през известни месеци от годината прехрана навън […] Чужбинарството като явление в стопанския живот на Габровско не се знае точно от кога датира, но всеки случай е преди XIX в. Колкото до обстоятелството, че е резултат главно на икономически, а не на политически и други причини, говори неговото прогресивно развитие, както преди така и след освободителната епоха. […] Габровският селянин е чужбинувал главно като дюлгерин и жетвар. Заминаването на дюлгерите е ставало поединично, за по-близки села и градове и на малки или по-големи групи от 15-20 души за по-далечни места. […] Заедно с възрастните отивали и малки 14-18 годишни момчета, чираци […] В първата половина на XIX в. в Габрово са идвали и някакви арнаути да събират дюлгери за Добруджа. Имало е по-бедни селяни от Габровско, които за коситба и жетва са отивали косачи или жетвари в по-близки околии и като се привърши работата, връщали са се в село, да привършат за 1-2 седмици своята полска работа, която в Габровско настъпва с 2-3

седмици по-късно, отколкото в полето, след което пак са заминавали като дюлгери, в по-далечни краища, за да се върнат чак към края на октомври. […] Чужбинари-дюлгери са давали всички селски общини от Габровско, но тия с развито занаятчийско производство по-малко. (Tsonchev, 1929, pp. 36-39)...

Друга е гледната точка на приемащите градове. Николай Тодоров изследва ябанджийските тезкерета, запазени в няколко града. Това са документи, издадени от местните османски власти, които разрешават практикуването на даден занаят на външни хора (ябанджии) в рамките на конкретен град под формата на гурбет – временно установяване. Обработени са 1 957 тезкерета на хора идващи от различни части на Балканския полуостров и установяващи се в селата и градовете на североизточните български земи и Добруджа, концентрирани предимно в периода 1868–1870 г. (Todorov, 1972, p. 345). Тези „външни“ лица съставляват 6% от населението на градовете, а в случая с Хаджиоглу Пазарджик (дн. гр. Добрич) се достига до 33%. Тези данни напълно кореспондират с данните за тревненските гурбетчии в джизие дефтера от 1847 г. Една група образуват лицата от старопланинската област като Котел, Сливен, Омуртаг, Търново, Габрово и други по-малки балкански селища. Друга идват от Тракия (Пловдивско, Казанлък, Одрин, Лозенград, Бунар Хисар). Трета – от Македония, включително и Кюстендилско. Четвърта група са лицата от Североизточна България и Добруджа, които търсят поминък извън своите селища (Todorov, 1972, p. 348).

Данните показват, че най-много са хората от Старопланинския регион – 681 души, предимно християни, но и 91 мюсюлмани (Todorov, 1972, p. 349). Специално от Търново и Търновско идват 241 души (217 християни и 23 мюсюлмани) или 12% от всички регистрирани ябанджии в Добруджа и североизточните български земи (Todorov, 1972, p. 351). От събраните данни се вижда, че най-многочислена е миграцията от Търново и Търновско, почти три пъти повече от тази на селищата, които се нареждат непосредствено след Търново. Също така – миграцията от селищата на Средния и Източния Балкан е няколко пъти по-голяма от тази на останалите места. Тоест, имаме специално насочване на хора от тези краища (Средния и Източния Балкан) към североизточните български земи и Добруджа. Отчасти това явление се обяснява с изградените стопански връзки между Добруджа и Източния Балкан и изградената икономическа общност между тях, основана на развитие на едро скотовъдство в добруджанската равнина и развитието на свързаните с него занаяти в балканските селища и по-конкретно в ареала на Котел, Жеравна и Сливен. Но в същото време Търново и Търновско изпреварват по брой изпратени гурбетчии региона на Сливен/Котел. Следователно, става въпрос за други причини за миграция, и за „някои специфични прояви на това явление, какъвто е примерът с Търново“ (Todorov, 1972, p. 351).

Така населението на Търновска каза е част от хората, които участват в развитието на икономики в други региони, и по-специално в Добруджа и североизточните български земи в резултат на икономическите затруднения и кризи, които протичат в родните им места. Този процес на сезонна миграция през 40-те години продължава да се развива и през 50-те – 70-те години на XIX в., като взема обаче нови размери и измерения. През 60-те години значението на Търново като търговски център запада, заедно със западането на значението на пътя Влашко – Свищов – Търново – Габрово към южните български земи и Беломорието (Draganova, 1968, pp. 73-88). Тогава хората, практикували сезонна работа, предприемат една по-радикална мярка на трайна икономическа миграция в посока североизточна България и дунавските градове. Миграциите от балканските към равнинните райони се запазват като трайна тенденция през целия XIX в. След Руско-турската война от 1977-78 г. и създаването на Княжество България, по спомени и семейни свидетелства, много семейства от Тревненско и Еленско „слезли“ от планината в Горнооряховско, Поповско, Омуртагско и заели освободените от преселилите се турци земи.

 

Гергана Георгиева

Из „Известия на центъра за стопанско-исторически изследвания“, т. 4 – „Кризи и стопанско развитие през вековете“, 2019 г.

*Докладът се публикува със съкращения