Кризи и възможности: демографските промени през XIX в. и отражението им върху стопанското развитие на българските земи. Част I

(По примера на Тревненския регион)

 

Кризата е ситуация в дадена социална или икономическа система, в която тя функционира неоптимално или затруднено. Нейните основни характеристики са несигурност, заплаха, необходимост от промяна. Кризата е нестабилно или опасно състояние, което се нуждае от бързо решение. Трябва да се отчете обаче, че източните култури дават друг прочит на термина. В китайския език думата за кризата се разбира като опасност, но и като възможност. В изложението по долу ще се опитам накратко да ви представя ситуацията в българските земи в средата на XIX в., разгледана през призмата на рамката „криза – възможност“. Историците твърдят, че през XVIII и XIX в. се наблюдава демографски подем, който предизвиква сериозни промени в демографската структура на българските земи. С оглед по-стегнатото настоящо изложение ще се опра на изводите, формулирани от Щелиян Щерионов в книгата му „Демографско развитие на българските земи през Възраждането“. Въз основа на изследване на статистически данни за периода, както и наличната литература, той обобщава: „В края на XVIII и началото на XIX в. се наблюдава активизирано движение на населението от селата към градовете, провокирано от няколко различни причини. Като една от тях се сочи икономическият подем, особено при занаятчийството – чийто екстензивен характер изисква концентрация на значително количество работна ръка. Така градовете се превръщат в притегателни центрове за много практикуващи този поминък селяни. През този период се наблюдават първите признаци на „пренаселване“ на нашите села“ (Shterionov, 2012, p. 338). Нарастването в броя на обитаващото ги население довежда до намаляването на количеството обработваема площ, падаща се на един жител, което ограничава възможностите за нормалното изхранване и съществуване на селското население. Това обстоятелство принуждава много, най-вече млади и несемейни мъже, да напускат родното си огнища и да търсят по-добри условия на живот в градовете.

Интересно е да се отбележи, че границата между по-ниския и по-високия прираст на населението в градовете се отнася към 40-те години на XIX в. (Shterionov, 2012, p. 403). Тази граница може да бъде свързана със стабилизирането на икономическото и политическо развитие, което поставя края на дълъг период на войни и анархия по време на кърджалийския период. Така, въз основа на демографските данни, 40-те години на XIX в. могат да се характеризират с демографски възход и стопански подем. Сам по себе си този процес не може да се определи като криза. Дори напротив – той има положителни отражения върху развитието на обществото. Като например съчетаването на демографския подем с развитието на занаятите и зараждащата се прото-индустриализация, забързването в темповете на развитието на търговията, предизвикани от все по-сериозното присъствие на българските пазари на търговци и стоки от страни като Англия, Франция, Австрия. Всичко това, от икономическа гледна точка, може да се определи като „икономически растеж“. Свободната работна ръка, резултат от демографския бум, е потенциал за икономическо развитие. Демографският ръст обаче предизвиква и други ефекти върху стопанското развитие на българските земи. Като например проблемът със земята. Историците, които се занимават със стопанската история на XIX в. регистрират въпроса за разпределянето на земята и нейното владение като основен проблем на българското село, който трябва в бъдеще да намери своето решение (Hristov, 1976; Gandev, 1976). Много изследвания, за съжаление, се фокусират върху изкуствено маркираната линия българи – турци, пряко асоциирана с опозицията експлоатирани – експлоататори и не успяват да отграничат местните специфични особености на въпроса за земята. Може би единствено изследванията на Страшимир Димитров хвърлят някаква светлина върху реалните проблеми и обръщат внимание на детайлите на този сложен въпрос (Dimitrov, 1955, pp.3-34; Dimitrov, 1958, pp. 84-98; Dimitrov, 1960, pp. 225-271). Вторият проблем в този сложен въпрос е, че като емблематичен случай за изследване се използва районът на Видинско. Той е специфичен поради няколко причини – статутът му на гранична зона (серхад) се отразява върху статута на земята и правото на нейното владеене (Dimitrov, 1972; Radushev, 1996, pp. 187-214; Gradeva, 2002, pp. 84-114;). Всъщност, местните еничари и спахии, посредством насилие успяват да отнемат тапиите на местните селяни християни и да получат насила и с измама правата върху земята. Отново ще повторя, че този локален пример се посочва като емблематичен и много често стои в основата на разглеждане на въпроса за земята през XIX в. Той обаче не е тъждествен със ситуацията в други части на Балканите и по-конкретно в българските земи. По-задълбоченото разглеждане на данните показва, че локалните примери се различават съществено.

Бих искала да погледна обаче този проблем в конкретни параметри – разглеждайки един конкретен регион. Търновска каза е много интересна административна единица. В средата на XIX в. тя включва обширна територия, чертаеща в общи линии днешна Централна Северна България - от билото на Балкана в Габровско и Тревненско до равнинните части на Павликенско и Горнооряховско (Georgieva, 2018b, pp. 190-191). На изток стига до района на Омуртаг и Котел, а на запад почти до Ловеч и Троян. В тази административна единица има различни климатични и географски зони – от равнинни, до нископланински и планински зони. В нейните планински части проблемът със земята е особено болезнен.

Нека погледнем конкретно селото Трявна и прилежащите му колиби и махали. В един османски дефтер от 1845 г. в Тревненско са регистрирани 123 махали и едно село, в които живеят общо 1 621 данъкоплатци с техните домакинства, стопанства и доходи (средно по 10 домакинства в махала). Населението залага основно на занятия, несвързани със земеделие, по-скоро основаващи се на наемен труд – жетварство (известно като оракчийство); коларство (кираджийство) и строителство (дюлгерство). В османските данъчни регистри са отбелязани ниви в порядъка на 10–15 дьонюма (като това включва обработените и оставени на угар земи). Притежаваните от домакинствата земи рядко надвишават 20–30 дьонюма. Тези земи са крайно недостатъчни за изхранването на едно семейство. Разликата в регионите е много голяма като се има предвид, че по същото време селяните в Разградско притежават средно между 6 и 8 дьонюма, а в Добруджа 30 и 44 дьонюма (Todorov, 2018, p. 267).

Главите на домакинства без изключение се регистрират като земеделци („ербаб-и зараатдан“), но в същото време посочват доходи от кираджийство или дюлгерство, които са по-големи от тези, идващи от земите и животните в стопанството им. Към тях трябва да прибавим и регистрираните вътре в домакинствата 1 367 синове и братя, които са част от домакинството на бащата, респективно по-възрастния брат, но носят отделни доходи от наемен труд. Занятията, който упражняват тези мъжки членове на домакинствата в работоспособна възраст, се свеждат до дюлгерство, оракчийство (жетварство) и кираджийство (коларство, или по-конкретно превоз на стоки срещу заплащане). Тоест, една голяма част семействата не са нуклеарни, а са сложни семейства, като включват синове и братя в работоспособна възраст. Изворите не дават сведения дали последните са женени или неженени, но те участват с доходите си в общия доход на домакинството. Трябва изрично да уточним, че това не е пълният брой на синовете и братята, които живеят не-самостоятелно, в чужди домакинства. Към тях трябва да се прибавят и тези, които работят в стопанството на бащата/по-големия брат, но не получават заплащане и съответно не декларират свой доход. Тоест, посочените ограничени дьонюми земя са изключително малко, ако се разделят на броя на членовете на едно домакинство. Те определено не достигат за изхранването му. Затова земята не е основен източник на приходи в региона и на членовете на тези планински семейства се налага да търсят приходи извън населеното място, в което живеят.

(Следва)

 

Гергана Георгиева

Из „Известия на центъра за стопанско-исторически изследвания“, т. 4 – „Кризи и стопанско развитие през вековете“, 2019 г.

* Докладът се публикува със съкращения