Майсторът на Априловската гимназия

На два ката бе къщата на уста Генчо Кънев, наричан поради внушителната си снага и майсторлъка си Големия, в долната махала в Трявна. Всичките й ъгли, обшити с дъбови дъски, топлят лицето й със своя цвят, а каменният покрив притиска силно ребрата на сачака и хортува за Балкана и корените на Генчовския род. Вместо с гредоред, горният кат се наддава с меко извита дъга, написана със зографлък с навъртени пера.

Тази къща бе светла по багра, лицето й е симетрично и скромно, а еркерите са леко надвесени над самата улица. Свидни гости бе срещал тоя дом.

Една звездна вечер, когато по уличката всичко сочеше на заспало, край ъгловото прозорче на долния кат спряха двамина млади хора: Цаню Захариев – зографът бунтовник и неговият другар, дяконът Левски. Тази вечер той бе слязъл в Стойновия хан и на ранина щеше да мине с белия си кон Балкана за Габрово. От уста Генчовата къща не идваше светлина, но когато двамината наближиха, една щедра ръка се подаде през железните пръчки на прозорчето и като стисна здраво десницата на Апостола, остави в нея кесия с твърди жълтици. Дар за народното дело!

После бе дошла голямата година със свободата. Тогава се отвори тежката дъбова врата!

Каменната стълба възлизаше в широк затворен хает - гостаната, пристлана с вълнени черги на широки пасма. Тук стопанинът - едър, със стегнат пояс и румено, валчесто лице посрещна гостите. Топлите му длани взеха ръцете на руските офицери и ги раздрусаха с обилно сърдечие и радост. Само с простия отвес тази ръка бе измерила Решильовия лицей в Одеса, за да пренесе лицето му на българска земя!

Колко учуден бе професор Ярошенко, като видя този български архитект с потури! Обикаля и разглежда лицея!

Покойният Априлов бе завещал на настойници да се въздигне българска гимназия в Габрово. Людете оттам бяха изпроводили в Одеса най-добрия майстор - уста Генчо Кънев. Да въздигне той в милото му отечество школо високо, с български учители!

Сложиха софра за руските гости в гостната одая. Тя бе широка и светла. На едната й стена се стелеха долапи от цепен бук, правени „двойна шашарма" и с две редички пезули. Натъкани на потона широки снопове тънки дъсчици. Петролената лампа палеше златни лъчи по тях, отделяше топлата багра на стената, спускаше се по шашармата на долапите, минаваше в игрива светлосянка по двойната редица пезули.

Да, тази одая говореше за вкус и благополучие!...

Старшият офицер, един беловлас полковник, покани уста Генчо и стопанинът седна до него. Тъй както отколе се срещаха гости в балкана, уста Генчо беше по бели вълнени чорапи и салтамарка.

Димитър Начев, възпитаникът на Болградската гимназия, дето придружаваше гостите, бе казал чорбата да не се сипва в една или две паници, а всекиму поотделно.

Уста Генчовица, с хубаво, усмихнато дългообразно лице, нареждаше печения пуяк в разлати цариградски блюда. Накрая на вечерята тя покани гостите с балканско сирене, турено във високи паници.

След вечерята децата на уста Генчо - синът Дабко и момичетата Хубка и Недка – в дълги фистани, влязоха да целунат ръка на гостите. А те ги милваха по главичките...

Навън старият полковник потръпна и облече шинела си. Бе студената есен на 1878 година. А не бяха слезли още турците надолу след боевете и уста Генчо Кънев бе изпроводил чета майстори да оправя разрушените мостове по Янтра и лудите й притоци.

Сега избрани люде и първенци, изпроводени от епитропи и училища, идваха да дирят майстора да дигне училището във Върбица и да построи църквата в Долна Диканя. И пак тръгна уста Генчо Големия по свободната вече българска земя и конят му, грамаден и червен ат, носеше него - сто и петдесет оки и още петнадесет – дисагите с инструментите.

Сега уста Генчо оставяше големи тайфи майстори да правят църквата в Калофер и слизаше да надгледне как работят големите мази в Сливен. Четата майстори бе край реката. Готвеха на открито прясол – цели късове месо. Калфите викаха отгоре високо „ка-а-л". Чираците носеха.

-       Не ги ругайте момчетата - заръчваше на майсторите уста Генчо. - То им е с младостта. Стига работата им да върви.

Когато видеше как работи Грозю Маврото, напето чернооко момче, спираше до него и го учеше:

-       Гаси варта, докато е топла и ври, смесвай с пясъка и зидай!

А обичаше уста Генчо песента и веселието и винаги в четите му имаше гъдулари и певци.

Не само майстор на хубостта, но и майстор на зидарията бе уста Генчо Кънев. Негов купол, където иззида, не мърда. Като го заключи в средата с огладен ключов камък, като че замръзва. Пък той си остана цял живот големият майстор уста Генчо Кънев, който се подписва бавно, с едри славянски букви. Може би днес вече едва се четат думите му като в песен черковна: „Давам това согласително писмо, подписано със своеручния ми подпис, за да има твърдост и уверение пред всекое праведно лице".

Но друго е остало от него. Училища, църкви - по цялата наша земя!

Габровското училище, знайно от народа ни всичкия. Априловската гимназия!

Години я бе захващал народът, години я бяха спирали. И ето, дойде големият майстор и както знаеше, разкрои я на три дяла - лице и обърнати крила. Лицето й увенча със спуснати бели прилепени колони, катовете й пак са приделени – гредоред под сачака като гредите на балканската къща. Под портика - стъкмени за лице и хубост колонки, които ги задланяше с кобиличка. Както топло бе сърцето, тъй топло и без мяра китеше уста Генчо Големия, трупаше хубост на кьошетата и над портите - маслинени вейки и пилета, изчукани от камък орлета, змии, цветя…

Дошла бе свободата. Даскал Петко Славейков – народният будител оправяше третата българска държава, а майстор Генчо, негов приятел, пак строеше училища, а зиме седеше в Трявна. Ще си дойдат пак по Димитровден майсторите и цяла зима, от Димитровден до Заговезни, ще си ходят на гости. Едната неделя ще идат у уста Генчови, другата у Василя Добревски. Той бе купил къщата и Стойновия хан, дето с белия си кон бе слизал Апостола и като бе подал повода на коня, очите му блестяха:

- Момче, хубаво да пазиш коня…

Уста Генчо се възправя под ниския таван. Децата го гледат. Той е незабравим! Представителен човек. Като върви, ей – господарски вървеж. Не тромав като на другите едри хора. Мустаките му засукани. Един засмян! Лицето му валчесто, румено. Очите кафяви и топли. Той е в хубави дълги гащи колчаклии и стегната здраво снага с тъмносин пояс. Часовникът носи на бикмелле с копринена топка, пристегната горе. Широките му пълни гърди са облечени в салтамарка, гайтанлия с джобче.

Седнат ли на софрата, първо ще си пущат шегите. После ще приказват за майсторлъците си, за черквите, за училищата. След вечерята ще попеят юнашки песни. Уста Генчо обича песента за Василчо, дето на висок чардак седи.

- Ех, Василе, Василчо - провиква са високо той с гръмовия си глас, говори един човек грамада. – Васил Левски си ти!

През зимните дни уста Генчо седи в голямата соба на дома си. На четвъртитото високо столче на четири крачета като масичка, застанал по колене, то рисува нови планове. Засенчва ги с водни краски. Цаню Захариев го е учил на това. Той се навежда, взема от платнената си кесия сребърна и златна пара. Чертае по тях кръжила за прозорци, усмихва се, вижда едно ново българско училище. Дотрябват ли му по-големи кръгчета, той захлупва високи турски филджани. По техните ръбове уста Генчо Кънев, преголемият майстор, бележи един от най-високите върхове на българската архитектура на Възраждането...

 

Христина Милчева

Из „За майсторите, цветорезците и зографите“, 2011 г.

Първомайстор уста Генчо Кънев - Големият
ОДА-Габрово
Худ. Проф. Асен Василиев

Къщата на уста Генчо Кънев в Трявна, строена през 60-те г. на 19 в.
Снимката е от архива на проф. Асен Василиев

Друг ракурс на къщата на уста Генчо в Трявна,
съборена през 1945 г.

Зографисаният детайл от фасадата на къщата
на уста Генчо в Трявна
Снимката е от фонда на Специализирания музей
за резбарско и зорафско изкуство в Трявна