Трявна и опазването на архитектурното наследство на България. Част I

Факт е, че у нас културното наследство е обект на закрила от самото създаване на българската държава (1878 г.). Първият нормативен документ в тази насока - „Временни правила за Научни и Книжовни Предприятия”, приет през 1888 г., поверява на държавата основната отговорност за опазването на старините по нашите земи.

От началото на 50-те години в България започват по-мащабни реставрационни работи в основните центрове на Българското Възраждане. Стремежът е да се спасят от разруха такива уникални паметници като архитектурните ансамбли в Стария Пловдив, Копривщица, Трявна, Арбанаси, Жеравна, Боженци, Мелник и много други. С поредица от нормативни документи на Министерския съвет се решават неотложните дейности по опазване, реставриране и консервиране на архитектурните паметници от Българското Възраждане.

Архитектурното наследство на Трявна, като един от водещите възрожденски центрове у нас, е включено за закрила от Комисията за старините при Министерството на просвещението през 1927 г. В публикувания в Държавен вестник „Списък на народните старини” са включени къщите на Б. Даскалов, Ангел Кънчев, П. Р. Славейков и Казасови. През 1960 г. специална комисия преглежда и регистрира всички исторически, архитектурни и археологически паметници в Трявна. Регистрирани са 147 паметници на културата.

 

Традиции в областта на опазването на архитектурните паметници в България

 

Заради сложната ѝ историческа съдба, в много центрове на възрожденската култура в България чак до края на ХХ в., се запазват архитектурни паметници или архитектурни ядра с ненадмината художествена стойност от ХVIII-ХIХ в. Тяхното опазване има вече вековна история. Това създава богати традиции в областта на реставрирането и консервирането на архитектурни паметници.

Българската възрожденска архитектура е част от недвижимите паметници и се опазва в обявените през различни периоди архитектурни и архитектурно-исторически резервати. Началото на този процес се полага още в периода между двете световни войни, когато в Списъка на народните старини се включват едни от най-забележителните архитектурни паметници от Възраждането, както и родните къщи на големите революционери и възрожденски дейци, като Т. Каблешков, Г. Бенковски, Л. Каравелов, Н. Рилски и др.

Недвижимите паметници са сред най-застрашените от увреждане културно-исторически ценности по нашите земи. Атмосферните процеси, човешката дейност, както и иманярството, са постоянна заплаха за тяхното съществуване. Колкото и да са впечатляващи движимите паметници, подредени в експозициите на националните и местните музеи, те не могат да въздействат така силно, както монументалните недвижими паметници, като Мадарският конник, крепостните стени на Плиска, Велики Преслав и Велико Търново, Рилският манастир, архитектурните ансамбли в Стария Пловдив, Копривщица, Трявна, Боженци, Жеравна, Арбанаси и т.н.

Недвижимият паметник има едно ненадминато предимство, той се намира “in situ” – на мястото, където е създаден през дадена историческа епоха и неговото въздействие върху посетителите е внушително. Те се чувстват потопени в историческото минало, присъствайки на това точно определено от историята място. Всеки движим паметник е откъснат от неговата естествена среда и е експониран в изкуствена, музейна среда. Затова той въздейства върху посетителя като действителна илюстрация на дадено историческо събитие, но не внушава присъствие в него.

Богатата културна история на земите ни е оставила ненадминати по красотата си и историческата си стойност недвижими паметници от най-дълбока древност. В нашето проучване на българското законодателство, отнасящо се до защитата на недвижимите паметници, ще съсредоточим вниманието си върху нормативните актове, посветени на архитектурното ни наследство, в частност от нашето Възраждане, без да се спираме на археологическите паметници, които са обект на по-специфични законодателни актове.

Още при Временното Руско управление през 1878-1879 г. се полагат основите на бъдещата държавна организация за защита на паметниците в новоосвободена България. Голяма е заслугата на чешкия учен Константин Иречек, който като съветник и министър в Министерството на народното просвещение работи всеотдайно за опазване на богатото ни археологическо наследство.

Първият нормативен документ в тази насока е „Временни правила за Научни и Книжовни Предприятия”. В приетите през 1888 г. „Временни правила“ на държавата се поверява основната отговорност за опазването на старините по нашите земи: Всички неоткрити материали в старинни предмети, гдето и да се намерят, те принадлежат на държавата. Откритите „неподвижни старини“, както тогава се наричат недвижимите паметници, се поставят под надзора на местната власт и са притежание на правителството. Във „Временните правила“ не е отделено място за опазване на архитектурните паметници от Възраждането, тъй като времето на тяхното влизане в сила не е толкова отдалечено от тази епоха (едва 9 години) и в очите на тогавашните съвременници те все още не са исторически паметници. Ще трябва да минат още няколко десетилетия, за да бъдат оценени и защитени по достойнство.

Две години след публикуването на „Временните правила“ е изготвен и „Закон за издирвание и за спомагание на научни и книжовни предприятия“. В него буквално се повтарят текстовете, отнасящи се за недвижимите паметници от „Временните правила“. Приемането на закона е наложително, за да може неговите нарушители да бъдат своевременно санкционирани. По това време в страната се разгръща широко обществено и частно строителство и много руини на крепости, църкви и манастири са застрашени от пълно унищожаване, тъй като са удобни безплатни кариери за строителен материал. Затова в Закона е записано дословно: Откритите неподвижни старини, като храмове, крепости и други, дето да се намерят, се оставят под надзор на местната власт и са притежание на правителството.

Нова, европейска страница в българското законодателство относно опазването на недвижимите паметници на културата, се бележи с приемането на Закона за старините през 1911 г. Негови автори са такива видни наши учени и просветни дейци, като Иван Шишманов, Васил Златарски, Андрей Протич и др., получили своето висше образование в най-големите европейски университети. Затова можем да смятаме, че нашето законодателство в тази област е на европейско равнище. Строителите на нова България познават подобните закони, приети в Русия през 1826 г., в Гърция – 1833 г., в Англия – 1873 г., във Франция – 1887 г. и други страни.

В Член първи на Закона за старините по недвусмислен начин се подчертава, че: Всички движими и недвижими старини в царството се намират под върховния надзор на Министерството на народното просвещение, което се грижи за тяхното запазване и поддържане.

Много важно е приетото изчерпателно определение за старините. Според Закона за старини се смятат паметници, документи и художествени произведения от най-старо време до освобождението на България, които имат историческо, археологическо, художествено и палеонтологическо значение, като стари сгради и развалини, градища, калета (хисари), черкви .... Определението изброява и редица други писмени и веществени паметници, които имат значение на старини. За нас е важно, че в новия закон изрично е записано, че под закрилата на закона са и „стари сгради”, строени до Освобождението, т.е. архитектурни паметници от нашето Възраждане. Обстойно се уреждат въпросите относно опазването на недвижимите паметници в случаите, когато те са застрашени от разрушаване при ново строителство. Само с разрешение на Министерството на народното просвещение може да се извършва строителство в близост до архитектурни паметници, като се взема мнението на Комисията за старините.

В Закона за старините ясно и категорично е решен проблемът, който ни вълнува и сега – за отношенията между държавата и частните лица, притежаващи или придобили отново собственост върху архитектурни паметници в резултат на реституцията. В чл. 11 се казва: Държавата, по решение на Комисията за старините, има право да отчужди всяка движима или недвижима старина, била тя обществена или частна собственост, ако старината се заплашва от разрушаване или изчезване и ако собственикът не вземе мерки в определен от министерството срок за нейното запазване. Отчуждаването става съгласно чл. 19 за движимите и съгласно чл. 26 за недвижимите старини. Така с точна и ясна законодателна формулировка, се дава право на държавата да отчуждава и запазва от разрушаване най-значимите движими и недвижими паметници, сред които са и архитектурните шедьоври от Възраждането.

За да се спасят от унищожаване недвижимите паметници у нас, Комисията за старините при Министерството на просвещението започва да публикува през 1927 г., в Държавен вестник, Списък на народните старини. Сред тях са и Царската, Констанцалиевата, Кандиларовата и Д. Костовата къщи и църквите в Арбанаси, къщата на Бр. Лафчиеви в Дряново, на Б. Даскалов, Ангел Кънчев, П. Р. Славейков и Казасови в Трявна, на Алеко Константинов в Свищов, на Неофит Рилски в Банско, на Т. Каблешков, Г. Бенковски и Л. Каравелов в Копривщица, на Иларион Макариополски в Елена и др.

Интересно е, че в следващото публикуване на Списък на старините, освен отделните архитектурни паметници от Стария Пловдив, като къщата на Куюмджиоглу, на Недкович и др., се обявяват за старини и архитектурни комплекси, разположени на цели улици, като улица „Четвърти януари” от Житния пазар до пресичането й с ул. „Църковна”, улица „Доктор Владо” от „Ламартиновата” къща до Генко Митовата и др. В същия списък са обявени за народни старини и къщата на В. Левски в Карлово, на П. Р. Славейков в Търново и ханът на Хаджи Николи в същия град. Трябва да се посочи, че при публикуването на списъка на народните старини изрично се отбелязва, че „Законът за старините остава в сила и спрямо всички старини, които още не са обявени чрез специални списъци за народни”. Така се пресича всяка възможност за разрушаване на архитектурни паметници от недобросъвестни собственици или иманяри.

Засиленото строителство през тридесетте години на ХХ век изменя изцяло архитектурния облик на много градове у нас. Ето защо възниква необходимостта при приемането на новите застроителни и регулационни планове да се запазят архитектурните ансамбли от Възраждането, които да съхранят духа на отминалата епоха и специфичния облик на даденото селище. Затова в „Наредбата -закон за запазване на старинните постройки в населените места” от 1936 г., се предвижда запазването на улиците и площадите, които по своето очертание, начин на застрояване, историческо минало и пр. имат архитектонично, битово или историческо значение. Изглежда, че този закон не е много известен сред съвременните защитници на архитектурните паметници, защото не се цитира. Според нас в него са засегнати всички щекотливи проблеми относно опазването на архитектурното ни наследство, независимо чия собственост е даден паметник. В закона от 1936 г. се предвиждат поощрения за собствениците им – запазените по този закон постройки, паметници и др., се освобождават от данък-сгради и от общинските такси... За да се извършват по-големи ремонти, с цел опазването на паметниците, общините могат да отпускат помощи, според бюджетните си възможности.

За недвижимите паметници, които имат национално архитектурно значение, е предвидено постепенното им откупуване от общините или държавата и превръщането им в музеи. Предвидено е и задължително да се съгласува изграждането на нови обекти в близост до архитектурни паметници. Целта е да не се нарушава архитектурният ансамбъл и да не се закрива изгледът към дадения паметник. Разрушаването на запазени постройки, паметници и др. се извършва единствено с разрешение на специална комисия, в която влизат представители на отделението Благоустройство при Главната дирекция на обществените сгради, пътищата и благоустройството и на Народния музей. По такъв начин в средата на 30-те години е решен законодателно един толкова важен за културната ни история проблем за опазване на недвижимите паметници по нашите земи. За голямата отговорност, която са носели тогавашните музейни деятели говори стремежът им да поддържат българското законодателство в тази област винаги на равнището на съвременните международни изисквания.

За съжаление днес, когато се говори, че българското законодателство в областта на опазването на паметниците на културата не е ефективно и е необходимо приемането на действен закон за недвижимото наследство, за да се прекрати безнаказаното разрушаване на архитектурни паметници, почти никой не обръща поглед към нашето законодателство отпреди век. Разгледаната Наредба-закон от 1936 г. е пример за решаване на проблемите с недвижимите паметници и в частност със сградите, обявени за архитектурни паметници, и днес.

От началото на 50-те години на ХХ век в България започват по-мащабни реставрационни работи в основните центрове на българското Възраждане. Стремежът е да се спасят от разрухата такива уникални архитектурни паметници, даващи реална представа за строителния народен гений, който, макар и в робски условия, е успял чрез средствата на архитектурата да покаже своя стремеж за свобода и творческа реализация. За това говорят ненадминатите архитектурни ансамбли в Стария Пловдив, Копривщица, Трявна, Арбанаси, Жеравна, Боженци, Мелник и много други възрожденски селища, в които започват реставрационни работи през 50-те и началото на 60-те години на ХХ век.

Нормативната уредба за опазването на историческите и културните паметници в страната по това време се базира не на закон, а на едно-единствено Постановление №1608 на Министерския съвет от 30 декември 1951 г. В него се подчертава, че: всички паметници на културата, които се намират в пределите на Народна република България и имат научно, историческо и художествено значение, се обявяват за общонародно достояние и се поставят под защита на държавата. При определянето на паметниците на културата на първо място се посочват архитектурните паметници, а сред тях са откроени светски и култови сгради, архитектурни ансамбли, развалини и останки от стари архитектурни строежи, мостове, чешми, фонтани и други обекти на селищна украса и т.н. Според Постановление №1608, всички паметници на културата, включително и тези, които са притежание на отделни граждани, се поставят под върховния надзор на държавата, който от своя страна се извършва от Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК). За конкретната работа по опазването на старините се създава Съвет за опазване на паметниците на културата. Постановлението задължава КНИК, Българската академия на науките и Министерството на комуналното стопанство и благоустройството (МКСБ) в шестмесечен срок да издадат Инструкция за регистриране на всички паметници на културата.

През септември 1952 г. е публикувана Инструкция за привеждане в известност, регистрация и опазване паметниците на културата. В нея по-подробно са развити основните положения от 1608-мото Постановление. Относно архитектурните паметници се посочва, че подлежат на привеждане в известност, регистрация и опазване светски и култови сгради (стари битови къщи в селата и градовете, които са характерни с плана и строежа си, обществени и стопански сгради, училища, работилници, магазини, складове, ханища, кервансараи, хали, безистени, бани, кули, църкви, джамии, синагоги, текета и т.н.), манастирски ансамбли, дворци, архитектурни ансамбли (цялостно или частично запазени квартали, площади, улици) и т.н. В останалата част на инструкцията се дават конкретни описания на техниката за описване на паметниците на културата, включително и съответните въпросници, които трябва да се попълнят за всеки отделен паметник. Отчитането на музейните предмети се регламентира в инструкцията, като се установява и формата за инвентарна книга на музейния фонд.

Специфичните особености на архитектурните паметници изискват едновременно тяхното регистриране и паспортизация. На тази проблематика е посветена глава IV от инструкцията. Паспортите на архитектурните паметници се изработват под техническото ръководство и контрол на отдел „Архитектурно творчество” при МКСБ в пет екземпляра по образец, установен от Съвета за опазване паметниците на културата при КНИК. Отделно се разглеждат и конкретните мерки, необходими за опазване на архитектурните паметници. Основната отговорност се поставя на отделите „Просвета и култура” в съответните народни съвети, където се намират забележителностите.

Така с нормативни документи на Министерския съвет се решават неотложните дейности по опазване, реставриране и консервиране на архитектурните паметници от българското Възраждане през 50-те години. Поредна стъпка в тази насока е Постановление №165 на Министерския съвет от 5 август 1958 г. за опазване паметниците на културата и развитието на музейното дело у нас. Отново се изтъква, че паметниците на културата и природните забележителности са общонародно достояние и се намират под закрилата на държавата, независимо дали са държавна, обществена или частна собственост. В постановлението се посочва, че в зависимост от това кой притежава и стопанисва даден паметник на културата, той трябва да предвижда ежегодно в бюджетните си средства и материали за опазването му.

За да се осъществява стриктен държавен надзор над движимите и недвижимите паметници, се създава Съвет за опазване на паметниците на културата и Съвет за музейно дело. В приетия през 1969 г. Закон за паметниците на културата и музеите се отделя твърде ограничено място на архитектурните паметници. В глава втора, при определянето на паметници на културата, се посочват и селища, квартали, улици, сгради, крепости, кули, ровове, огради, манастири, църкви, джамии, светилища и др. Прави впечатление, че за паметници на културата се обявяват цели селища и квартали, нещо несрещно в българската законодателна практика до този момент. Всичко това е в резултат на плодотворната реставраторска работа, предприета в края на 50-те и началото на 60-те години у нас, която се ръководи от Националния институт за паметниците на културата. Затова в закона се предвижда: Населени места, комплекси от паметници на културата и исторически места, които имат особено историческо, археологическо, етнографско, архитектурно и музейно значение, се обявяват за резервати от Министерския съвет по предложение на Комитета за изкуство и култура.

България разполага с огромно архитектурно наследство, което е опазено благодарение на усилията на музейните специалисти и архитекти след Освобождението. Богатите традиции в тази насока се доразвиват от специалистите от Националния институт за паметниците на културата през 50-те и 60-те години на ХХ в. За регламентирането на цялостната дейност по опазване, съхраняване, реставриране, консервиране и експониране на паметниците се създава и съответна нормативна база, част от която вече беше разгледана.

Обособяването на архитектурно-историческите резервати в страната е дълъг процес, в който имат своя принос архитекти, историци и музейни работници. Първият държавен нормативен акт в този дух е приет през 1952 г. и се отнася за съхраняването на архитектурните паметници от Възраждането в Копривщица. От самото начало нормативните документи се изготвят за всеки отделен случай и няма национална програма за превръщането на тези селища в музеи. По-голямата част от документите са актове и постановления на Министерския съвет, някои от които дори не са обнародвани. За разкриването на тази неизследвана нормативна база бяха положени много усилия и резултатът е налице. От приведените документи става ясно, че най-активно са предприети мерки за опазване на възрожденското архитектурно наследство в Арбанаси, Стария Пловдив и Несебър в средата на 50-те години. Вторият етап на по-активна работа в тази насока започва в началото на 60-те години на ХХ в.

 

(Следва)

 

Проф. д. изк. Симеон Недков, д-р Вяра Белева

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 6, 2021 г.

Славейковата къща, снимка от 30-те години на миналия век

Славейковата къща днес
Снимка: Симеон Павлов

Къщата на революционера Ангел Кънчев, архивна снимка

Ангелкънчевата къща днес

Казасовата къща, заснета между 1920-1940 г.
 при проучване на проф. Петър Стефанов

Казасовата къща, 1961 г.

Казасовата къща днес

Даскаловата къща преди 1961 г.

Даскаловата къща днес