Друго такова училище нямаме

Когато влакът се изнизал от тунела и през прозореца на прашния под на купето слънцето пак плиснало дебел сноп лъчи, добре облеченият, симпатичен мъж погледнал момчето срещу себе си и пръв нарушил мълчанието. „Ти, младежо, сега като си свършил гимназията, накъде? По-нагоре ли ще учиш или работа ще захващаш?“.

А момчето, макар и до вчера да било на чина, добре знаело: и работа да се намери е трудно, и науките да продължи - пак трудно. Първите години след Девети били, безработица все още нямало, а да се учи в големия град, както то искало, за тази работа пара трябвало. Но родителите му, работници от Плачковския балкан, вече били решили: ще я скърпват някак, не са само те на тоя хал. И се престрашило момчето, и признало, че да учи е тръгнало. Но когато казало на своите спътници какво, те разпалено взели да го разубеждават: „Защо за адвокатин бе, човек! Че ти знаеш ли, още утре ще останеш без работа! Нали сега хората ще са други, няма да крадат, да лъжат, да убиват… А като е така, няма да има нужда ни от съдилища, ни от адвокати. Не, няма бъдеще тази професия, дето си я избрал!“.

Та точно тази случка във влака, точно този разговор се оказал решаващ за дето днес му викаме „професионално ориентиране“ на нашия съгражданин Лальо Лалев *. И макар хляб за адвокатите и днес да има, той отдавна е простил на едновремешните си „наставници“ от влака. Не съжалява, че ги е послушал и избрал наместо правото, българската литература. „Това ще е – решил като пристигнал на софийската гара - литературата поне е вечна!“

А до Софийския университет „Климент Охридски“ пътят на Лальо Лалев бил доста сложен. Първо отделение завършил в родното си село Радевци, до четвърто учил в Стоевци, прогимназия карал в Плачковци, а гимназия захванал в Трявна и я завършил във Варна. „По селата в слети паралелки съм се учил спомня си той – и ако не на друго, на самостоятелност ме е научил слетият клас, и на трайни навици. Това, второто, ми е по-важно".

Но и от университета до тревненското училище той не стигнал по най-прекия път. Две години учителствувал в гимназията в Генерал Тошево, после още шест бил неин директор. Чак след това бил поканен в Трявна и заедно със стабилния си вече педагогически опит, той донесъл тук и чудесните си спомени от тия осем години. Генерал Тошево по това време от село станал околийски град с 32 хиляди жители. Деца много, гимназия само една. Паралелките й стигали чак до буквата „М“. Това, че на младия литератор в началото на учителската кариера му се налагало да спи в лекарския кабинет на училището и после да смени седем квартири, било нищо в сравнение с честта и отговорността да преподава на деца на Йовкови ученици. Младият учител бил и самодеец и като такъв посрещнал самия Константин Кисимов. Скъп спомен му е и снимката от откриването на първия в България Йовков паметник в Генерал Тошево, на който той и поетесата Дора Габе, поднасят венец от името на българските писатели.

Но колкото и хубаво да му е било там, Лальо Лалев си признава, че през тия осем години погледът му все е бил насам, към родния край. И когато в края на 1965 г. тогавашния първи секретар на Градския комитет на партията в Трявна му предлага да се завърне, Лальо Лалев с готовност приема. Постъпва в СПУ „П. Р. Славейков" на 1 януари 1966 г. и цели 14 години е негов директор. Директорът с най-дълъг стаж в това училище.

На пръв поглед, извън текущата организационна и педагогическа работа, новият директор на тревненската гимназия нямало какво чак толкова да върши. Новото крило било вече построено и населено. Оставало да се уреди ученически стол и учителската стая, училищната библиотека, да се прекара парно отопление, да се построят тоалетни… Но преди това Лалев се заел да подреди в собствен стил училищната документация – зрелостни свидетелства, главни книги, албуми, летописна книга на училището. А първата трудност, с която се сблъскал, дошла от това, че той до този момент не бил работил с учители и ученици от начален и среден курс. Наложило му се не само да опознае за кратко време всички учители и персонала, които общо наброявали над сто души, а и да надникне в работата на всеки, да открие проблемите му. Учениците пък – отделно. Те били над хиляда и двеста деца. В същия момент можел да разчита на помощта само на един заместник-директор - инж. Стоян Стоянов. Всъщност не, помощници, и то добри помощници, по онова време били родителските комитети с председатели д-р Здравка Берова и д-р Бончо Ботев.

Следващата стъпка на новия директор била да внесе единство в учителския колектив по отношение на урочната дейност. Да изгради у този колектив общи критерии, общо виждане, но не щампа, за това кой урок е съвременен. И се заели всички да проучват и експериментират опита на най-добрите. След известно време усилията им дали резултат - успехът на учениците от цялото училище през 1976 г. достигнал много добър 4,76.

Определени успехи постигна нашето училище - не без гордост споделя Лальо Лалев - по отношение с интеграцията с културните институти в града. Първата учителка, дала тон в това отношение, е Снежана Алексиева, А на урока на Виолета Зидарова в Пионерския дом - дойдоха на посещение всички специалисти от Окръжния съвет за народна просвета. Да проучат опита на училището и да го разпространят сред другите училища в бившия Габровски окръг. Освен това, по мое време, тревненското училище отвори вратите си за много училища в страната. Това стимулираше учениците, разнообразяваше живота им, създаваше у тях чувство за колективизъм и другарство.

Добрата, но недостатъчна да побере всички ученици, материална база, която наследил Лальо Лалев, му подсказала, че в тревненското училище е възможно да се въведе кабинетна система на обучение по примера на ГДР. Трябвало само да оборудват три нови кабинета - по литература, математика и география. А за оборудването им били нужни пак „само“ 36 хиляди лева! Отзовали се ръководствата на заводите „Аврам Стоянов“, „Иван Йонков“, „Ангел Кънчев“ и „Изкуство“ и кабинетите били обзаведени.

Не съм от възпитаниците на Лальо Лалев и за това какъв учител и директор е бил той, какво мисли за компромиса, попитах самия него.

- Това, разбира се, най-добре учениците ми могат да кажат. Аз мога да твърдя едно; никога не съм оставял ученик на поправителен изпит. Не за да се правя на добър. Просто правех всичко възможно да накарам и най-слабия ученик да научи минимума от знания по предмета си - Основи на комунизма.

Да, и компромиси съм правил. Не съжалявам, как с чиста съвест помогнах на един ученик, Тодор му беше името. Хич го нямаше по моя предмет, а пък по точните науки беше факир. Въртях го, суках го на дъската – не потегля. И реших - няма да му обърквам живота с една двойка. Завърши после момчето инженерство, стана голям специалист. Мога ли да, съжалявам? - Не, разбира се!

След четиринайсетте години работа в Славейковото училище Лальо Лалев бил назначен на друго място - в Окръжния съвет за народна просвета със седалище в Трявна. Там е и досега. Естеството на сегашната му работа е такава, че той не по-малко от преди е съпричастен с проблемите на образованието в нашата община. Но си има една болка, която не може да не сподели:

- Моето желание е да се промени отношението на тревненци към училището на Дядо Славейков, нека те го носят по-близо до сърцето си. Ние друго такова училище нямаме. То е с претенцията за второ светско новобългарско училище, след Априловската гимназия, в него е учителствувал Петко Рачов Славейков и е наградено с орден „Кирил и Методий" - първа степен. То се е превърнало в символ и съдба на тревненци и трябва да се обича от всяко родолюбиво сърце. Нека поне неговата 150-годишна история да събуди тези чувства там, където са позадрямали.

 

 

Славка Бояджиева

 

Из „Почитание към учители истинни“ /Посветено на 150-та годишнина на училище „П. Р. Славейков“ – Трявна/, 1989 г.

 

* По сведения на дъщеря му Пепа Попова, Лальо Петров Лалев е роден в с. Радевци на 3 юли 1932 г. Завършва българска филология в Софийския университет през 1957 г. и е назначен като учител в гимназията на г. Генерал Тошево, която по това време е най-голямата в Добруджа, с около 650 гимназисти. През 1959 г. става нейн директор до края на 1965 г. От 1 януари 1966 г. се завръща в Трявна и е назначен за директор на Славейковото училище, където заема тази длъжност до 1979 г. След това до 1992 г. работи като главен специалист по образованието в Габрово и към селищна система Трявна. По време на работата му като директор се въвежда изучаването на предмети с конкретно професионално обучение и насоченост  - автомобили и стругарство. Подобрява се материалната учебна и битова база с кабинети по много предмети, изгражда се парното отопление на сградата, външните тоалетни са премахнати и реконструирани. А в Славейковото училище се обучават 1400 ученици. Лальо Лалев е носител на орден "Кирил и Методий" I степен. Той си отива от този свят на 12 юни 1993 г.

** Благодаря на г-жа Пепа Попова и за предоставените снимки

Директорът Лальо Лалев

20 май 1966 г. ,11 "б" клас с класен ръководител Йорданка Бончева

Директорът Лальо Лалев /вляво/ и неговият заместник Ангел Николов 
на тържество в Славейковото училище в Трявна

Награждаване на ученици по повод 24 май