За приноса на тревненци в културното развитие на Тутракан през Възраждането. Част I

През Възраждането настъпват радикални промени във всички сфери от живота на българите. Стопанските процеси през XVII и XIX в., водят до изменение в социалната структура. Общественото развитие на българите поставя началото на духовни промени в обществото. Започва борба за осъзнаване и обособяване, за отделяне от останалите общности в Османската империя. Това се изразява в участието на българите в две народни движения - движение за новобългарска просвета и култура и борба за създаването на самостоятелна Българска църква, което по същество е борба за духовно самоопределение, средство за оцеляване и утвърждаване на българската народност.

Тези процеси не отминават и Тутракан, но тук организирането и развитието на самостоятелния църковно-училищен живот е затруднен от местното влашко население. Сравнително компактно и уседнало, почти неповлияно от големите демографски размествания в Добруджа, в немалка степен изостанало и консервативно, то проявява завидна устойчивост и отрано започва църковния си живот. Поради непосредствената близост до влашките княжества и липсата на български свещеници и славянско богослужение, влашкото църковно четене, извършвано на говорим език, намира бързо разпространение и сред част у българите в Тутраканско. Повласяването на българския език поражда сериозна опасност за българите в този район и оказва отрицателно влияние за организирането и развитието на самостоятелния им църковно-училищен живот.

В тези трудни условия контактът на Тутракан с тревненци играе важна роля. През XIX в. Трявна се утвърждава като процъфтяващ стопански и културен център, а влиянието на Тревненската художествена школа е безспорно. Тревненци със своя горд и независим дух, участват активно в борбите за духовна и политическа независимост и оказват влияние на българите в Тутракан.

Социално-икономическите промени, настъпили през 60-те г. на XIX в. се отразяват благотворно върху културния живот на българското население в Тутракан. Тези промени достигат до добруджанския град, в който има всичко около 40-50 къщи българи и произвели над тях своето действие. Макар и малко на брой, чувството за народно съзнание се пробудило у тях и те подирват първо права на езика и народността си. Преди всичко мисълта за съграждане на българска църква в Тутракан, каквато до тогава нямало по причина, че българите били малко на брой и незакрепнали на местата си от честите изселвания, а след това за отваряне на българско училище. Начело на това патриотично дело застават българските първенци в града. Това става повод между българите и власите да избухне конфликт.

Със съдействието на българската община в Русе двете националности се помиряват и на 18 декември 1861 г. е постигнато „Братско съгласително" между тях за уреждане на обща българо-влашка община на равни начала в Тутракан. В състава й влизат 3-ма българи и 3-ма власи. Основните цели на сключеното съгласително е събирането на данъци и управлението на обществените работи, разширяване на училищната сграда, за да могат децата и от двете народности да учат. Учителят трябва да владее български и влашки език, а ако не знае, учителите трябва да са двама. Решено е в Тутракан да се построи втора църква, която по равно да принадлежи и на двете народности, посветена на „Св. Св. Кирил и Методий” и на Пресвета Богородица. Другата църква „Св. Николай" остава, като в нея ще се служи в събота и на погребения. Определено е свещениците да бъдат четирима - двама за българите и двама за власите. Попечителите на църквата и на училището са по един за двете народности.

Една от най-важните задачи на общината е строителството на нова църква. За реализирането й, на 27 ноември 1861 г. 28 тутраканци изпращат „просба" до русенския митрополит Григорий. В отговор Доростоло-червенският митрополит посочва да се избере комисия, която да организира строителството на църквата. Още на 8 януари 1862 г. е избрана такава комисия, измежду градските първенци с председател Георги Дойнов. Тя събира сумата от 33 117 гроша, както и подписи за още 6000 гроша, необходими за градежа на храма. Мястото за църквата е купено, както и дървен материал, тухли, дървета за скеле. В края на 1862 г. се получава султански ферман, с който се разрешава на християните от Тутракан, живеещи в махалата „Варош" (дн. „Рибарската махала"), да си построят църква на име „Св. Св. Кирил и Методий", с дължина 35 аршина, ширина 25, височина 14 аршина, с 25 прозорци и 5 врати.

За строители са поканени дюлгерите от компанията на прочутия майстор стария уста Генчо Кънев от Трявна. Роден през зимата на 1828 или 1829 г. в колиби Генчовци до Трявна *, той учи най-напред при своя баща - майстор Къню Драганов, уважават строител. Учи и резбарство при свой близък роднина. Известно време работи при Кольо Фичето **, но скоро след това поема по самостоятелен път и се утвърждава като също толкова самобитен и даровит строител. Умира на 5 март 1890 г. в Сарафово, Бургаско ***.

Изборът на майстори-строители от будния възрожденски град Трявна не е случаен. Тревненският край се обособява като център на строителна школа през Възраждането. Тревненци обръщат голямо внимание на църковната архитектура, на детайлите, на украсата по фасадите. Те са едни от най-активните творци, които утвърждават новия тип църковна архитектура, изразяваща патоса на борбите за духовна и политическа независимост. При строителството на храмовете проявяват въображение и великолепно чувство за съизмерност и целесъобразност.

Животът на тревненските дюлгери по странство ги сблъсква с чужди култури и светоусещане. Това оказва влияние върху оформянето им като личности и творци, те умело обогатяват вековните български традиции с елементи от някои западни стилове. Това проличава и при строежа на тутраканската църква „Св. Николай". Тя е съградена по плана на една от църквите в Букурещ, като майстор Генчо сам снема плана и го прилага в Тутракан. Целта му е да съгради забележителна църковна сграда, каквато в малко други български градове има по това време. Доказателство за това, че уста Генчо Кънев е постигнал целта си, е поведението на турските власти в Тутракан. Макар, че има разрешение за строеж на храма, с напредване на градежа, виждайки как се издига внушителната сграда, те започват да възпрепятстват завършването й. Особено впечатление правят на турците кубето и камбанарията, които се виждат в целия град и турската махала. Те се опасяват, че от тези височини може да се бомбардира във военно време градът и особено турската махала. Към тая мисъл ги навеждат най-много прозорците по кубето. Докладват на турското правителство, което забранява довършването на кубето и камбанарията. След няколко оплаквания от страна на християните турското правителство изпраща свои чиновници да констатират на място имат ли почва подобни опасения. След като правят оглед, дават своето заключение, че тези места не са толкова опасни, тъй като са доста високи и мъчно може да се стреля от там с пушки и топове, в резултат на което се разрешава завършването на църквата. В строежа на храма вземат участие почти всички християни от града, като всеки според възможностите си, дава парична помощ. Освен това жените, момците и девойките помагат на строителите, като носят на ръце материали и чукат керемиди, които майсторите използват за хоросан.

Възрожденската църква в Тутракан носи стиловите и композиционни особености на Тревненската школа. Тя е трикорабна, всеки от корабите завършва на изток с полукръгла отвътре и отвън абсида. На запад е прибавен нартексът. Корабите се разделят на два реда с по 4 колони. Пространството над олтара навлиза сравнително напред с наоса и по този начин се създава в план кръстовидна форма, при която четирите средни колони затварят квадрат с равни рамене на четирите страни. Образуваните четири малки квадрата в страничните кораби, са покрити с кръстати сводове. Дяконикът и протезисът са покрити с кръстати сводове. Осветлението от олтара идва от малките прозорци на абсидите. В протезиса има малка стенна ниша с тесен прозорец - мазгал. Срещу тази ниша на южната стена е поставена служебна врата направо за олтара. Голямата абсида се издига почти на височината на наоса. Поради това нейното пространство прелива в централното църковно пространство. Абсидaтa тук се явява не като долепено тяло върху стената, а като част от нея. Особена хубост придават на култовата сграда меките, вълнообразни линии на подпокривните корнизи, оформянето на купола и камбанарията. Сградата сякаш е органически свързана с мястото, където е построена.

За да се изографиса новопостроената църква, тутраканци канят един от най-търсените и прочути тревненски иконописци – Захария Цанюв (1810-1886). Той е зограф трето поколение от забележителната тревненска фамилия Захариевска. Рисува в храмовете в Добруджа през 60-те години на XIX век. Майсторът твори в най-бурните десетилетия на Възраждането, когато българинът воюва за своята свобода, църковна независимост и културна идентичност. В Тутракан той идва със своя най-голям син Цаню (1840-1902) - една от най-ярките възрожденски личности на Трявна, свързан в съзнанието на хората не само като творец, но и революционер, един от съратниците на Левски и участник в Априлското въстание. Не случайно между живописците, които Николай Павлович споменава в своята брошура като „познати" през 60-те години, са Г. Г. Цоню и Захарий". Майстор Захария, заедно със сина си Цаню оставят в Тутраканската църква съвместни иконописни творби. Техният подпис се чете върху иконата на Исуса Христа (134/80 см) 1864 г. /…/. Другите икони, които са рисувани в църквата са на Богородица, Св. Илия /1865 г./, Успение Богородично, Св. Св. Петър и Павел, Св. Троица /1865 г./, Св. Георги, Св. Димитър, Йоан Кръстител и Св. Никола /1865 г./. Освен тези „главни” икони Захария Цанюв е нарисувал още 13 апостолски и 23 празнични икони, поставени в горната част на иконостаса. Тази продукция на Захария Цанюв не се отличава от общото си художествено оформление от иконите му в църквите на други градове.

В Тутраканската църква са оставили своите подписи и други двама тревненски иконописци – представители на най-късното поколение на тревненските майстори, а именно Митю Цонев (от последното поколение на прочутия Витановски род) и Георги Николов. Те са нарисували иконата на Исус Христос, поставена на владишкия трон /1884 г./. Георги Николов и Тодор Николов – също образописци от Трявна, се преселват в Тутракан и живеят там до смъртта си.

Творбите на зографите носят белезите на Тревненската художествена школа и на своето време. Светогледът на иконописците не е вече религиозен. Никаква мистика няма в иконите и стенописите от този период. В изразите има доброта и човечност. Иконите на Захария Цанюв са наситени с емоционална сила, той борави умело с линията и баграта, подчинява ги на своя замисъл и настроение и създава образи, в които има вътрешен живот, разкрит чрез усвоените живописни средства.

Резбата, която украсява църковния иконостас, е правена в стила на тревненската резба. Мотивите на орнамента са главно растителни. Орнаментът е решен симетрично. Писмени сведения за автора на резбата липсват, но са запазени подписите на тревненските иконописци, които по тогавашната практика са работили едновременно с резбарите.

В църквата известна забележителност представлява каменната украса на входната вътрешна врата. Каменната арка е украсена с релефен орнамент, в който са повторени мотиви от резбата на дърво. В средата на арката горе е изобразен също релефно руският герб – двуглав орел с корона и със знаците на властта ****.

Историческият музей в Тутракан съхранява част от иконите на Захария Цанов от църквата „Св. Николай", както и икони на други зографи, също представители на Тревненската художествена школа, изписали църквите в околните села, които заради повредите, нанесени от времето, са извън култова употреба. Творбите на зографите са консервирани и реставрирани и сега живеят втори живот, признати за паметници на културата.

Храмът "Свети Николай" е тържествено осветен на 14 юли 1865 г. Днес църквата, съградена от тревненските майстори-строители начело с уста Генчо Кънев, е паметник на културата от национално значение и през годините е заемала важно място в историята на Тутракан. През 1913 г. тя е заграбена от румънците, българските църковни книги са унищожени, а българските свещеници изгонени. Макар че църквата е строена в чест на Св. Богородица (Успение Богородично) и на Св. Св. Кирил и Методий, храмът се именува сега “Св. Николай". До 1921 г. отпред, на западната страна на храма са били изрисувани образите на Св. Богородица (Успение Богородично), Св. Николай и Св. Св. Кирил и Методий. Но румънските власти, за да не дадат на българите в града много да се гордеят със своите просветители Св. св. Кирил и Методий, нареждат да се заличат техните образи на външната страна на храма. След това заличили и този на Св. Богородица, като се мотивирали, че трябва да остане само иконата на Св. Николай, защото той е покровител на рибарите, а в Тутракан населението се занимава изключително с риболовство. По този начин храмът се именува “Св. Николай", макар че и светият олтар е строен за три Престола и че от лявата страна на Царските двери до иконата на Св. Богородица не е поставена иконата на Св. Николай, а „Успение Богородично”. Тук е отслужена и първата панихида за загиналите в битката за Тутраканската крепост през 1916 г., както и първият молебен за свободата на Добруджа през 1940 г.

(Следва)

 

Румяна Симеонова

Исторически музей – Тутракан

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 1, 2008 г.

 

*********************************************************************************

Бележки /Г. Иванова/

* Все още няма яснота по въпроса с рождената година на уста Генчо Кънев, тя варира между 1828 - 1833/34 г., според различни извори и документални свидетелства

 

** В проучванията от недалечното минало, погрешно се тиражира тезата, че уста Генчо Кънев е бил ученик на Колю Фичето. Подобни сведения липсват и в биографиите на Първомайстора от сина му Дабко Устагенчов. Всъщност, уста Генчо е калфа при Архитектон Димитър Сергюв от Трявна, а и впоследствие, вече като самостоятелен майстор, често работи с него

 

*** Злощастната смърт на Първомайстор Генчо Кънев, настъпва няколко месеца по-късно, през лятото на 1890 г., както отбелязва и синът му Дабко в ръкописите си

 

**** „Над дъговидното засводяване на вратата Генчо Кънев поставя симетрично моделирани растителни орнаменти, между които е вписан гербът на Цариградската патриаршия – пише в книгата си за Първомайстора арх. Николай Тулешков. - Над него следва триъгълно орелефно поле, обрамчено с полукръг, от който се разпростират лъчеобразни орнаменти - мотив, повлиян навярно от резбените „слънца" в жилищните сгради. Цялата пластика е органично свързана с архитектурната система на сградата“.

Храм "Св. Николай" в Тутракан,
снимка Исторически музей - Тутракан

Каменната украса на входната вътрешна врата на църквата "Св. Николай"