Малката стихосбирка, преписвана като историята на Паисий

Няколко народни песни и медали за храброст, купчина пожълтели от годините снимки и картички, около осемдесет смъртни актове на убитите от Станчевханско по време на Балканските войни – това са по-голямата част от оскъдните свидетелства за нашия край, за ония дни, изпълнени с възторг и покруса. Между тях е малката стихосбирка, съхранявана в музея, написана от будния тревненски учител Никола Балабанов с псевдоним Н. Божидар, озаглавена „Песни „Войнишка тъга““. Издадена е и отпечатана в Трявна през 1914 г. в печатница „Учител“.

Стихотворенията, затрогващи със своята искреност и непосредственост, са написани по време на войната. В предговора към стихосбирката авторът пише: „За първи път четох тия песни на 15 януари 1913 г. от джамията в село Голям Манук /до Сарай един час/ пред войниците от 20 Добружански полк. Мнозина са ги преписвали като историята на Паисий. Ако бяха четени песните на полковия, бригадния, г. офицерите още тогава, пред бунтовете в с. Бели града; ако най-сетне големците бяха се вслушали в народния глас, който е и глас Божий, нямаше България да бъде така мерзко унизена… От „дипломати“ сме теглили. Взетото за 9 месеца отиде за 9 дена от „преучените“.

С дълбоко чувство на болка и преклонение, на възторг  пред подвига на загиналите си другари, с хумористично отношение към окаяния войнишки бит, Никола Балабанов рисува една реална, макар и зловеща картина, достигаща до гротеска, на бойните полета, осеяни с трупове след сраженията. Неговите герои са видни командири, офицери и обикновени войници и тревненци – генерал Радко Димитриев, полковник Антонов, Борис Чуков, Генчев, Пею и др. Стихотворението му „Стоян Добрев комита“ е посветено на убития войник – дюлгерин от Ганев хан, Тревненско, на когото турците взели ботушите и бил погребан бос в един селски църковен двор.

Никола Балабанов, въпреки болката и тъгата по загиналите, е наясно напълно с прогресивния освободителен характер на Балканската война. Това негово виждане е изразено в стихотворението „На падналите братя“.

Не ща да знайте моя гроб,

но стига туй за мен,

че паднах зарад брата роб,

от врага повален.

 

Наред ни закопаха нас.

Щом месецът изгрее,

звезди оплакват ни без глас.

Земята ни съгре.

 

Когато ветрецът повей,

ослушайте се вий.

Той мойта песен ще изпей

сълзи ви ще омий!

 

Катя Николова