Халей очаква Халеевата комета

Не беше трудно да намеря в телефонния указател на Варна, адреса му, а споменаването на Трявна, неговото родно място, бе паролата, която любезно отвори вратите на апартамента на улица „Апостол Славов“ за мене, непознатата и неочакваната.

Халей Чушков се оказа зает човек именно на „звездна“ вълна. Вече го бяха търсили от окръжния вестник във Варна, вече се беше срещал с курсанти, с ученици, имаше покани от различни места…

- Всъщност, какъв човек е бил баща Ви? Не се ли е страхувал суеверието на хората да го осъди за дързостта, че е взел име от една поличба?

- Баща ми е бил културен човек. Не само образован. Прекъснал учението си в Петропавловската семинария, за да участва като доброволец в Съединението. После завършил в Самоков, но не е бил свещеник никога. Цял живот е бил учител – в Трявна, Варна, Видин, Севлиево, Нова Загора… Не беше нито вярващ, нито суеверен. Най-голямото му богатство бяха книгите. Имаше много книги с научно съдържание. На библиотеката му можеше да се завижда. Беше превъзходен учител, организатор на художествени прояви на учениците, човек много чувствителен и артистичен по природа. Помня, че Райко Даскалов е идвал като негов ученик да му благодари. Мисля, че не е чудна и нелогична неговата постъпка. Изглежда дългото очакване на дете го е накарало да вземе това необикновено име за голямата си радост. После той имаше и други деца. След мене се родиха Весел и Венета.

- Как премина живота Ви? Беляза ли Ви с нещо странната гостенка на небесния свод?

- Роден съм под нейната светлина, кръстен съм на нея, но живота ми не протече много светло. Обикновен живот като на всички простосмъртни. На 16 години постъпих в Морското училище във Варна заедно с Никола Вапцаров. Заедно и завършихме. Стоях без работа осем месеца, после постъпих в една електроцентрала, бях военно-технически офицер. Дълги години работих в корабостроителния завод във Варна. Тук се и пенсионирах. Често се е случвало да ме питат българин ли съм, какво е това име или защо са ме нарекли с името на Халеевата комета. А иначе обикновен човек съм, възпитан съм да работя съвестно и честно. Награждаван съм както много други. Ето една от последните ми награди – знакът „Трудова слава“, на грамотата пише: „за дългогодишна и активна работа и принос в развитието на българското корабостроене и във връзка с 40-годишнината на Социалистическата революция в България“. Имам и медал за победата над Германия в Отечествената война. А всъщност първият ми медал е „за спасяване на погибающи“ още когато бях в Морското училище на практика в Русе.

- Вие сте били съученик на Вапцаров, били сте близки другари и приятели, каква следа остави в живота Ви тази дружба? В книгата на Димо Минев: „Никола Вапцаров. Спомени, писма и документи“, излязла през 1953 г. се споменава за една снимка, която Вапцаров Ви е подарил с посвещение. Коя е тя и какво е посвещението?

- С Вапцаров имам четири снимки. От 1932 г. и от 1941 година по една и от 1942 г. – две снимки. Бяхме близки приятели – той, Георги Куршумджиев и аз. През септември 1941 г. в ресторант „Морско око“ във Варна тримата си дадохме клетва след войната три години поред да се събираме на тая маса в уречен ден, да се чукнем и пием по една чаша и всеки да разказва за патилата си, а ако някой от нас липсва, останалите да напълнят чашата му и да пият за помен… Морякът не дочака края на войната. През 1964 г. ме напусна и Куршумджиев. Останах сам да сядам на масата, сам да пълня трите чаши… Не издържах. Отказах се. Нямам сили. Снимката, за която става дума, я дадох в архив. Имам копие от нея, но съм запазил препис от посвещението, защото ми е много скъпо: „Спомен от ония дни, когато гладувахме и деляхме братски късче хляб; от дните, когато мечтаехме за нещо светло, а ни очакваше може би ужас; от дните, когато бяхме на прага на нашата бленувана свобода, а може би щяхме да се изгубим в призрачната сянка на действителността“.

Много неща сме преживели заедно. Щастлив съм, че бях до него в ония часове, за които той по-късно писа в стихотворението „Писмо“ /“Ти помниш ли“/, за „оня див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста“

- Вярвате ли в израза „Роден под щастлива звезда“?

- Може би е по-точно да се каже, че всеки човек си има съдба, а не звезда. Вярвам не в щастливата звезда, а в това, че човек, ако има характер, ако има воля, може да се пребори с много неща. Имал съм огорчения в живота си, но успях да запазя вярата си, че човекът е преди всичко добър и честен. Какво значи „щастлива звезда“? Така се казва, когато на човек обикновено му върви. Но и в това „вървене“ решаващо е човешкото усилие, амбицията.

- Какви са спомените Ви от Трявна? С какво остана тя във Вашите впечатления от детските години?

- Обичам Трявна. За мене е радостно събитие, когато мога да си отида. Винаги чувствам, че там ми е най-добре. Струва ми се, че и въздухът там е по-друг. Спомням си колко ми беше хубаво да седна вкъщи на миндерчето до прозореца и огнището. През зимата къщата беше топла, а през лятото – прохладна. И сега с обич си спомням за Трявна и се радвам на хубавите й премени.

 

Разделяме се с Халей Чушков. Човекът, чиито две имена са толкова далеч едно от друго: първото – високо в Космоса, при звездите, второто – в прозаичния делник. Но нима всеки човек не е едно живо помирение, макар и в различна степен, между Небето и Земята? И нима срещата с голяма личност не озарява по-ярко от всяка звезда човешкото съществувание? И ако кометата му е дала само името си, звездата на Моряка, поета и революционера е дала на Халей негаснещата топлина на голямата човешка обич и Вяра.

Все пак, може би не случайно Халей е нарекъл синовете си Светломир и Лъчезар, а внучката си – Сияна. В това светлозарно обкръжение той е щастлив да приеме поканата на Националната обсерватория на връх Рожен - да отиде там и да види през големия телескоп своята звездна кръстница. Всъщност това е и една от мечтите на неговия живот.

 

Вера Христова

в. „Балканско знаме“ бр. 7/17 януари 1966 г. /ОДА-Габрово/

На снимката: Халей Чушков /в дясно/,
вляво - Никола Вапцаров, 2 юни 1932 г., Варна

Семейства Н. Чушкови /на преден план, седнали/ и В. Добревски
/на заден план/ с гостите на Халей
/вероятно, вторият младеж с униформа, отляво-надясно/ –
Митко и Георги от Морското машинно училище във Варна,
6 май 1929 г., Трявна

Надписът на гърба на снимката