Тревненски бУдил: Видният Казанлъшки род Стайнови и хипотезите за неговия произход

Една от хипотезите за произхода на знатния Казанлъшки род Стайнови ни отвежда до закътаното в полите на Тревненския балкан селце – Стайновци. Повече детайли по темата откриваме в доклада и автореферата на Иво Косев - гл. уредник в дом „Петко Стайнов“ в Казанлък *. От публикациите става ясно, че към момента съществуват две хипотези за „родоначалието на Стайнови по мъжка линия“. Първата и по-широко разпространена е, че рода води началото си от с. Стайновци /в Дряновско-тревненския балкан/, според научни трудове и публикации на проф. Венелин Кръстев, Иван Минчев и др. Според габровско-тревненския родовед и краевед (информатор в проучването от генеалогичен характер) Борис Станимиров, след консултация с краеведа Момчил Цонев, съобразно изследванията на габровските квартали и др. на Даниела Цонева, „имайки предвид принципа на възникване на много фамилии в Габровско – на името на колибите откъдето произлизат (а самите колиби – на рода, който ги е основал), то вероятността Стайнови да произлизат тъкмо от Стайновци е много голяма“.

Другата хипотеза е резултат от задълбоченото проучване на Петър Константинов за Казанлък („Сказание за долината на розите“, 1983), според който, фамилията произхожда от Копривщенско-клисурския край. Относно Тревненската хипотеза, Генчо Стайнов споделя в написаната от него история („1848 – 1948, 100 години вълнено-текстилна индустрия в Казанлък“, София 1963 г.), че той и негови родственици, посещават това селце, но не намират „никакви улики за произхода“ на техния дядо Петко Стайноолу. Според Иво Косев, „може да се оформи трета, съвсем условна хипотеза“, отнасяща се до „цялостен миграционен процес на първите представители – Стайновци, свързан с напускане на Тревненската едноименна махаличка, вероятно през XVIII век, но с устойчиво запазване на името като ойконим и установяването им в Копривщенско-клисурския регион, откъдето представител (или представители) на рода се установява (или установяват) в началото на XIX век в Казанлък“. Както пише И. Косев, въпросът за произхода на рода „остава отворен“ за бъдещи проучвания.

По думите му, интерес представлява и генеалогичната връзка на Стайнови /по женска линия/ с близкото с. Енина. В книгата „ВЕЦ Енина“, Генчо Стайнов съвсем общо с няколко думи споменава – „...ние имахме много приятели и роднини в Енина. Потеклото на всички Стайновци е от с. Енина“. „На пръв поглед се вижда, че тези негови думи не кореспондират с изложените по-горе данни и съществуващи хипотези, но само на пръв поглед“, уточнява И. Косев. И пояснява, че след консултация с Михаил Ал. Стайнов и след направени справки, това може да се обясни със следния факт: „През 1933 г. Димитър Чорбаджийски-Чудомир публикува във в. „Казанлъшка Искра“ с инициали (ЧЧ), своето генеалогично-краеведско изследване със заглавие „Енинците“. Наред с произлезлите от селото известни фамилии и техни стопанско-търговски фирми той споменава и Стайнови, но пояснява – „по женска линия“. Думите на Чудомир може да се отнесат или до Еленка с неизвестна моминска фамилия (р.1799 – п.1860 г.) – съпруга на родоначалника Теню Стайноолу (р.1788 – п.1842 г.), или според изследователя Генчо Китипов към Пена Мечева (р.1828 – п.1869 г.) – съпруга на Петко Стайноолу (р.1826 – п. 1877 г.), което оставя въпроса отворен и без решаващ отговор, поради отсъствието към момента на конкретни архивно-документални факти“.

В доклада си за родоначалниците на Стайновия род, Иво Косев се спира по детайлно на тезата на Петър Константинов за произхода на фамилията от Копривщенско-клисурския край. През 1803 г. в Казанлък се заселват прогонени от кърджалийските набези копривщенци и клисурци. Пришълците слагат началото на Новенската махала. „По всяка вероятност началото и установяването на Стайновия род в Казанлък може да се отнесе в самата зора на XIX в. – обобщава И. Косев, - когато значителна част от родолюбивите и решителни преобразувания в града се осъществяват с активното участие на състоятелните копривщенски преселници“.

Най-старият, известен към момента, представител на рода, е Теню Стайноолу, живял 54 години (1788–1842). Негова съпруга е Еленка Стайноолу, живяла 61 години (1799–1860). За живота на двамата към момента не съществува друга информация. Теню и Еленка Стайноолу имат трима сина: Петко, Димитър и Христо. Към момента няма данни за живота на Димитър. В родословната схема Христо е посочен като „Гайтанджията“, от което може да се направи извода, че се е занимавал със съответния занаят. Липсата на достатъчно данни за живота на двама от посочените синове, насочва вниманието към Петко Стайноолу, който живее 57 години (1820–1877 г.).

В контекста на гореизложеното, пише още И. Косев, е редно да се обърне внимание на „етническото и социално-общественото състояние на Казанлък в края на XVIII и началото на XIX век, зараждането на вълнено-текстилното производство и неговото развитие от примитивен занаят до модерна индустрия“.

По думите му, „малките градчета от двете страни на Балкана от незапомнени времена се занимават с тъкане на аби и шаеци, а също и с плетене на шнурове и гайтани от ръчно предена вълнена прежда, с които абаджиите украсяват мъжкото горно облекло: потури, салтамарки и пр.“ Плетенето на гайтан се извършва по примитивен, ръчен начин в домакинствата от жените в Казанлък, Габрово, Карлово и др. Ръчната изработка на гайтан продължава почти до края на XVIII в., но понеже търсенето му е голямо нашите деди измислят дървеният чарк, просъществувал до края на същото столетие, а в началото на XIX в. вече се появява железният гайтанев чарк и постепенно ръчното плетене окончателно изчезва.

От доклада на И. Косев разбираме още, че през първата половина на XIX в. като пълновластен господар на Казанлък, се откроява известният чорбаджия Стоенчо Груйоолу. Той изпъква със своята щедрост в народополезните дела. Помага на църквите и училищата в града и дава подкрепа на младежите, създали първото градско читалище. Ползва се с голям авторитет пред османската власт – „може и човек от въжето да свали“. Българите се обръщат с проблемите си към него, считайки го за умен и справедлив. Знае турски, гръцки, сръбски, разбира и от други езици, но най-важната му способност е, че може да тълкува законите на империята и се разпорежда господарски, независимо кой е каймакамин и у кого е официалната власт в града. При него за съвет отиват и останалите първенци на града, между които често избухват свади, разделени на групички и враждувайки на дребно за всякакви градски работи. В такава среда се формира младият Петко Стайноолу, от който ще се развие известният род като голяма дъбова корона. Снажен и пъргав, Петко започва работа в големия конак на чорбаджи Стоенчо Груйоолу. Чорбаджията наблюдава отблизо работата на будния младеж. Имайки мнение за всеки свой работник, решава да го отдели от общата работа и да го приближи до себе си. Информацията за тези времена, придобила вид на легенда, гласи, че в дома на чорбаджията, Петко Стайноолу става „чибукчия“ – задължение по почистването, лъскането и паленето на чибука и придружаването на чорбаджията до градския конак. Впоследствие, благодарение на неговото отговорно отношение и добра работа, задълженията му се разрастват и той поема функцията на домакин – контролира реда на големия дом, работата на слугите и наемните служители, има отговорности и по финансовите дела на къщата. Изпълнява ролята на частен секретар на знаменития си стопанин. За тази работа са били необходими комплексни умения и качества като аналитичен ум, респектиращ вид, внушителна осанка и не на последно място безпрекословното доверие на чорбаджи Стоенчо. Набрал сили и самочувствие, натрупал познания и опит покрай работата за чорбаджията и с неговата благословия, Петко Стайноолу се отделя от него и поема пътя на своето самостоятелно развитие. През 1848 г. купува една гайтанджийска одая със 7 чарка и започва производството и търговията с гайтан.

„В дейността му сякаш няма нищо романтично и привлекателно, но за бъдещето на рода Стайнови гайтанджийницата се оказва с голямо значение, превърнала се при неговите наследници в модерно предприятие“, пише още И. Косев. Придобил финансово-социална стабилност, Петко Стайноолу се усеща способен да създаде семейство и да отгледа деца. Жени се за будното момиче Пенка, която живее едва 39 години (1830–1869). От този брак се раждат пет деца: Стоян Стайнов (1853–1918); Еленка Стайнова – (Атанас) Генчева (1857–1933); Христо Стайнов (1860–1906); Михалчо Стайнов (1867–1917); Грую Стайнов (1862–1922) и Михалчо Стайнов (1867–1917). Както се вижда от данните по-горе, съпругата на Петко умира твърде рано, оставяйки го сам с петте деца, четири от които все още малки. Трудният живот и несгодите по тяхното отглеждане, принуждават Петко да се ожени втори път, за Параскева (Пеша), която надживява своя съпруг, достигайки до дълбока старост – 95 г. (1833–1928). От втория брак се ражда още един син Денчо Стайнов (1870–1910).

Паралелно с увеличаване членовете на бъдещия голям и известен род се разраства и занаята на Петко, пише И. Косев. Сред гайтанджийските здания с прилежащи 49 одаи със 146 чарка, разположени по падовете на р. Абаята, воденичниците на Старата река (Енинска), Кайнарджийска Бистрица и Тунджанските воденичници, където вадят хляба си около 70 работници, чарковете на Петко Стайноолу се ползват с най-добро име. Работата се разгръща, докато най-големият му син Стоян е на гурбет в Цариград. След завръщането си той става пълноправен съдружник на баща си. Техните одаи са групирани така:

– По падовете на р. Абаята има общо 10 (десет) здания. Във второ и четвърто здание Петко Стайноолу и синът му Стоян са собственици на 5 (пет) одаи;

– По течението на воденичницата на Старата река под „Арачи Кьошк“ има общо 4 (четири) здания. В първото Петко Стайноолу и Стоян имат още 2 (две) одаи.

Млад и енергичен, Стоян тръгва по пазарите из околните села, за да изкупува домашна прежда, която баща му преработва. Двамата имат и обща бояджийница, но в навечерието на освободителната за българите Руско-турска война, Петко Стайноолу поема изцяло работата в нея.

Развитието на процеса води до появата на семейното стопанско проявление, инициирано от големия Петков син Стоян, под наименованието „Братя С. Стайнови, къща основана в 1872 г.“. Начинание, имащо дългосрочна цел.

Драматични са събитията и в Казанлъшко по време на Руско-турската война /1877-1878 г./. Навръх Илинден през 1877 г. дома на Петко Стайноолу е обхванат от тревога, разказва И. Косев и описва трагедията, сполетяла видната Казанлъшка фамилия. Емблематичната къща, построена между 1860-1870 г., на централно място в Новенската махала, „показва състоятелността на своя стопанин със загатващите европейски архитектурни елементи, смесени с българския възрожденски стил по фасадата“. Петко, като сериозен и отговорен човек, въоръжен с руска пушка, всяка вечер излиза извън града и се връща в ранни зори, участвайки в бойната команда, която под ръководството на руски офицер охранява източните подстъпи на Казанлък. Притихнал, градът е в очакване на тежки изпитания. Една вечер започват да върлуват отделни части редовна турска войска и черкези. Наложително е да се бяга в търсене на спасение. Петко Стайноолу залоства пътната врата и заедно с жена си Параскева, дъщерята Елена и синовете Христо, Михалчо, Грую и Денчо, без Стоян, който по това време не е в Казанлък, увлечен по търговия някъде към Плевен, тръгват с Божията помощ по пътя на спасението. Успяват да се измъкнат през комшулуците до края на града, където нощуват под открито небе. На другия ден се връщат. Намират къщата с разбити врати, изпотрошени долапи и разпиляна покъщнина. Търсейки скъпоценности, турците задигат сребърното кандило. Всички виждат в това лошо знамение. След като събират малкото останали важни неща от преносимото имущество, Стайновата фамилия напуска града през Къренската махала към Крънската кория. По пътя се виждат безжизнени трупове на възрастни, немощни българи, които не са могли да се спасят от османския ятаган. Преди с. Шипка настигат множество от народ, търсещ спасение. В самото подножие на планината спират прашни, уморени и раздърпани от храстите в корията. Тук Петко Стайноолу оставя семейството си, като им заявява, че те трябва да вървят заедно с другите оттатък Балкана към Северна България, а той под предлог, че има важна работа трябва да се върне за малко вкъщи. Надява се и вярва, че по-късно ще ги настигне, за да се съберат отново. Не става ясно каква е тази важна работа, която отделя стожера от семейството. С тревожни погледи близките проследяват неговото отдалечаване надолу, през полето за Казанлък. Петко не успява да се събере с близките си. Когато турците след кървави боеве са изтласкани на юг и Стайнови се връщат в Казанлък от човека няма и помен, откриват само кървава купчина от неговите дрехи…

С Руско-турската освободителна война и възкръсването на българската държавност, започва вторият период от стопанската дейност на представители от Стайновия род, уточнява И. Косев и описва в детайли техните достижения. По думите му, през този етап, продължил до края на Първата световна война, основен стожер на дейността, е Стоян П. Стайнов. Изключително предприемчив, той привлича към себе си своите братя Христо и Грую, с което се трансформира стопанската формула, за да се създаде през 1888 г. събирателно дружество „Братя С. Стайнови“ – Казанлък. Благодарение на сговорчивостта между тримата и най-вече на упоритостта и добрия търговски усет за намиране на нови пазари из земите на днешна Турция, Египет и Балканския полуостров, за фирмата се създават трайни търговски връзки, а Стоян П. Стайнов се издига като пръв гайтанджия в Казанлък. Стоян е един от основните фактори и двигател на основаното през 1889/90 г. индустриално акционарно дружество „Розова долина“ с привличането на финансов капитал от големите търговци на розово масло Димитро и Ботю Папазоглу, Петко Орозов и др. Така е построена едноименната фабрика, по подобие на габровската „Александър“, а Стоян Стайнов е избран за управител (директор) на дружеството. Упоритият характер и трудолюбие, правят така щото казанлъшката фабрика да се появи със своя качествена продукция от прежди на търговските изложения в Пловдив (1892) и Анверс – Белгия (1894), като от последното получава медали за добро качество.

Поради стремежа за развитие и в резултат на държавния индустриален протекционизъм се появява и първата пасмантерийна фабрика на „Братя С. Стайнови – за връзки за обуща, галони, шнурове и гайтани“, построена някъде в края на XIX или началото на XX век в местността Кайнарджа. Във фабриката е разположена и първата модерна бояджийница в Казанлък. Благодарение реномираното качество на своите вълнени продукти и модернизацията на производството, Братя С. Стайнови успяват да се задържат на пазара като почти единствени задоволяват нуждите от качествен продукт след Балканските войни.

„Динамиката на живота, непосредствено след тежката за България Първа световна война и втора национална катастрофа, подтиква Стайновци да предприемат нов ход в своята дейност, с което започва третия етап на развитие – създаването на модерна вълнено-текстилна индустрия“, пише И. Косев.

През 1919 г. е основано Акционерно дружество за индустрия – „Братя Стайнови“ АД. Стопанската структура е в основата и на създаденото в съдружие Акционерно дружество за индустрия „Триумф“, като малко по-късно е извършено сливане, чрез придобиване на всички акции. Това е времето на модерните, високообразовани и ерудирани индустриалци – братя и първи братовчеди /братови синове/ - Генчо Ст. Стайнов, Маню Ст. Стайнов; Захари Гр. Стайнов, Стоян Гр. Стайнов; Петко Хр. Стайнов и Алекси Хр. Стайнов. Новосъздаденото стопанско обединение на Братя Стайнови пренася своята управленска централа в София, а освен в Казанлък има клонове в Пловдив, Русе и др. места. След стопанските промени се осъществяват нови строежи и доставка на нови машини за модернизацията и доокомплектоването на казанлъшката фабрика.

Общата площ на земята, върху която се намира целия добре благоустроен стопанско-индустриален комплекс е 53 708 м2 , от която застроена е 7 867 м2, пише И. Косев. И уточнява, че общият брой на вълнено-предачните вретена е почти 5000. По думите му, фабриката разполага с три парни котела, водоснабдява се с изобилна подпочвена вода на 8 м. дълбочина от няколко големи кладенци, чрез мощни автоматично работещи помпи и големи резервоари над тях. Зданието на камгарната предачна фабрика има шедова структура с горно осветление и железни покривни конструкции. Изградени са обширни избени помещения за складове и „лагеруване на пред-преждата“. Щрайхгарната предачница и тъкачница е двуетажна масивна постройка, също с голяма изба за складове. Предприятието разполага с най-модерна бояджийница, в която са разположени апарати от неръждаема стомана за боядисване на прежда; апарат за избелване; центрофуги; сушилна за прежда и друга специализирана техника. Фабричният комплекс се задвижва от 166 електромотора – общо 677 к.с.; електромотори в резерв – 8 със 74 к.с. Малки странични постройки служат за ремонтни дейности – железарска, ковашка и дърводелска работилници, складове за химикали и др. Фабриката разполага с един камион „Форд“ и една лека кола „Олдсмобил“. Работниците в предприятието на Братя Стайнови са над 400.

„Както се вижда от фактологическата информация, Братя Стайнови проявяват своя усет и прогресивно мислене за допълнителни стопански дейности в сферата на текстилната индустрия“ – допълва И. Косев. Става въпрос за фабриката за шевни конци „България“ - един пример за привличане на чужди капитали у нас; стопанското сътрудничество с текстилната фабрика на Рудолф Земан; дружество „Дядо Мраз“; АД „Лондон“ и др.

Към вторият и третият етап на развитие може да се причисли и другото съществено събитие с голямо значение за местната индустрия и стопанско-обществен прогрес. Това е стремежът за модернизация, който подтиква Стоян Стайнов с активната помощ на големия си син Генчо и в съдружие (1910 – 11 г.) с представители на дряновския търговски род Хаджигенчеви да осъществи другия голям план на своя живот – изграждането на водна електрическа централа над с. Енина, посредством създаването на ЕАД „Победа“. Така на 1 януари 1914 г. трите индустриални предприятия – Акционерно д-во „Розова долина“, пасмантерийната фабрика на Братя С. Стайнови и въжарската фабрика на Ст. Т. Караилиев са снабдени с електрическа енергия, която им дава възможност да модернизират и значително да увеличат своето производство. „Разбира се, като всяка модернизация и тази не става толкова лесно поради липса на доверие от някои стопански дейци, жители на Казанлък и околията към „електриката“ на Братя Стайнови – пише И. Косев. - С годините електрическата енергия добивана от ВЕЦ „Енина“ и доставяна от „Победа“, не само че не се излага, но и се превръща в основен фактор за индустриалния и обществен напредък“.

По думите му, така завършва сто годишната служба на Стайновци на вълнено-текстилния и като цяло на стопанския „фронт“ в Казанлък и България от 1848 до 1948 г., когато в самия край на предходната година е национализирана индустрията.

В контекста на историческия разказ, двама потомци от третото поколение на Стайновия род се развиват и реализират в други две направления: общественополитическото и културно-музикалното, пише в заключение И. Косев. Тези две крупни фигури от национален и международен характер са първите братовчеди Петко Стоянов Стайнов и Петко Груев Стайнов. И двамата са академици. Първият – юрист, университетски преподавател и политик с дълъг стаж и опит, а втория – забележителен творец-композитор, създал „собствен, български музикално-творчески стил“, администратор и ръководител на културни и научни национални структури. Двамата Петковци (Стоянов и Груев Стайнови) вървят по своите личностно-житейски пътища, паралелно и в синхрон с другите свои братя и братовчеди – индустриалци. Носещи ярките черти от родовия си характер, те са обществено активни до края на своя живот, съответно през 1972 и 1977 г.

* Подготви Галина Иванова по доклада на Иво Косев – гл. уредник в Дом „Петко Стайнов“ – Казанлък - „Зараждането на Стайновия род в началото на XIX в. и неговото развитие до Руско-турската война от 1877–1878 г.“, публикуван в Годишник на департамент „История“, т. XI-XII (2016-2017), НБУ, 2021 и автореферата на автора за присъждане на докторска степен на тема: „Родът Стайнови и Казанлък от началото на XIX до средата на ХХ век – опит за реконструкция“, 2021 г. В автореферата са използвани и сведения от доклада на И. Косев - „Стопанско-индустриална дейност на братя Стайнови в периода 1918-1948 г.“, публикуван в Годишник на Историческия факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, т. 4, брой 1, 2020.

Децата на Петко Стайнолу:
Главата на семейството Стоян (седнал в средата),
до него е съпругата му Бонка със сина Генчо в скута,
зад тях са сестра му и братята му.
Отсъства само Михаил,
който е офицер в руската армия -1885-та г.