Денят на народните будители. Едва когато възродим онзи кипеж

Докато бях ученичка не подозирах, че някога нашите предци са нарочили специален ден, за да почитат паметта и делата, духа на народните ни титани. Завърших гимназия през лятото на 1992 г., а този специален ден, бе възобновен, след 22-годишна пауза, през октомври същата година, по инициатива на проф. Петър Константинов - председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. Знаех обаче, за делата на десетките ни народни будители. Доста добре „познавах“ някои от тях, други „опознах“ във времето, че и до днес. Образователната ни система, макар и набъкана с пропаганда, бе на сравнително високо ниво и ни спестяваше купища безсмислена информация /за разлика от днес/, същественото беше другаде. И фокусът бе там. Времената и хората бяха други. Благодарна съм, че попаднах на добри „даскали“ /казвам го с уважение и във възрожденския смисъл на думата/, които успяваха да ни научат и да мислим, не спираха полета на въображението, колкото и на моменти да ни подкастряха крилете. Научиха ни на обич към знанието и книгите, стимулираха личната инициатива, макар, че официално трябваше да ни набутат в „матрицата“. Винаги ще съм им благодарна за това!

Училището беше среда и атмосфера, читалищата, музеите, обществото – също. Усещаше се духовния кипеж, въпреки задължителните „аксесоари“ и дитирамби на онова време с всичката му досадна символика, лозунги и клишета. И учебните програми бяха други. Не бъкаха от нелепици и лишна фактология. Днес непотребното е повече от потребното и затова разбирам досадата на децата. Разбирам и, защо, в повечето случаи, на училище се ходи по задължение, а не със желание. Желанието днес е свръхусилие и слава Богу, че все още го има на фона на разнебитеното ни образование. Знанието е на един клик разстояние, което обаче не ни прави по-знаещи. А към всичко това, като добавим и апатията, политическата безпътица, битовизмите на делничното, девалвацията на ценностите и морала, нямаме кой знае какви поводи за оптимизъм. И не само училището е виновно и отговорно за целия този духовен апокалипсис, в който битуваме днес. Вина носим и всички ние – родители, общество. Доколкото сме безотговорни и безхаберни към миналото и днешното, дотолкова носим вина и за утрешното. Беззъбото ни, политкоректно днешно будителство, с много малки изключения, буди предимно по личните си стени. Острото перо е анахронизъм, а делата ни – дигитални. Пошли ерзаци с претенции за значимост, обсебват цялото медийно пространство и виртуала, и задават посоки и пътеки – пагубни за всички ни. Цяло чудо ще да е, ако не децата, а техните големи каки и батковци, па и по-големите от тях, успеят да изредят поне няколко имена със съществен принос в сферата на науката, образованието, духовното. Наши, български деятели и ваятели, родолюбци. Па и не само имената им да назнайват, а и нещичко за делата им. Та нали, все още има хора, които си мислят, че Петко и Пенчо Славейкови са братя, които не са и чували за Паисий и Софроний, които не са прочели и една книга в училище… Има и не малко люде, с дипломи, висшисти, които нямат базови познания дори по специалността, по която са се дипломирали. Има и такива с претенции, нагнездени във всякакви институции, които не могат да напишат и ред без груби правописни грешки. Та, само мъжкото хоро в ледените води, пилона на Рожен, Прайда, Хелоуина, религията в училище... да са ни проблема. Дотолкоз сме изтървали юздите, че не знам - кой месия ще успее да ни изправи, събере и поведе, но поне за сега – „добро няма да патим“, както е рекъл и дядо Славейков…

Та, какъв точно празник, честваме днес???? И по-точно – помен ли е, или празник? За мен е помен, от траен спомен, но и панихида да е, все е резонно. И точно затова е свят. Да спомняме /не само веднъж годишно!/, делата и хората, благодарение, на които днес не се срамим да се зовем българи. Хората, които с мисъл, сърце, перо и меч са отстоявали българщината, дори с цената на живота си в мрачните векове на турското робство /да, робство, не подтисничество!/, пък и по-натам. Тях трябва да познаваме, за да изправим себе си. А празникът ще дойде едва когато, възродим онзи кипеж…

Галина Иванова

* Снимка: "Черноризец Храбър", графика, худ. Петър Чуховски

Източник: Столична библиотека