Устната памет на с. Райковци /теренни проучвания в Тревненския Балкан/

През април 2004 г., АЕК “Етър” и СМРЗИ – Трявна организираха съвместна експедиция в района на Тревненския балкан. По време на първия етап на експедицията се проучиха села и махали, разположени на север и североизток от гр. Трявна.

Необходимостта от проучването на този край съществува отдавна, тъй като сведенията за него са оскъдни и фрагментарни, базирани най-вече на устни предания и частични информации за поминъка на населението, съхранявани в музеите в Трявна, В. Търново и Габрово или на административни справки и данни, намиращи се в кметствата от района.

При подготовката на експедицията приехме, че ще работим без предварително проучване на информатори. Разчитахме на неформални разговори с местните жители, търсейки контакта и доброволното сътрудничество. Поради тази причина посещавахме селищата в делничните дни и се срещахме с постоянните им жители.

Формата на изследване, която използвахме бе интервю, което пък със субективния си характер определи спецификата на събрания материал, т.е., той е различен от традиционните исторически извори. В хода на експедицията ние попаднахме на доста интересни събеседници. Техните спомени и знания ни помогнаха да добием по-точна и пълна представа за местните социо-културни особености. Такива информатори са Николай Петров Ненов (роден в 1927 г.) и Мария Петрова Ненова (родена в 1931 г.) , брат и сестра от с. Райковци и двамата учители по професия *.

Оказа се, че техният интерес към краезнанието е заложен от баща им – Петър Ненов и Николай Ненов пази информация за важни дати и събития от историята на с. Райковци, случили се далеч преди неговия съзнателен живот.

До срещата с двамата информатори разполагахме само с кратка историческа справка за селото, съхранявана в кметството, както и с данните, свързани с биографията на капитан Райко Николов, родом от с. Райковци. Частични теренни проучвания в района, свързани по-скоро с оброчища, водни съоръжения и поминъчни дейности, преди години извършва колегата от РИМ – В. Търново Васил Мутафов. Данни за поминъка в района се съхраняват и в ИМ – Габрово.

В настоящия сборник “Народна култура на балканджиите” публикуваме необработена цялата информация от интервюто с двамата информатори, като се надяваме, че той ще предизвика внимание и ще провокира интереса към проучване и популяризиране на устната памет. /…/

Историческа справка, съхранявана в кметството

на село Райковци

В състава на община Райковци влизат 21 населени места –  Бочковци, Бижевци, Бойчевци, Виларе, Самсии, Горановци, Димовци, Дойновци, Ивановци, Клъжка река, Лагерите (Първовци), Мишеморков хан (Грамадливо), Пирамидите, Николчевци, Райковци, Ружковци, Семковци, Сеймените, Терзиевци, (сега част от Мишеморков хан), Ушевци, Хубановци, Цонковци и Цепераните.

През 1886 г. започва строеж на сграда за училище и община с ктитори и настоятели дядо Колю Райковски и Симеон Дъскарски. Наименованието на общината от образуването й до 1930 г. е “Дишколско общинско управление” (Дишколията) – от турски – “Лоши зъбери”.

От 1893 г. в селото съществуват регистри за раждане, женитби и смърт. През 1910–1944 г. с. Райковци е имало 2–3 дюкяна (кръчми) , работещи ежедневно, а в неделен ден са се отваряли още 3–4 и 2 бозаджийници. В дюкяните са се продавали спиртни напитки – вино, ракия и коняк, мастика, солени риби, малко салами, катран, оцет, газ, каменна сол, брашно, тютюн и цигари, синджири, въжета, каменарски барут и фитил. 1–2-та кръчмари са били и касапи и са продавали прясно месо, суджуци и др. В празниците от месец октомври до март, разбирай неделните дни, когато на църква са идвали много хора, е имало и 1–2 сергии, на които се продавали мекици, гевреци и бонбони. Тогава са ставали всяка неделя хора на мегдана на селото.

Сборът на селото е 28 август, деня на Света Богородица, чието име носи и храма-църква, построен 1846 г.

През 1938 г. се създава търговско-производителна кооперация “Хаинбоаз”, която се занимава с търговия в един магазин в с. Райковци, по-късно се увеличава на 3 магазина, и 1 в Мишеморков хан. Произвежда строителни материали, наплати, дървени вили. През 1950 година построяват сушилня, в която сушат сини сливи, стафиди от грозде и ракиджийница за ракия.

В 1944 година в Райковци има следните занаятчии: шивач – 3 души; брадваро-железари – 2 души; коларо-железари – 2 души; обущар – 1; подковачи – 3; строителни работници – 40, които периодично ходят на работа, главно в Южна България.

Основният поминък на населението са били земеделието и животновъдството.

През 1946 г. се образува занаятчийска кооперация, която просъществува 7–8 години.

Най-голямо изселване от района е имало в годините 1965–1975 г. В момента (към 2004 г.) селото включва 16 махали, в които живеят 65 души с постоянен адрес.

За родната къща

(Н. Н.) До родната ни къща имало шатра, покрита с цигли (защото е правена по-късно). Отгоре се слага сено, отдолу има сушина – понеже дядо ми беше кръчмарин, там той слагаше каците с вино и туй-унуй. А до дувара беше казанджийница, варяха ракия вътре. А над нея имаше две стаи, там бабите тъчаха. Там майка ми щеше да умре. Сложила тя там мангал, жарава и я задушава – въглеродния двуокис. А къщата ни беше с плочи, по-късно е препокриха с цигли. Ние не сме били родени, когато е била построена къщата (това става по времето на дядо ми, на майка – баща й) , украсата й е правена вероятно от строителите. (Виж снимка №1)

Дядо ми Христо Николов Димитров остава сирак и майка му го довежда от едно село Семковци тук. Купил тук една стара къща и почнал да разнася с един кон боза. И така дядо ми постепенно започнал да се замогва. Де в бозичката – водичка наливал, или какво е правил там не зная и почва да купува ниви, купил и кръчма и беше един от най-големите търговци тука. Но той наравно е работил земеделие с другите хора, а допълнително се прехранвал с търговия, кръчмарство. Той имаше и професия касапин, с изпит и майсторско свидетелство. Документа му е от Бургаската камара. А навремето като служил войник, той бил малко и санитар, беше и така късоглед, с очила и така владееше и малко медицина. Знаеше турски език и търгуваше с турците. Въобще заможен човек беше.

На Варуша е създадено килийно училище. На празника на селото, 28 август, тук са идвали търговци от Трявна, Габрово и са продавали най-различни стоки.

А други празници?

Другите празници – от Богородица вече младежите почват да правят седенки по селата и до март месец. Всяка неделя тогава са празнували, тука хората идват на черква.

Кога е създадено селото?

(Н. Н.) Не знам кога е създадено селото. Смята се, че създаването му е около началото на ХVІІІ в., основано от някой си Райко. Все в този период се заселват и създадените около селото махалички, на брой 21. Първоначално те са били от 1–2 домакинства, но по-късно се разрастват до 25–30 многолюдни семейства. Освен земеделие и скотовъдство започват да се развиват и занаятите: терзийство, ковачество, брадварство, бъчварство, дограмаджийство и др. Много мъже се занимават със строителство тук и в Южна България. Също така работят като делачи и извозвачи в горите. С бакър са се снабдявали от Търново, а с грънци от Килифарево (двама грънчари имаше в Килифарево).

През 1888 г. е открито частно училище в махала Варуша, пръв учител – Васил Базовски (от Килифарево). В 1922 г. са открити 1 и 2 прогимназиални класове. Трети клас се ходи в с. Белица, който желае, до 1925 г., когато и в Райковци се създава 3 прогимназиален клас. По-късно се създават начални училища и в селата Клъшка река, Сеймени, Мишеморков хан и Семковци също. Просъществували до 1960 г.

През 1926 г., по инициатива на учителя Крум Генов от с. Мусина, е основано читалище “Надежда” в селото, към което била формирала театрална трупа и създадена читалищна библиотека. Първата пиеса, играна тука, е била “На бърза ръка” (не помня кой е авторът), и са я играли в една кръчма. Тезгяхът на кръчмаря е бил сцената, а масите – салончето. Това става в 1927 г.

През 1937 г. дъщерята на капитан Райчо Николов – Александра

Райчева, по мъж Богданкалчева, живееща в Пловдив, подарява за строежа на ново училище сумата от 10 000 лв. Строежът на сградата започва през 1939 г. и завършва 1941 г. и училището се нарича “Капитан Райчо Николов”. (М. Н. баба ми е казвала, че преди това училището се е наричало “Кирил и Методий”.)

В къщата на кап. Райчо Николов, на първия етаж е имало бозаджийница. Къщата е била на мястото, където сега е кметството в селото. Има паметна плоча.

От септември до март всяка неделя след църква, в селото на мегдана има хоро и там се запознават младите. През зимата са ставали от 15 до 20 сватби в църквата. Музиката към сватбите била гъдулка и тъпан и по-рядко към тях писвала гайда. В нашия район е имало само 1 гайдар от Клъшката река.

По време на войните населението е дало 2 участници в опълчението; Балканската война 1912 г. – 12 души, Междусъюзническата – загива Митьо Петков – Гвоздея. В Първата световна война участвали – 13 души, Втората световна война – 22 души. От които загиват 5 души (1 офицер).

В 1938 г., по време на провеждания селскостопански събор във В. Търново, селото се представя от младежи и девойки и отчита за годината производство на 300 тона сливов мармалад, 100 тона сушени сливи, производство на бъчви, кораби за грозде, дървени вили, строителен материал, траверси за жп, дърва за огрев, производство на много животни, орехи, ябълки и др. Тогава селото е към Дряновска околия. Но най-близкият град до нас е Трявна и всички връзки са били с Трявна (районен съд, полицаи, акцизните чиновници, голяма част от продукцията ни се изкупуваше от тревненски търговци).

През 1927 г. в района има 69 раждания, женитби - 14, 29 погребения. Прирастът на населението е 40 човека. Около 1950 населението достига 2300 души. Тогава се раждат 49 деца и стават 31 женитби. В1954 г. се открива лекарски здравен пункт и родилен дом. Защото в Търновска околия селото се оказва с най-голям прираст на населението. До преди 2–3 години имаше здравен пункт тука.

От 1958 до 1971 г. започват изселвания в Старозагорско, Казанлък, Гурково, Николаево, Трявна, В. Търново и др.

За създаването на селото (М. Н.)

От дядо Васил знам, че плевнята срещу нашата родна къща е била в къща. Наричали я Пирговската къща. Такава Пирговска къща има и в Мишеморков хан, където било старото училище. И питам дядо, защо се нарича Пирговска къща – и той ми вика, защото по време на турското робство тука са идвали да се крият от Русенско. Там има едно село, Пиргово се казва, и те са идвали тук хората да се крият. После има и обратна миграция оттука в Русенско.

(Н. Н.) Местността Варуша, всъщност е Вароша (означава високо място) но тук се потъмнява.

Къде са се учили майсторите-занаятчии, тук или на друго място?

– Тук са се учили. Бащата на жена ми е бил коларо-железар, той е научил занаята в Трявна. Той ми е разправял следната случка. Дошъл един човек от Плачковци да си ремонтира колата, и попитал майстора колко пари трябва да даде за ремонт. Майсторът му казва 200 лв., добре ама оня не ще да ги даде, почва да се пазари, тогава майсторът каза “Добре, ще ти го направим за колкото искаш”. Човекът казал “100 лв.”. Тогава майсторът казва на чираците да натопят колелата във вадата. Дървото се надува, разпъват шините и стягат колелетата. Човекът доволен зема колата, кара я една седмица в сухото време, колелетата пак са разхлопват. Тогава майсторът казал – “а сега дай ми още 100 лв. да ти я направя както трябва”.

А строителните работници изключително много са ходили само в Южна България. Повежда ги майстор-строител, който пазари строителството на къщата, на читалището и т. н и той ги учи и в зависимост от усвояването. Те стават впоследствие майстори. Например първият мост на Райковци по пътя за Хаимбоаз, е правен от майстори от м. Бойчевци до Вонеща вода. После са изселени в Горна Оряховица. Каменоделци имаше във Вонеща вода – дядо Койо, той дяла камъни за мостове, къщи, дувари – за всичко. А плочите за покривите се вадят от една местност, “Маневите плочи” се нарича. В селото с тухларство и с вадене на камъни се занимаваше Белчо Василев Попов, той почина, този занаят го е наследил. Във всяка махала са си правили сами тухлите. Печенето на тухли е от по-ново време, след 30-та година. Къщите дотогава са направо зидани с камъни и втория етаж е паянт.

Пушила за сливи имаше ли?

Имаше такива прости, от тях сливите миришеха на пушек. Но иначе си имахме големи, хубави сушила. (М. Н)

(Н. Н.) Най-голямото беше на дядо ми. С 24 леси, с термометър, с 2 огнища. Той изкупуваше сливи от населението. Хубавите – качествените ги сушат, а другите за ракия.

Реката Ви как се нарича?

– Никак – Райковската река. Идва от Клъшката река.

Задвижвала ли е караджейки?

- (Н. Н.) От Райковци нагоре е имало 1, 2, 3 караджейки, които са работили само през зимата и ранна пролет, докато е имало силна вода. А на Осенарска река е имало 16 караджейки.

А тук имало ли е тепавици?

- (Н. Н.) Не, само на Осенарската река, на дядо Иван Кючука, от Дамяновци. И той си имаше караджейка и тепавица.

А Вие къде сте си давали дрехите да ги тепат?

– (Н. Н.) Имаше тука бояджии двама и им казваш боядисай ми плата и го тепай и те ги вземат и ходят с коне и в Южна България са ходили. Дядо Атанас бояджията и един Дончо имаше, той пък е учил бояджийския занаят в Трявна.

Да работиш “миджия” – без пари, така се е строила църквата от местни майстори.

Кои най-големи празници си спомняте?

– (Н. Н.) Най-големият празник през зимата на Васильовден, дето му викахме тогава “сурваки”. Щото в градовете правеха “сурвакито” на Нова година, но ние си знаехме – на 14. 01. Децата си гласим сурвакнички, ходим сурвакаме по цяла нощ. Ходим по къщите, дават ни пари, дават ни кравайчета. А пък възрастните – те организират сурвакане на къщите. Събират се 10-на – 15 младежи – само мъже. Правят един, го дегизират като поп, един с една гъдулка (Димитър Колев – цигуларя) и тръгват и казват от кой край на селото ще почнат, за да знаят хората – горе-долу по кое време ще дойдат при тях, защото това става цяла нощ. (М. Н. и ние стоим по портите и ги чакаме нетърпеливо и викаме “защо не идват? – радваме се). Като дойдат в къщата, хората ги посрещат с баница, с пуканки, с кафенце – но не с туй кафе дето сега го пием, ами ръжено кафе пукаме, ракийца, винце.

Как наричахте уреда, с който печахте кафето – “пържелница” ли?

– (Н. Н.) Не “пукалани” – като се пече почва да пука, да пука и от

това. И после го смилахме.

И като посрещнат сурвакарите, става попа и чете такваз една молитва:

“Ей момци, а станете, подскочете,

и се богом помолете.

Ний кат тръгнахме в тези нощи – полунощи

Да пътуваме, друм да друмуваме

Ние нийде нищичко не найдохме

Най се найдохме на къщата на нашего брата.

Амин. ”

И всички викат – “Амин”.

И започва така да нарежда. Понеже му дават дар пита. И на питата сложили кърпа, могат да сложат и пари. И той казва: “Колкото на тоз дар жичките, толкоз да му са жълтичките. ”… … който мисли лошото на нашия комшия да му стане под носа една пъпка наречена “дарандарски к… (не се разбира), “като му налеят вода – да ближи,

и на танур сол да лижи”.

И каквото съберат през нощта възрастните, на другия ден го обявяват на търг и го продават. Вземат парите, с парите купуват вино. Ходеха в Гурково за вино. Докарват една бъчва вино. И хората си носят от свинското – вече са заклали на Коледа – 7.01. и цялото село се събират 100–150 души в училището или в трапезарията. Ядат, пият, веселят се. И тъй минава 14.01. – Васильовден. Каквото остане от продажбата като пари, ги обявяват, някои ги поема с лихва. На някой по беден търговец и той вика – вземам 1500 лв. и догодина ги връщам 1800 лв., и който даде по-висока лихва на него ги дават.

На другият ден е празник Силвистри. Празника на биволарите. А малко го познавам този празник, защото дядо ми отглеждаше коне. Които имат биволи, стават рано, стопанина чеше биволите (реше), туй-унуй и пак канят хората на “едини” и “пиене”, пак благославят за здраве, животните да се раждат много, да са живи и здрави. Най-здравия добитък беше бивола, като впрегнат биволи из най-стръмните места преминават.

А кога се появява елхата по Нова година?

– (М. Н.) – А, елхата комай се появява след 1944 г. Преди на Коледа всички си бяхме по къщите, там си готвим. Даже имаше една баба Съба и ний казваме, че искаме да се съберем, ний млади бяхме. А тя викаше, къде сте тръгнали, мари, “тази вечер земята е на решето – не се ходи никъде”.

Тука пък, на Клъжката река, имаха обичай на Бъдни вечер, слагат малко сенце и една там сяда и се прави, че ражда Исус Христос. А Коледа си беше чисто семеен празник, не се ходеше никъде да се събират, всичко си беше вкъщи. Помня татко ще ни купи нещо по-хубаво – бонбончета.

(Н. Н.) – те се събираха по крива неделя дето му викаха.

А на Заговезни ходехте ли? Какво носехте тогава?

– (М. Н.) Ходихме и носехме непременно баница и кокошка със зеле наготвена, с ориз.

- (Н. Н.) А ние малките гледахме по това време да си купим бомбички да гърмим.

- (М. Н.) Събирахме се в кръчмата – ние бяхме много внуци на дядо Христо и връзваха там халва да хамкаме, ох мале направо ни се очукваха зъбите и най-накрая запалваха конеца да гадаят.

Някакви други забрани и поверия?

– (Н. Н.) Не ни даваха да ходим навън като се стъмни, че ще ни хване караконджула. Прасето дето е заклано ставало на караконджул и щяло да ни възседне.

През 1937–38 година дойдоха едни млади учители тука – от тях видяхме да се маскираме, и да ходим вечер по заговезни. И ходихме от къща на къща, аз се обличах като жена, а сестра ми като мъж.

- (М. Н.) И маски имахме аз на лисица, а брат ми на дявол. Учителите бяха завършили в Пловдив – семейство. Тя от Свиленград, а мъжа от с. Керека – казваше се Минчо Лалев. Образец на учител беше той – той ни накара са влюбим в професията. Такава душа беше, така обичаше децата. Роден за тази работа беше.

Ходехте ли си често на гости?

– (М. Н.) Ооо, много се ходеше. Беше като се почне от Заговезни, като се почне с кумици и кумове да се канят. Като в оназ песен – “покани Гендо, покани, негови 9 кумички”, у нас точно тъй беше. Атанас (?) все ми разправеше (той имаше 5 кумици) – “Ох, намразил съм го този ориз, всичките ми кумици само ориз носят”.

А с какво се черпехте тогава?

– (М. Н.) Аз у дядови помня като ходихме, най-първо ни черпеха с кафе, но в мънички чаши. След туй ракията. В пръстено бардуче наливат ракията (шулец). Слагат го в огнището и го завиват с жар. Най-напред се сервира баницата (по балканджийски е това), и след туй вече ако има супа и накрая яденето. Такива торти, сладки, не е имало.

А сладко правехте ли?

- (М. Н.) Не, не. По-старото поколение, ние не правехме. Правеше се мармалад от тръстика – маджун и рачел с тиква.

- (Н. Н.) Сладко правеха, но малко, слагат ти две сливки и това е. Не е като сега, искаме с туй да се наядем.

За сватбата на родителите им

- (М. Н.) Майка ми искали да я дават на друг и с баща ми избягват при бъдещите им кръстници в Мишеморков хан (те бяха семейство учители). Мойта майка искали да я годят за един от Дъскарите. Обаче баща ми, той бил от Килефарево, бил у тях на квартира и работел секретар – бирник в кметството и така са се харесали - да ама родителите й искали да я оженят за този от Дъскарите, защото имал много ниви. И идва вечерта на годежа, там готвят, гласят да посрещат гости. Тогава татко отива при нея и и казва – “Решавай, какво ще правим”. И тя решава – събира си бохчичката и казва само на майка си. И жената й вика: “Мър, Стояно, какво ще стане сега, баща ти ще ме пребие”. Но най-накрая и казва “Слушай тебе си, каквото ти казва сърцето”. И избягват в Мишеморков хан. И идат годежарите с гъдулката, а годеницата я няма. Баща й страшно много се ядосал, но после нищичко не й е казал. Майка ми се страхувала да се върне, но после всичко се оправило.

През 1932 г. имахме грамофон.

- (Н. Н.) Много ходехме и на именни дни. Като ходехме на имен ден на кръстника в Мишеморков хан, на Стефановден през 1932 г., на връщане през нощта, шейната ни се обърна в реката и 2 км. сме вървели пеш в студа, аз на 5 годинки, сестра ми на 1.

А курбани правехте ли?

– (Н. Н.) О, особено на сбора на селото на Голяма Богородица и тогава се събират много хора, 3–4 харании, големи бакъри се правеха. Имаше и кокаланска черква в местността Кълка. На един летен празник беше, в началото на лятото, юни месец май беше – На Възнесение Господне – Спасовден. Туй всяко село си имаше кокаланска черква. И та и сега има паметниче таквоз, в местността и има едни големи вековни дървета.

А камък има ли там, някакъв знак?

– Има обикновен камък, ама е висок около метър и половина и има там издялан на него кръст и нещо имаше, но не мога да се сетя какво.

Този курбан на кое селище е?

– На Райковци. Всяка по-голяма махаличка си имаше такъв наречен ден и си правеше кокаланска черква. Но понеже Райковци беше най-голямото селище, ходеха от всички махалички да събират дарения от хората и канят всички хора от всичките махали, на тази кокаланска черква. И който е дал дарение, като дойде на таз кокаланска черква, му сипват – той си носи менченце, носи си и ядене и пиене, обаче му сипват за вкъщи от курбана. Затова ставаше и най-голямата кокаланска черква в най-голямото село. И казват, че е за добро плодородие, ако няма дъжд, да дойде дъжд.

А пеперуда правили ли сте?

– (М. Н.) Ние не, но баба Кина ми е разказвала, че са правили. Даже знаеше песента.

На сватбите бакър подарявал ли се е?

– Ооо, непременно. А кръстникът на мама и татко даже ги е надписал – изчукан “Подарък от Христо Николов”, нашите сватове вече бяха модерни, не подаряваха бакър.

А носията ви каква беше?

– (М. Н.) Сукман, с едни големи, широки цветни парчета – жълто, по-тъмни – широки, колкото ръката ми. Опашките на сукмана, бяха украсени или със сребърни или със златни нишки. Чапразите, колана от плат, бродиран с мъниста, а чапразите – ляти. Престилките са тъкани, шарени, натъкани напречно на лентички, на лентички, на фигурки и им казват “на наводка”. Имаше и тракийски престилки, на чер фон. Донасяха ги строителите като ходеха там на гурбет, донасяха и ризи бродирани.

 

 

Даниела Тодорова - Дабкова, Росица Бинева

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т. 7, 2007 г.

 

* Николай Ненов е роден на 24 ноември 1927 г. Баща Петър и майка Стояна. Кръстен Николай – на кръстника си Николай. Кръстен от поп Енчо; – учител в с. Клъжка река и с. Райковци. Пенсионер. Съпругата му се казва Денка Митева Ненова – родена през 1936 г.

Мария Ненова родена 1931 г. – начална учителка в селото, сестра на Николай Ненов. Пенсионерка.

Родната къща на Николай Ненов и Мария Ненова в с. Райковци