„Тревненецът“ Петко Р. Славейков и Варна

За гражданството на този велик българин могат да претендират няколко града в България – В. Търново, където е роден, Севлиево, Ловеч, Плевен, където учителства и, разбира се, Трявна, където преподава на два пъти, може би най-продължително в своята учителска практика – от 1849 до 1852 г. и от 1857 до 1862 г. - след което за кратко време пребивава в Ески Джумая (1863) и после във Варна (ноември 1864-февруари 1865 г.). От там той заминава за Цариград, където е поканен от Алберт Лонг и Илайъс Ригс за редактирането на първия превод на Библията на български език. И тъй като престоят му в този космополитен град е доста продължителен, можем да го считаме и за негов жител.

Тревненци спокойно могат да наричат Славейков свой съгражданин и може би го чувстват такъв. Дирята, която този знаменит възрожденец оставя навсякъде, където пребивава, е трайна и забележителна, а усилията му да посее семето на знанието и българския дух дават огромни резултати. Неслучайно в Трявна има къща музей на Славейкови, в която всеки може да се запознае с живота и родолюбивото дело на този забележителен педагог, журналист и общественик.

Връзката на Петко Р. Славейков с Варна започва няколко години по-рано, преди да дойде през 1864 г. като преподавател в местното училище.

Възраждането на българщината във Варна започва късно – след Кримската война, и протича при сложни обстоятелства, породени от стратегическото и икономическото положение на града, както и от пъстротата на населението му, сред което преобладават гърци, турци, гагаузи, има арменци, евреи и много малко българи. Техният брой се увеличава едва в средата на XIX в., когато се отменя държавният монопол върху търговията със зърнени храни и това привлича погледа на много българи от вътрешността на страната, занимаващи се главно с търговия - комисионерство. Първият белег на тяхното пробуждане и организиране е създаването на община на 11 май 1860 г. Нейните членове - братята Никола и Сава Георгиевич, Рали х. Мавридов, х. Стамат Сидеров, Константин Тюлев и др. – решават в града да се открие българско училище. За кратко време, преодолявайки много трудности, общината осигурява помещение в къщата на брадваря Пейко Пенев. Братята Георгиевич се нагърбват с нелеката задача да намерят учител. Те отправят молба до Петко Р. Славейков и Никола Златарски във В. Търново да им препоръчат учител за Варна, който да знае турски и отчасти гръцки език. Двамата учители се спират на своя ученик Константин Абаджиев, който на 19 август 1860 г. събира българчетата да ги учи на четмо и писмо. Скоро и самият Славейков идва като учител във Варна. Това става през ноември 1864 г. Училището има вече самостоятелна сграда, построена специално за него и тържествено открита на 25 юли 1862 г. като „Българско Централно Училище". Там вече е преподавал от 1862 до 1864 г. Сава Доброплодни по модерния за времето взаимоучителен метод. Забележително е, че варненци, въпреки материалните затруднения, канят за учители едни от най-видните педагози и общественици като Доброплодни и Славейков. В тяхно лице те намират опора и активна поддръжка в родолюбивата си дейност. Славейков е учител тук до началото на февруари 1865 г., след което заминава за Цариград. Пребиваването му във Варна, макар и кратко, е от особено значение за по-нататъшната борба на варненци за културно-национална самостоятелност. Много скоро след неговото заминаване те преминават към фактическо отделяне от гръцката митрополия, създавайки своя църква (параклис). Идеята за създаване на собствена църква занимава членовете на общината от самото начало на учредяването й. През януари 1861 г. те пишат до Цариградски вестник не само за нуждата от училищна сграда, но и за това, че „необходима нужда имат и от църква, в коя би звънтял матерный язык при богослужението...“. Чрез своя представител в Цариград Атанас Георгиев българите имат възможност да следят хода на църковно-националното движение, което след Великденската акция от 3 април 1860 г. навлиза в нова фаза. Развитието на българския църковен въпрос през 1862, 1863 и особено през 1864 г., когато са освободени българските владици Иларион Макариополски и Авксентий Велешки, създава предпоставки за ускоряване на събитията във Варна. Не без значение е обстоятелството, че тъкмо по това време Славейков учителства във Варна, тъй като той е в течение на варненските работи още от 1860 г.

Членовете на общината правят опити да се организира славянско богослужение в някоя от гръцките църкви (в това отношение те имат дейна подкрепа от руския консул във Варна Александър Рачински), или да им се предостави някоя от църквите, но срещат съпротива от властите. Затова решават да действат тайно и да преустроят долния етаж на училището в „Дом Божий”. Преодолявайки доста мъчнотии, общинарите успяват да организират първото богослужение на 14 февруари 1865 г. По този повод Рали х. Мавридов, един от преките участници в събитията, пише пространно писмо до Славейков в Цариград. Споделяйки вълненията си от това значително събитие, Мавридов завършва така: „..и ако убичати, можити нещуси да отбирети да вместити във Вашия Вестник Гайда...". Очевидно Славейков е съпричастен на всяко начинание на варненци, затова те много често му пишат за всичко по-значимо, което става в града. Те търсят не само изява, но и опора, съвет и оценка от този виден представител на възраждащия се български дух. Славейковите вестници „Гайда” и особено „Македония” отделят широко място на различни проблеми свързани с Варненския край. Вестник „Македония” следи отблизо развоя на църковно-националното движение и неговото отражение във Варна след 1865 г. Във вестника обстойно се коментира разрешаването на българския църковен въпрос през 1870 г. и отклика му във Варна. Наред с радостта от признаването на независимостта на българската църква, варненци изпитват силна тревога от чл. 10 на Фермана, според който Варна и 20 крайбрежни селища не са включени в границите на Българската екзархия. Общината започва обширна кореспонденция с Екзархията и други общини, в която настоява Варна да бъде включена в диоцеза на Екзархията. Тези събития са отразени във вестниците „Македония” и „Свобода” и ни правят съпричастни на настроенията, желанията и стремежите на местното българско население. В месеците, когато се подготвя Народният църковен събор, обстановката във Варна силно се изостря – за това съобщават пак във в. „Македония”. Вестникът публикува редакторски коментар за избирането на Господин х. Иванов за представител на Варненската епархия на Събора в Цариград, а по-късно публикува и специален „Повод, по който се задължава Варненский представител да действа при разглеждането и удобрението на Привременний Устав и бъдъщий Епархийский събор в Цариград". Този Повод е един от най-ценните и интересни материали за църковно-националното движение, отпечатани във възрожденската преса. От него разбираме вижданията на варненската българска община и на цялото българско население от града относно бъдещото гражданско и духовно управление на Епархията. Основното искане в Повода е Варна да бъде присъединена към Българския екзархат и „непременно да стане седалище на Българскый Епископ". Народното желание на цялата Варненска епархия - се казва в т. 3 на Повода – „е народът направо да си избира свещениците...", а „Епископите заедно с Народът – Екзархът“. По-нататък се изтъкват съображения за организацията на училищата, които трябва да се ръководят от местните общини, да се поставят искания за съставяне на обща програма за всички учебни заведения в България. Интерес представлява предложението в Цариград да се създаде „едно народно българско выше учебно заведение с средства и поддържането на целый Българскый народ“. Поставя се и въпросът за църковните данъци, като се предлага част от тях да се отделят за поддържането на училищата в Епархията. С публикуването на Повода (заслугата безспорно е на редактора Славейков) се цели съпричастното отношение на българите от всички краища на страната към проблемите на варненци. От целия текст лъха тяхната надежда и огромно желание за благоприятното разрешаване на църковния въпрос. Но Народният събор взема решение Варненската епархия да се присъедини към Преславската или Доростолската. Това силно обезпокоява варненци и те бързат да споделят тревогата си пак чрез в. „Македония”. Те напълно припознават общественото мнение, което казва: „Колко по-големи станат епархиите, а по-малко да бъде числото на владиците, толко по-голема ще бъди ползата за народа“. В дописката се определя положението на Варненската епархия като „изключително” в сравнение с другите чисти или смесени епархии, тъй като цялото й население е българско, с изключение на главния град Варна и още 7-8 села, жителите, на които са смесени - българи с погърчени българо-гагаузи. Плод на многогодишната борба с панелинизма са българските църкви, училища и читалища. Българите са извоювали и свои представители в местното управление. Затова толкова по-необходим за Варна е един „народен пастир”, със съдействието и опитността на когото да бъдат „възвърнати в обятията на народността” всички, отстъпили от нея. В крайна сметка целта на дописката е да докаже „неизбежната нужда на тукашната българщина от народен пастир” пред дейците по устройството на Българската екзархия. След дописката следва редакторска бележка от Славейков, в която се подчертава, че се признава необходимостта да има във Варна български владика, „и владика достоин, а не какъв годе", без това да пречи на сливането на епархиите. Безспорно за публикуването на Повода и другите материали по черковната борба във Варна и Варненско, заслугата е изцяло на редактора Славейков – сам един от най-активните ни дейци за признаването и утвърждаването на независимата българска църква и Българската екзархия. Нему са твърде близки проблемите на варненци и това той доказва и с други материали, отразяващи събития от културния и духовния живот на града.

Вестник „Македония” дава добра представа и за дейността на първото българско читалище във Варна, наречено „Възрождение”. През февруари 1870 г. вестникът остро критикува варненци, че вместо читалище имат „Българско Народно Пилино-Черпалище”, но само месец по-късно отбелязва създаването на читалището и го нарича „Свято Народно Заведение”. Очевидно вестникът следи отблизо неговата дейност, защото през август същата година съобщава за построяването на читалищна стая и „похвалява младите” за тяхното начинание с надежда, че читалището ще „послужи като подпорка на тукашното и епархиалните селски училища”. Вестникът публикува и списък на 133-ма души, дали „волна помощ” за читалището. Успехите на читалището и училището се популяризират от дописник на вестника, посетил града: „Да видите само колко им е наредено читалището, идеята на което у нас се само мисли, но още не е оживяла. И училището им е доста на добър ред. Аз оставих Варна с желание секой благоразумен пътник да не заминава просветните й заведения без каквато и да е помощ, дано с големи средства добрите Варненци можеха и повече да засилaт школите си, които са при добрата търговина едничката гаранция за осигуряването на нашия елемент в тази важна черноморска точка...". В библиотеката на варненското читалище постъпват редица издания - наред със закупените има и дарения. Между дарителите е и П. Р. Славейков, който изпраща на варненци 200 букварчета.

Славейковите вестници не остават равнодушни и към учебното дело във Варненския край. Вестник „Гайда” съобщава за посещение на министъра на просвещението Етем паша във варненското училище през 1864 г. Министърът остава доволен от представянето на учениците, а посещението му е несъмнен белег за преуспяването на училището. Другият Славейков вестник – „Македония” – представя интересна картина за честването на празника на светите братя Кирил и Методий във Варна на 11 май 1868 г. В специална дописка се подчертава, че празникът е бил отбелязан „с по-голяма тържественост и великолепие от друг път". Подробно е описано и самото честване – в присъствието на „управителя на църквата ни” архимандрит Панарет Хилендарски и други свещеници, е отслужена тържествена „Божествена служба", след това учителят Никола Бацаров произнася слово „относително трудоветы на народниты наши Апостоли, за церковный ни въпрос и подновяванието ни свещенния ни народ". В училището, в присъствието на „множество народ и от двата пола", учителят Тодор Илиев държи кратка реч за „просвещението на наший народ", а след това учениците изпяват няколко песни в чест и слава на празника.  „Тържествен обряд”, посветен на този бележит ден, се извършва и в девическото училище. Съобщенията завършват с ласкави думи за проявите на варненци: „Ний честитим на варненци добрата нареда и похвалната им ревност към просвещението и разпространението на народното чувство”. Тези думи очевидно принадлежат на редактора Славейков, който е много чувствителен към всичко, което става в неговото отечество, в това число и във Варна. Самият той, преизпълнен с „народно чувство", се отнася с голяма загриженост към проблемите на варненци и макар далеко от тях, съдейства усърдно за възраждането на българщината в този край. Доказателство за това е целокупната му народополезна дейност.

 

Н.с. Станка Димитрова

РИМ – Варна

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т.1, 2008 г.

Петко Р. Славейков,
70-те год. на XIX в., НМО - Габрово