Административна структура и териториално деление на Търновска каза/санджак през XIX век. Част I

Административната структура и териториалното деление са теми все още слабо засегнати в българската историография за периода XV–XIX век. Трудоемки и тежки за работа, тези изследвания са много полезни при уточняване на демографската, политическата и социалната картина на българските земи. Затова тук си поставям за цел да изясня мястото на Търново и Търновско в структурата на османските провинции през XIX век.

Търново и прилежащите му територии са изключително интересен пример в териториално-административната структура на балканските провинции на Османската империя. Загубил първоначалния си водещ статут на столица, в първите години на завоеванието Търново отстъпва мястото си в административно отношение на дунавската крепост Никопол. Така, за разлика от Видински и Силистренски санджак, където се запазват административните центрове от времето на Второто българско царство Търново се превръща в каза в рамките на Никополски санджак. Трябва да отбележим, че въпреки подчинената си роля Търновска каза остава с големи размери и покрива значителна територия от северните български земи. За ранния период на османското владичество тя намира своите изследователи и получава подобаващо внимание [Мутафова, К. 2002; Калицин, М., Мутафова, К. 2012].

По-различна е ситуацията с късния османски период в историята на региона. През XIX век Търновска каза заема значителна територия, в която влизат Габрово, Трявна, Дряново, Елена, Котел на юг и Горна Оряховица и Лясковец на север, Севлиево на запад и Омуртаг на изток. Всички тези села, които са естествени центрове на гъстата мрежа от колиби и махали в централните части на Стара планина, по-късно се развиват като малки градчета с особено важно значение за местната селищна структура. В допълнение трябва да се отбележи, че казата включва както планински, така и полупланински и равнинни територии, което предполага интересното й икономическо и социално развитие.

За съжаление, липсата на изворов материал оставя неосветен периода от XVIII и началото на XIX век. Чак в началото на 40-те години на XIX век, след инициирането на реформите в империята, се появява отново систематична и подробна документация за османските провинции. Това обстоятелство до голяма степен се дължи на факта, че във връзка с реформирането и модернизирането на империята се провеждат промени в административната структура и териториалното деление на провинциите. Трябва да се отбележи също, че за нуждите на финансирането на реформите започват да се съставят подробни описи и данъчни регистри, отразяващи финансовото състояние на данъкоплатците и установяващи точното състояние на приходоизточниците в империята. Така през 1845 г. откриваме Търновски регион, означен с нововъведен термин в административното деление – каймакамлък /* Терминът „каймакам“ съществува още от XVI или дори от XV в. в Османската империя. Той се използва широко в смисъл на „заместник, представител“. По време на реформите се придава ново значение на термините. Освен че терминът се използва във войската, той се използва и в цивилната администрация. В ранните години на Танзимата „каймакам“ се нарича управителят на санджак (а оттам и появата на „каймакамлък“ в разглежданите документи), а в закона за османската провинциална администрация от 8 ноември 1864 г. каймакам се нарича управителят на каза/.

Запазените финансови описи на османските провинции, по-специално теметтуат дефтерите от 1845–46 г., съхранявани в Османския архив в Истанбул, очертават в общи рамки териториалното деление на днешните български земи. Очертават се следните еялети: Видин и Силистра на север, Ниш, Румелия и Скопие на запад, Одрин на юг.

Според наличните документи споменатите административни единици в теметтуат дефтерите са, както следва: ВИДИНСКИ ЕЯЛЕТ (казите Рахова (Оряхово), Белоградчик, Свищов, Плевен, Ловеч, Никопол); СИЛИСТРЕНСКИ ЕЯЛЕТ (Силистренски санджак, Варненски санджак/каймакамлък, Търновски каймакамлък, също казите Хезарград, Бабадаг, Хърсово); ОДРИНСКИ ЕЯЛЕТ (санджаци: Визе, Чирмен и Пловдив (последният включва казите Чирпан, Казанлък, Татар Пазарджик, Стара Загора, Нова Загора)); Нишки еялет (казите Самоков, Берковица, Шехиркьой (Пирот), Юргюб, Аладжахисар, Дупница); РУМЕЛИЙСКИ ЕЯЛЕТ (санджак Флорина, казите Манастър (Битоля) и Прилеп); СКОПСКИ ЕЯЛЕТ.

Списъкът далеч не е пълен, а отразява само споменатите административни единици. Така той дава отделни податки, по които се опитваме да възстановим тогавашното административно деление и неговите специфики.

В документите са наблюдава изключително любопитна и значима трансформация на деление на пространството. Старият Никополски санджак изчезва и бива разпределен между двете съседни териториални единици с центрове Видин и Силистра. Силистренскит еялет се разширява за сметка на Никополски санджак, присъединявайки голямата Търновска каза (сега регистрирана като каймакамлък). Видински санджак не само се разширява, присъединявайки Плевенска, Ловешка и Свищовска каза, но и се издига в териториалната йерархия като от санджак се превръща в еялет. Всъщност в периода XVII–XVIII век Видински санджак е част от Силистренски еялет, но с много широка вътрешна независимост. Известно е, че той винаги има специално положение заради статута си на гранична зона в Османската империя. Затова и често е наричан „пашалък“ – разграничавайки го от стандартната схема на еялети и санджаци, а неговият управител се ползва с широки правомощия. В много случаи решенията са вземани самостоятелно, независимо от центъра на еялета – Силистра. Така едно положение „де факто“ (самостоятелността на Видин през XVII–XVIII век) се превръща в статут „де юре“ по време на реформите.

Другата административна единица в днешните северни български земи – Силистренски еялет, също търпи съществени промени. Той се очертава като изключително обширен в териториално отношение. Наред с Южна и Северна Добруджа, включва Черноморското крайбрежие, североизточните и значителна част от централните български земи. Като санджаци в рамките на този еялет са посочени Варненски санджак и Силистренски санджак. Трябва да се отбележи, че все още Силистра запазва водещото си място и не е отстъпила пред Русе като центъра на еялета – процес, който се забелязва постепенно в следващото десетилетие, за да се стигне до новото административно деление през 1864 г. при управлението на Мидхат паша.

Появява се нов термин – каймакамлък, който се използва паралелно с другите два – санджак и лива, с идеята да ги замести при означаване на втората по големина териториална единица в рамките на провинциалната административна система. Като каймакамлъци са посочени Варна и Търново в Силистренски еялет, Пловдив в Одрински еялет.

Търново е единственият град (касаба) в рамките на Търновски каймакамлък през периода. Като села (карийе) са посочени Беброво, Елена, Трявна и други, които стават центрове на околните махали, т.е. махалите са записани в общи дефтери под „шапката“ на гореспоменатите села. Следователно в административно отношение те са свързани и подчинени на съответния център. Елена е описана като село в каза Търново, каймакамлък Търново, еялет Силистра. Беброво е село в каза Тозлук, Търновски каймакамлък, Силистренски еялет. Трявна е едно от селата в Балкана в Търновски каймакамлък. Лясковец и Арбанаси също са описани като села, но с уточнението, че са част от вакъфа на Рюстем паша в Търновски каймакамлък. В Търновски каймакамлък са посочени също каза Осман пазар, нахиите Тозлук, Сахра и Хоталич. Тук виждаме наченки на едно ново деление, което очертава бъдещия Търновски санджак.

В южните български земи Одрински санджак е преобразуван в Одрински еялет – една изключително обширна и важна административна единица в Османската империя. Той включва днешна Източна Тракия, но и части от днешните южни български земи. Със сигурност казите Чирпан, Пловдив, Пазарджик, Стара и Нова Загора попадат в неговите граници. Като главни центрове – санджаци/каймакамлъци, на еялета се очертават Чирмен, Виза и Пловдив. На този фон еялетите Румелия, Ниш и Скопие остават несъразмерно малки. Те се разпределят в западната част на Централните Балкани или част от бившето обширно Румелийско бейлербейство.

Макар да не можем да твърдим със сигурност кога настъпват тези промени, предвид цялостната история на османските управленските структури може да се каже, че през XVIII век по-скоро се запазва старата рамка на „класическата“ османска управленска система. В нея се правят вътрешни промени, които преобразуват същността й, но не и външната й „архитектура“. Вероятно, съществените системни промени започват с идеята за реформи по време на управлението на султан Махмуд II (1808–1839), които могат да се забележат още около 1826 г. – след унищожаването на еничарския корпус. Те са отразени ясно в новата документация, инициирана след 1840 г. /* Пример за такава документация са първите теметтуат дефтери от 1841 г., част от които са запазени и в Ориенталския отдел на НБКМ – София/.

 

(Следва)

 

Доц. д-р Гергана Георгиева

Из „Годишник на исторически факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, т. 2, бр. 1, 2018 г.