Административна структура и териториално деление на Търновска каза/санджак през XIX век. Част II

ТЕРИТОРИАЛНО-АДМИНИСТРАТИВНО ДЕЛЕНИЕ ПРЕЗ 50-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК

Представа за по-нататъшното административно деление на османските провинции дават няколко описания на западни автори. Тази систематизирана информация за управленската структура на османците постига две цели. От една страна, тя има познавателна стойност за западните читатели, а от друга преследва чисто утилитарна цел за обслужване на дипломати и военни. Предвид многобройните военни конфликти и мястото на Османската империя в европейската политика познаването на нейните характеристики е прието за важно. Това са описанията на А. Буе и А. Убичини, както и географският речник, съставен от К. Мострас. Като най-ранно сред трите се очертава делението, представено от А. Буе. Авторът го отнася към последните години от управлението на султан Махмуд ІІ – около 1836–1838 г., но сравнението на данните с двамата по-късни автори показва повече общи черти с танзиматския период /* Според А. Буе в европейската част на Османската империя има два еялета – Румелия и Босна, като първият има 16 санджака. Авторът разделя Румелия на няколко региона – Тракия, България, Македония, Албания, и последователно изброява териториалните единици във всеки от тях. Той нарича административните единици „пашалъци“, докато Мострас и Убичини ги определят като „еялети“ и „ливи“. На много места обаче А. Буе сочи, че управителите на тези пашалъци (например на албанските пашалъци) са подвластни на румелийския валия, приближава значението на теримна пашалък до това на лива/.

Убичини твърди, че описва „настоящото“ административно деление на Османската империя. Ако се приеме, че датата на написване на труда се доближава до датата на публикуването му, то това е османското административно деление от началото на 50-те години на ХIХ в. [Ubicini, A. 1853, 45–46]. Данните, представени от А. Убичини, почти напълно се припокриват с данните от географския речник на К. Мострас, който е съставен през 1863 г. Годините на публикуване на тези изследвания също са близки. Те водят към извода, че двата източника представят административно

деление, което е наложено между 1839 и 1863 г., предшестващо реформата от 1864 г. Съпоставянето на данните, предоставени от двамата, показва, че през 50-те и 60-те години на ХІХ век административното деление има общи черти.

Представените еялети и техните санджаци са не само идентични, те са поставени и в еднакъв ред в съставените списъци, което навежда и на предположението, че е възможно авторите да са ползвали едни и същи източници.

/ВИЖ ТАБЛИЦА №1/

Двата еялета, Румелия и Силистра, вече не са в основата на административното деление в балканските територии на Османската империя. Те се изравняват по големина и по ранг с други административни единици, предишни санджаци, придобили статут на еялети, като Одрински, Видински, Нишки, Солунски и др. През този период Одринският еялет се очертава като най-значителен в европейската част на Османската империя. Продължава обаче тенденцията към намаляване границите на административните единици чрез обособяване на нови еялети. Например предишните центрове на кази Серес и Драма са новите санджаци в Солунски еялет, а Варна и Търново стават санджаци в Силистренски еялет. В резултат от раздробяването се увеличава броят на еялетите в европейската част на Империята. Румелия става само част от многобройните провинции в региона и определено губи предишното си водещо място. От Румелия се отделят няколко еялета, които на практика групират по нов начин земите на нейните санджаци. Създават се комбинации от санджаци, които до този момент не са били свързвани, например Шкодра и Охрид, Скопие и Кюстендил. При създаването на новите еялети се издигат нови центрове или някои от старите засилват значението си.

Освен вече изтъкнатите като причина реформи и преструктуриране на управленската структура на империята политическите събития също трябва да се вземат предвид при обособяването на новите териториално-административни единици. Портата се опитва да реши вътрешни проблеми, като например - подчиняване на размирното албанско население и обособява нови административни единици в тези земи. Значението на Битоля като важен военен център за балканските територии и стратегическото й положение спрямо албанските и гръцките земи я издигат като столица на Румелия и център на румелийска армия. Други градове, като Видин, Ниш и Белград, запазват значението си и дори са издигнати в центрове на еялети, също поради важното им стратегическо положение като гранични територии със Сърбия. Солун се очертава като нов център за цялата Беломорска Тракия на границата с независимата гръцка държава. Силистренски еялет също увеличава размерите си за сметка на изчезналия и поделен Никополски санджак.

К. Мострас дава по-подробни сведения в своя речник. Въз основа на неговите данни можем да реконструираме ливите (санджаци) в отделните еялети.

– Одрин – 6 ливи (не са посочени);

– Силистра със столица Русчук, 8 ливи: Варна, Шумла, Русчук, Хезарград, Меджидийе, Сунне и Търнови;

– Видин, 2 ливи: Видин и Ловеч;

– Ниш, 4 ливи: Ниш, София, Самоков, Кюстендил;

– Скопие, 2 ливи: Скопие и Призрен с присъединена Прищина;

– Босна, 7 ливи;

– Румелия, 4 ливи: Шкодра, Охрид, Манастър (Битоля), Кесрие;

– Янина, 5 ливи;

– Селяник, 3 ливи: Селяник, Сироз, Драма;

– Крит, 3 ливи;

– Островите в Егейско море.

Това административно деление също не е много сигурно и вероятно по-късно претърпява промени, тъй като тук ролята на Шумен и Разград определено е завишена, а те не са посочени в други документи като санджаци в Силистренски еялет. Интересна е трансформацията, която се случва с центъра на еялета. В уводната част К. Мострас посочва еялет Силистра със столица Русчук. По-нататък в речника е уточнено: „град Силистра – в еялет със същото име, ливата е Русчук“.

За Търново, за съжаление, липсват по-подробни сведения в речника и К. Мострас не ни помага да изясним състава на Търновски санджак, нито да проследим неговите трансформации. За целта обаче ще използваме други типове османски документи, които успяват до известна степен да ни дадат представа за статута на Търново през същия период. В „Опис на османотурски документи за занаяти и търговия (XVI–XIX в.)“ са анотирани единични документи, спадащи към вътрешната кореспонденция на османската централна и провинциална администрация. Според тях през 1853 г. Търново се управлява от мутасаръф, който си кореспондира с мюдюра на Къзган (Котел) – това селище също попада в границите на Търновски санджак. През 1855 г. обаче управителят на Търново е посочен като каймакам. Което означава съответно, че управляваната от него административна единица е каймакамлък. Най-вероятно на този етап от развитието на териториално-административната структура и провинциалната управленска система горепосочените термини са взаимозаменяеми. Макар да съществува желание старият термин „санджак“ да бъде заменен с нов – каймакамлък, обвързващ се с представата за модернизация в империята, особеностите и функциите на каймакамлъка не са много ясни и до голяма степен се припокриват с представите за санджака. Това кара чиновниците да използват тези два термина паралелно. След вилаетската реформа от 1864 г. Търново определено е фиксирано като санджак начело с мутасаръф, който попада в състава на Дунавски вилает. Териториално-административното деление след реформата от 1864 г. Салнаметата (статистически годишници) на Дунавски вилает най-точно отразяват състава на вилаета и прилежащите му санджаци. Първото подобно деление е от 1868–1869 г. В таблицата по-долу са представени шестте санджака на Дунавски вилает с прилежащите им кази:

/ВИЖ ТАБЛИЦА №2/

Тук Русенски (бивш Силистренски) санджак има много различна от традиционната териториална структура – той се простира до Никопол по Дунав и включва също Плевенския регион. Интересно е, че Плевен и Ловеч, които обикновено са свързани помежду си, най-често в една административна единица, сега са разделени като отделни кази в два различни санджака. Днешна Централна България се дели не между Видински и Силистренски санджак,

както преди, а между Търновски и Русенски санджак. Видински санджак се оттегля далеч на запад и остава с доста по-ограничени размери. Със създаването на новата голяма административна единица, станала поле за модернизационните идеи на Мидхат паша в провинциалното управление, се налагат съществени промени в териториалното деление. Във вилаета се оформят нови вътрешни връзки между градовете и регионите.

Търновски санджак като цяло запазва територията си, простирайки се от Севлиево и Ловеч на запад до Омуртаг на изток. Близките Габрово и Севлиево, които много често вървят заедно, са разделени като две отделни кази.

Останалите статистически годишници на Дунавски вилает от 1873, 1874, 1875 и 1876 г. допълват картината. Според тях обширните балкански територии на Дряновско, Тревненско, Еленско и Бебровско са оформени като нахии към Търновска каза заедно с Оряховско. Трябва да се отбележи още един важен факт – в салнамето от 1873 г. всички центрове на кази и нахии в Търновски санджак са отбелязани като касаби. Става въпрос за Горна Оряховица, Габрово, Севлиево, Ловеч, Омуртаг, Котел, Елена, Дряново, Трявна и Беброво. Това налага съществено различие в номенклатурата на османската селищна система и териториална структура, тъй като в по-ранните документи от 40-те и 50-те години на XIX век само Търново е сочено като „касаба“ (град), а всички останали са ясно назовани като „карийе“ (село). Така през 70-те години на XIX век се оформя следната устойчива структура на Търновски санджак според салнаметата:

Санджак Търново

– Каза Търново с нахиите Елена, Трявна, Беброво, Дряново, Оряховица;

– Каза Ловеч с нахия Троян;

– Каза Омуртаг (Осман пазар) с нахия Котел (Казган);

– Каза Севлиево (Серви) с нахия Орман кору;

– Каза Габрово.

Тази структура се запазва със сигурност до Освобождението, тъй като през 1877 г. руският дипломат В. Теплов описва идентично административно деление. Много вероятно е самите данни от записките на Теплов да са почерпани от османските статистически годишници (салнамета).

Търновски санджак според В. Теплов, 1877 г.

Кази: Търново, Ловеч, Севлиево (Серви), Габрово, Осман пазар;

Нахии: Троян и Травна, Дренова, Калифар и Елена, Беброва, Казан (Котел), Раковица (Ряховица, Оряховица).

СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

След Освобождението някои черти от османското административно деление се запазват, като санджаците са превърнати в окръзи. Усеща се обаче и ясна тенденция към умножаване на административните единици чрез тяхното разделяне. То се основава до голяма степен на естествените географски условия и естествените връзки между градските центрове. Търново също се подчинява на тази тенденция. От него се отделят окръг Ловеч (с Троян) и окръг Севлиево (с Габрово). Други по-малки центрове на селищната мрежа в региона, като Килифарево, Беброво и Дряново, губят мястото си на нахии – тоест, на локални центрове, и изпадат по-надолу в йерархията. В посочената по-долу таблица не става ясно към кой окръг принадлежи Омуртаг. Все пак Търново си остава голям окръг, включващ Елена, Трявна и Горна Оряховица.

Списък на окръзите в страната през 1881 г.

/ВИЖ ТАБЛИЦА №3/

***

Развитието на териториалното деление на османските провинции през XIX век демонстрира динамичност и променливост в границите на административните единици. Особено силно се усещат промените в някои гранични за отделните административни единици региони. В различни хронологични отрязъци те рязко сменят принадлежността си, като минават ту към един, ту към друг административен център. С изчезването на Никопол като основен административен център в северните български земи, Търново се числи ту към Видин, ту към Силистра. Точно тук – в днешна Централна България, минава разделителната линия между двете големи провинции (еялети). В същото време обаче се наблюдава и устойчивост на локално ниво. Вътрешните връзки между центровете на нахии (Елена, Трявна, Габрово, Беброво, Дряново) и подчинените им махали и колиби се запазват. Природните дадености и развитите на тази основа стопански и социални връзки предопределят разглеждането на тези малки райони като едно цяло. Търново си остава важен административен център в различните конфигурации на османската провинция, който събира в едно обширна територия в днешна Централна Северна България.

 

Доц. д-р Гергана Георгиева

Из „Годишник на исторически факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, т. 2, бр. 1, 2018 г.

Таблица 1

Таблица 2

Таблица 3