От там започва България

Докато пиша тези редове, между Украйна и Русия се разгаря спор кой е наследник на древната Велика Рус, сърцето на която е бил Киев, днешната столица на Украйна. Ние не искаме да се месим в спора им и да вземаме страна, защото днес сме твърде малки. Но някога сме били велики и точно те, великите българи, са основали Киев на брега на Днепър, като могъщ аванпост на Стара Велика България среща аварите, които току-що са победили, за да се обособят като държава. Не броя коя поред...

Родоначалник на Киевската канска династия е бил кан Кий, брат на кан Кубрат. Шамбат – по-големият брат. Това е станало някъде около 620 година, повече от преди два века и половина, когато група варяги през 882 година пуснали котва на пристанището на вече позападналия град. Местните ги нарекли рос, както самите нормани са наричали гребците си.

Това е, според историческите извори. И днес всеки, който отиде в Киев, може да види поне два паметника на кан Кий. На единия, до величествената бронзова фигура на кана, са застанали орач и войник, като характеристика на битността на тогавашното население. Зад тях е митичната дъщеря на кан Кий - Лебед. На другата скулптурна композиция, канската фамилия е изобразена на древен кораб, на чийто нос е изправена пак Лебед.

Ние не искаме да ставаме арбитър и да предявяваме някакви претенции. Само правим констатации, защото такива са фактите.

Факт е, че и Тарас Булба на Гогол, и казаците на Peпин, приличат на багатурите на Кий и Кубрат, както ги описват древните летописци.

А сега – по реда. През няколко години, патриотичните български организации в България и Украйна, организираха поклонения на гроба на кан Кубрат в Малая Перешчепина, Полтавска област. В една от групите, попаднахме и двама писатели от габровското дружество. Тръгнахме от Русе. Излишно е да описвам пак маршрута през Румъния. Не познавах само района между Бакъу и Сучава, известен с многото си стари манастири, свързани с отчаяните и епични битки на власи, българи и гърци срещу османската робия и зависимост.

Пътувахме до Украинската столица повече от двайсет и четири часа, с малки почивки за по кафенце и разтъпкване. Шофьорите се сменяха. Замръкнахме на украинска територия в Черновци. В автобуса едни дремеха, други спореха. Не съм събирал впечатления през нощта, помня само самонапомпването за някогашното българско величие и нечии днешни претенции да се разкрачим от Днепър до Охрид и от Одрин - чак до Панония. Ей този националистически шовинизъм ще ни изяде главата, ако не го укротим. Сърбите я докараха дотам, да се бият с всички около себе си. Спомням си, че в групата ни имаше историци, преподаватели в чужди университети, дори и семейство нашенци от Голо Бърдо в Албания. Те си мълчаха, защото с разум срещу подпийнали с вълнясали гърди, не се излиза.

Утрото ни посреща във Виница. Нямаше големи нюанси в картинките, които виждах в Румъния и Украйна. От едната страна имаше повече керемида по покривите, от другата - гофрирана ламарина. В едната покрай пътя имаше канавки, в другата - само откосено и почистено от храстите. По-нататък започнахме да забелязваме газоснабдени градчета и станции - тръбите вървяха на метър от земята и къщите. По-късно разбрахме, че това удоволствие, дори и електричеството - там са почти без пари. Засега... Виждаха се „жигули“ и стари мотори „иж" с кошове. И трактори Беларус“ с ремаркета. Влачеха какво ли не: тор, бали със сено, гюмове с мляко...

В Киев, първото, което ни направи впечатление е, че като ли тази столица е една от най-хубавите в Източна Европа. Тези, които влизахме за пръв път, бяхме изненадани от много високите сгради, настанихме се в хотела чак след обед, старците ни качиха чак на двайсетия етаж. Не беше толкова лошо – виждахме целия център, „Майдана“, Днепър, златни кубета. Отвъд реката градът се губеше в далечината.

Хукнахме да търсим храна, но бяхме твърде разочаровани - борш, пелмени, блини... Колбасите кисели, хлябът не е това, което ние имаме, независимо от това, че Украйна е житница на Европа. Нямат добра кухня, дори сланината си продават без мека кожичка, а само паприкована с „болгарский перец". От опита ми в Бесарабия и Кишинев, имах нагласата, че и тук сладкарниците ще са никакви. Нищо подобно - не отстъпват на виенските. Продават най-добрия шоколад, намерихме „президентски“ лукс бонбони - шоколадовата империя била негова.

Кой ял - ял, кой доволен, кой – не... Заведенията по „Майдана" бяха страхотни, но не и по нашия джоб. Изглежда, си имаха вече твърде богата прослойка. Не е като „на мегдана, на хорото“. Вечерта излизали артисти да играят, пускали светлинни феерии по фонтаните. Затова по-младите и по-паралиите отложиха удоволствието си за тогава.

Тръгнахме към най-близките забележителности. Киевчани се оказаха едни от най-вярващите и богобоязливи православни и препоръчаха на всяка цена да посетим Киевско - Печорската лавра – огромен древноруски манастирски комплекс, построен още в 11 век от княз Ярослав Мъдри. Вътре – богатство от храмове със златни кубета. Впечатли ни църквата „Свети Андрей", сполучлива комбинация от барок и руски лукообразни кубета. Всичко сияеше монументално в бяло, златно и светлосиньо.

От там се отправихме по широко ларго към Маринския дворец, където се намира президентството, също толкова красиво и импозантно като архитектура. Докато стигнеш, можеш да видиш паметника на княгиня Олга, съпруга на великия княз Олег. Всъщност, тя е българска принцеса, внучка на цар Борис I Покръстител и дъщеря на Симеон Велики, който, според преданието, пратил на княжеския двор не само книги и закони за съдене на хората, но и свещеници. Първият княжески презвитер в Киев е бил българинът Григорий.

Принцесата, чието моминска име е Ана, не успяла да покръсти езическите дружини на първите Рюриковци. Това станало три десетилетия по-късно. Дори синът й Светослав бил варварин. В претенции за българския престол, той превзел укрепената Силистра, опожарил Плиска и се отправил за Константинопол. Това отслабване на Първото българско царство, довело до падането на Източна България под ромейска власт, а по-късно и на Западната, Самуилова българска държава. Така, че „братските прегръдки" в историята, няколко пъти са ни носили робски вериги.

Не искам да претоварвам страниците с история, което си е чисто професионално изкривяване, но пак там е и един от най красивите паметници от бял мрамор на Светите братя Кирил и Методий, благодарение на които, въпреки споровете си, и украинци и руси, имат „език свещен и книги да четат".

Търсим място отвисоко да видим разпрострелия се огромен град и широката река Днепър, която го дели на две половини.

От уважение към чувствата на украинците, които почитат падналите в титаничните битки срещу нацистките окупатори, ние се качваме високо на „кургана", където се извисява величественият паметник на Родината майка, с обнажен меч в ръката. Там, в огромния парк, е спокойно, тъжно… И красота, която изразява мощ. Напомня на посетителите какво трябва да се защитава.

Естествено, ние капваме от умора и впечатления. По старите предпочитаме да донапазаруваме за другия ден, да не ни останат излишни гривни. Водките: „Мороша“, „Хлебная“, по-скъпите „Царска" и „Особая“ и какви ли не още – не ни се струваха скъпи. Естествено, не забравяме хайвер, сельодка, пастет за мезе... И квас за изтрезняване на другия ден сутринта. Младите отидоха да танцуват.

Сутринта рано се събудихме от тракането на кофите за смет и гърлените викове на чистачите. Главите ни се цепеха, украинският квас потъваше в гърлата ни като в къртичина. Само тогава чухме украинска реч, и, когато по стаите нахлуха безцеремонно камериерките. Спали, недоспали – излизаме от Киев и се отправяме на югоизток към град Полтава.

Градът е хубав, със старо имперско излъчване, с великолепните си барокови и неокласически сгради. В центъра се издига монументалния паметник на Богдан Хмелницки, казашкият хетмаш, който сложил началото на борбата на украинския народ срещу руския царизъм за националното си обособяване. Независимо от това, по целия източен бряг на Днепър се говори повсеместно руски език. Историята на Полтава е свързана и с хетман Мазепа, който още навремето се е страхувал от широката братска руска прегръдка. Тук се е разиграла и прочутата Полтавска битка, където руската армия, начело с Великия Петър и казаците, разгромяват непобедимата дотогава армия на шведите, начело с краля им Густав І. След това Петър си пришива титлата император, а Густав, с малка свита, през България, отива в Истанбул да търси помощ и коалиция със султана. Но, както се казва, битият си е бит...

Освен интересната и любопитна история на град Полтава, в съзнанието ми е останал паметникът на огромната лъжица за блини и борш, изваяна и излята от бронз. В нея спокойно можеше да се настани един цял апетитен женски задник. Мислите ли, че нашите са пропуснали този случай?

Спим там някъде до река Ворксла, която всъщност е малък, уморен поток, обрасъл с тръстика. Там се натъкваме на друга ентусиазирана българска група. Не знам светът ли отесня, или България е голяма... Сутринта трябваше да сме в малкото, около две хилядно градче Малая Перешчепина, за да се поклоним пред скромния паметник от черен гранит на кан Кубрат, сложил началото на Стара Велика България. Но тук трябва пак малко история. Няма как...

Преди повече от век, на 29 май 1912 година, две овчарчета от станица малая Перешчепина, докато играели в степта покрай добитъка, се натъкнали на някакво съкровище. Както се оказало по-сетне - несметно. Няма да разказвам подробно перипетиите. Като разбрали селяните за находката, хукнали с кирки, лопати и брадви... Всеки успял да примъкне по нещо в къщата си. Докато се усетят властите, много нещо потънало в сандъците, в дупки из зидовете, по черните пазари.

Властите успели да съберат сетне каквото могат - около 800 ценни предмета, от тях се очертавали сервиз с 11 златни чаши, отделно 16 златни и 10 сребърни съда, огърлици с изумруди, токи за колани, 7 златни пръстена, златни слитъци, много златни и сребърни монети… Общо 25 килограма злато и 50 килограма сребро. Предполага се, че още може да е останало в земята, защото наскоро иманяри бяха осквернили паметника и го бяха потрошили, за да напипат останалото. Предполага се, че част от съкровището е докопано и изнесено от нацистите. Другото било в Ермитажа. Куче влачи...

Независимо от всичко, това е най-значимото българско съкровище, открито извън пределите на днешна България. Най-ценното за нас е може би мечът на канас ювиги Кубрат, с острие, дълго 94 сантиметра и дръжка, обкована със злато и скъпоценни камъни. Този меч му е бил подарен в знак на приятелство от византийския император Ираклий. Ценен е и кубратовия пръстен, от който личи част от надпис: „архонт Ховрат"…

Пристигаме преди обяд в градчето без тротоари и без настилка в покрайнините. Малая Перешчелина нямаше характерен облик на украинска станица. Имало малко музейче, обособено в училището... И нищо повече. Само в покрайнините забелязахме няколко изоставени хутора, обрасли с тръни и жилави бурени.

На стълпотворението имаше какво ли не: реч и цветя от български депутат от патриотичната коалиция, реч и цветя от сдруженията на българите в Украйна, които вече бяха успели да се разцепят на украйнофили и русофили. Добре, че не бяха го сторили преди, иначе нямаше да го има и паметника, построен с издживението на „признателното поколение". „Българска ни работа", както би казал и великия Гоце Делчев, чиято памят и ние не можем да разделим. Говори българин от Волжка България на руски, албанецът Хаджи на български, татарин от Крим, представител на местните власти.

На импровизираната естрада с часове се качваха танцови състави от България, Украйна, Молдова и Татарстан, пя българска фолк певица, хор от Казан... Всичките - дали смугли и с тесни очи, дали с широки лица и черни очи - се гордееха и ни обясняваха екзалтирано на руски език, че са чисти българи. И се вееха български знамена...

Местните „хохли" не можеха да кажат „г“, изговаряна „болхари“, раздаваха безплатно твърде приличен домашен самогон от домати и цвекло, казачките черпеха със сладка и други вкусотии, пиеха наравно с мъжете... А бе, беше си чист панаир... Някои наистина търсеха себе си, други си чистеха съвестта, трети набираха политически имидж, четвърти гледаха да усвоят някакви фондове. Свят широк... Като интересите.

Лошо, добро... Това беше. Хубаво е, че още се случва. Аз успях да се измъкна от гмежта и рядката борова горичка и да походя из поизсъхналата степна трева, да стрия в дланта си стрък от коило, да пипна сивата песъклива земя.

Донесох си от нея и в България. Пръснах я в Плиска, Преслав, Велико Търново... И тайничко – в Охрид и Преспа. А какво съм отнесъл там, освен духа си - не знам...

 

Стоян Цонев

Из книгата „Пътища неведоми“, 2022 г.

Паметникът на кан Кубрат в Малая Перешчепина

Пръстенът с монограм XOYBPATOY ПАТРIKIY /ХУВРАТУ ПАТРИКУ/,
намарен при Малая Перешчепина, колекция Ермитаж
Снимка: НГ - София

Мечът на кан Кубрат, намарен при Малая Перешчепина,
колекция Ермитаж
Снимка: НГ - София

Част от златното съкровище, открито при Малая Перешчепина,
колекция Ермитаж

Паметниците на княгиня Олга, Св. Апостол Андрей /в ляво/ и на
светите братя Кирил и Методий /в дясно/
пред Михайловската катедрала в Киев