Тревненските художествени занаяти в началото на XX век през погледа на руския учен Теодор Шмит

IV.

Кой българин не е чувал за тоя град на „зографите“ и „марангозите“! Кой чужденец, който е видял изделията им, не е дошъл въ възторг. И наистина: който е разгледал таваните, дереците, колонките на някоя „чорбаджийска къща“ в Трявна или „къщата на Хаджи Щеря“ в Горне-Арбанаси /Търновско/, той знае, че в Трявна е процъвтявало оригинално и интересно чисто славянско изкуство, което е запазило многовековни традиции. И добре, че тия две къщи принадлежат на просветени хора /г.г. Даскалову и Кандиларову/, които умеят да ценят и да пазят съкровищата си. Но, ако по някоя нещастна случайност, тия къщи изгорят или бъдат съборени, то днешните тревненски марангози вече не ще съумеят да създадат нищо подобно, защото тревненското изкуство е умряло съвсем, и никой не ще може да го възкреси – то е умряло от твърде голям преклон пред Европа.

Аз дойдох в Трявна под впечатление на възторжените отзиви на Жан Ердик /Jean Erfic /Е. Queille – Емен Кейе/, En Bulgarie et en Roumelie /“В България и Румелия“, 1884 г./ и горех от нетърпение да видя знаменитите самоуци на работа. Уви! Това се оказа твърде мъчно, защото сега за сега в Трявна работят всичко двама-трима зографа, а марангози няма нито един, защото последният от тях, Генчо Петров * се преселил в Търново. Картина на пълно разпадане. Ако попитате самите художници за причините на тоя упадък, те почват да разправят надълго и широко за упадане на вярата и набожността у българите: че уж нови църкви не градят, старите не подновяват и не украшават, работа на художниците не дават, занаятът не донася полза. Но когато споходих работилницата на работящите днес в Трявна зографи, когато разгледах църквата и, най-сетне, по-отблизу се запознах вече в Търново с Г. Петров, мен ми стана съвсем ясно, че не в упадането на религиозността лежи причината за разпадането на тревненското изкуство, или поне не в едно само упадане на религиозността.

На тенекиен лист или на дървена дъска зографът обтяга платно, платното покрива с тънък слой гипс, грижливо изравнява до пълна гладкост повърхнината на гипса и го оставя да изсъхне. Само подир всички тия приготовления се нанасят с въглен контурите на бъдещата икона, при което художникът ги изписва или с ръка, гледайки само на своя образец, или механически ги принася с привадка. В рисунката „майсторът“, значи, е роб на избрания от него оригинал. По-свободен той е в избора на боите. Преди всичко, след като рисунката на гипса е готова, той щедро позлатява със злато и сребро на листове /варак/ всички ония части, които могат да се позлатят: сиянието около лика, дрехата и т.н. По златото с игла се рисуват всички подробности. Тогава най-сетне се турят боите. Боите са маслени, или германска направа, готови /Дюселдорфски туби/, или руски, сухи. Такава е техниката на тревненските зографи, която доста обяснява общия вид, с който се отличават новите тревненски икони.

Техника, както виждате, доста сложна и грижлива. Тая техника повдига пазарната цена на иконите, но не и художествената ценност. Масторите не творят самостойно, а копират – следователно художествената ценност на иконите твърде много зависи от копирвания оригинал. Всеки от зографите има цели купове превадки – образци. Те ги считат „православни“ и наричат едни „светогорски“, други „руски“. Наистина тия образци са сладниви, разписани, бездушни немски изделия, в които няма вече нито „православие“, нито църковни традиции: „много хубавата“ правилна рисунка, пъстрото боядисване – ето кое привлича зографите. Обаче това не са художествени произведения: „да заразят с чувство“ тия икони никого не могат, колкото и да бъде богата позлатата, колкото грижливо и да бъдат преписани подробностите, колкото пъстри и да бъдат боите. Изкуство, което е изменило на традициите си, което възпроизвежда от чувство на подражание съвсем чужди образци, макар и „европейски“, ала непонятни за народа, които не отговарят на религиозното му чувство и на художествения му вкус – такова изкуство е вече умряло. То не се аресва, и то ще изчезне след малко-много продължителна агония. Агонията на тревненското изкуство се е почнала, както се види, вече отдавна: поне през 20-хъ години на XIX в. масторите, които са създали иконостаса на тревненската църква, почнали да подражават на всевъзможни западно-европейски образци и създали оня стил, о който зографите се придържат и до днес. И колко тоя стил рязко се отличава от стария тревненски похват! У зографа Митьо Цанев ** се пази старовремски дървен с резба триптих, направен още през първата половина на XVIII в. от един прадед Митьов. Резбата на иконата е почупена и не всички парчета могат да се намерят; живописта е много изтрита и намести не се разпознава; самата техника далеч не е тъй грижлива, като техниката на днешните мастори. А сравнете тая стара, почупена, изтрита икона с някоя нова, чистичка, пъстра, съвременна – каква разлика! У прадяда – живо чувство, у правнука – занаятчийски навик; прадедът твори в пределите на художественото предание, правнукът, като се е отрекъл от преданието, робски копира чужд лош образец; прадедът е създал славата на тревненското изкуство, правнукът я погребва. Съжалявам, че триптихът на Митьо Цанев не е откупен за Народния музей в София. На тоя триптих има между другото една фигурка на светица, която стои с вдигнати към небето ръце с лице към зрителя /“оранта“/, с висок златен венец на глава – тая фигурка би направила чест на всеки художник, толкова има в нея жизнена правда, и толкова има в нея, заедно с това, строга източна стилност. Художникът, който я е рисувал, нямал е нужда от „светогорски“ образци, немска направа…

Сляпото подражание на Европа убило е иконописта, убило е най-сетне и резбарството, само че това последното по-дълго се държало на нужната височина. Работата е тая, че тревненските марангози отдавна още съвсем не са избягали да заимствуват от богатия запас форми на западното изкуство: кога разгледваш разни иконостаси тревненска работа, хвърлят се в очи мотиви, свойствени ту на готиката, ту на Ренесанса, ту на барокко. Обаче, като заимствали чуждото, марангозите все пак оставали сами за себе си, не се отричали от своя национален похват: те не са копирвали робски чужди образци, както правили зографите, а преработвали чуждите образци по своя способ, нагласявали ги със старовремските славянски или византийски или източни мотиви и създавали чудесни неща. Упадане се показало за последно време. Марангози, които са учили в някое рисувално училище, прекланяйки се пред Европа, поискали да работят по всевъзможни немски, французски и пр. образци, захвърлили с презрение преданието на отците и дедите и… останали без поръчки. Народният съд в работите на изкуството е безсъзнателен и поради това е безпощаден.

Остава да се намери обяснение, защо тревненската живопис, като е почнало по-рано да се разпада, е проживяла по-дълго от резбарството. Ето един любопитен факт: в 1901 г. настоятелството на църквата „Св. Параскева“ в Троян поръчва един владишки трон не в близка Трявна, а повиква от далечна Македония марангоза Георги Иванов Караджов, и Караджов издига в църквата един великолепен трон, досущ да прилича на старите тревненски. В това е, струва ми се, и разгадката. Народът и сега е също тъй православен, както е бил преди сто години; потребността от икони и друго църковно изкуство не е могла да изчезне. Тревненските икони престанали да се аресват, обаче по-добри, по-национални и по-художествени не е могло да се набавят, и тревненските зографи все още получавали поръчки. Когато пък тревненската резба престанала да се аресва, имало е към кого да се обърнат: - там, в дебрите на Македония, още е живо старобългарското предание във всичката си пълнота, и дори старата техника се запазила на нужната височина; а тревненските марангози останали без работа и принудени били да се изселят.

Тревненското изкуство се изродило и загинало. На загиване е обречен и друг български художествен занаят и по същите причини – говоря за златарството. /…/

И пак „Европа“ е погубила, т.е. безсмисленото подражание на непонятни образци. А пък всичката сила на „Европа“ е тъкмо в това, че там всеки запазва националността си в изкуството като светиня.

 

 

Из доклада „Паметниците на българската старина“ на руския учен Теодор Шмит до председателя на Редакционния комитет „Българско отечество“, публикуван в Периодическо списание на Българското книжовно дружество, кн. 70, 1909 г.

 

 

* Става дума за резбаря Ганчо /не Генчо/ Петров Ганчев /1869-1944 г./ от тревненското село Генчовци, брат на прочутия резбар Генчо Марангозов /1881-1924 г./, кръстен на дядо си – Ганчо /р. 1816 г./ - брат на уста Генчо Кънев. Бащата на Ганчо и Генчо – Петър /1839-1899 г./ също се занимавал със строителство, дърводелство, каменоделство. На седемгодишна възраст, според сведенията от Никола Чушков, използвани в статията на арх. Георги Козаров за тревненските резбари и зографи, Ганчо Петров „влязъл“ в Бижевското основно училище, което напуснал през 1892 г. и заминал на „гурбетлък“ с баща си, за да изучи занаята. Работил в Търновското село Драгижево, където „носил кал на дюлгерите“. На следващата година баща му го завел в Пловдивското село Горна Махала, където „изпълнявал същата работа при градежа на селската църква“. Едва на третата година татко му „спазарил“ темплото /иконостаса/ на руската църква „Всех Святих“ и позволили на Ганчо „да избада в резбарския занаят“. Оттогава той се отдал на този, по думите му, „чист и хубав занаят“ и не пропускал случай да работи с баща си из селата: Кулата /Русенско/, Скорците /Тревненско - * според резбаря Ц. Антонов олтарните двери на иконостаса на църквата „Св. Димитър“ са негово дело/, Генчовци и Чакалите /Дряновско/, Джадж Гьол /Търновско, Сейменско/ и Банеска /Беленско/. През 1898 г. Ганчо отваря самостоятелен дюкян и добива популярност. По свой проект той изработва пет домашни иконостаса, девет олтарни двери и седем кръста. През периода 1899-1900 г. изработва един изящен владишки трон за църквата „Св. Архангел“ в с. Горни Сеновец /Кесаревско/. За същата църква, по свой проект, изработва едно „цяло темпло и един иконостас“.

 

** Зографът Митю Цонев /не Цанев/ (1852-1930 г.), от Витановската фамилия, син на талантливия иконописец Цоню Симеонов и брат на Симеон Цонев – Моната, е един от последните тревненски зографи, продължили своята дейност и в началото на XX в., пише в книгата си „Зографи от Трявна“ (2013 г.) Люба Цанева. „За съжаление, неговите последни творби, говорят за пълен упадък в областта на живописта“ – допълва още тя. По информация от книгата, Митю Цонев рисува след Освобождението в Лясковец, Г. Оряховица, Тутракан и селата – Скорци и Ст. Хан (Тревненско), Тодювци (Търновско) и др.

Резбарят Ганчо Петров.
Снимката е от Държавен архив - Габрово

Зографът Митю Цонев.
Снимката е от архива на проф. Асен Василиев