Ракията – еманация на свещената триада за българина

В последните години в нашата преса и електронни медии се появяват много различни и понякога взаимно изключващи се факти за ракията - спори се кога и къде е направена първата спиртна дестилация, какъв е произходът и къде е родината на ракията, кога тя прониква по българските земи, каква е етимологията на думата и т.н. Но и досега няма цялостно научно изследване по този проблем, тъй като в повечето случаи целта на тези материали е много прозаична. Те трябва да спомогнат за намирането на доказателства, че ракията е старинно алкохолно питие по нашите земи. В това трябва да бъде убеден Европейският съюз, който дава преференции за местни продукти. Тъй като повечето балкански държави припознават ракията като свое национално питие, между тях се поражда конкуренция в борбата за утвърждаването й като собствена търговска марка в Европа. Това не е никак маловажно, защото признанието води до намаляване на акциза и поевтиняване на крайната цена на ракията. И все пак ние продължаваме да си задаваме въпроса - защо ракията намира място в ценностната система както на традиционния, така и на модерния българин?

Дестилацията на спиртни питиета ни връща назад във времето. В науката се смята, че дестилацията в казан е използвана още към 3000 г.пр.Хр. в Китай, а по-късно тази техника е позната в древния Египет, Гърция и Рим [Нушев, И. 1985, с. 7; Маринова, В. 2006, с. 18]. Чак към VIII-IX в. се ражда идеята да се свърже казанът (дестилаторът) със съд за охлаждане (колектор). Заслугата за това е на арабски и персийски алхимици. Пак тогава е описана алкохолната дестилация и нейното приложение в медицината. Именно от медицинските „еликсири“ се появява за първи път в Европа и дестилираният алкохол. Вероятно това става към XI-XII в. За aqua ardens (горяща или огнена вода) съобщава един средновековен италиански ръкопис от средата на ХII в., принадлежащ на Медицинското училище в Салерно. В края на ХII столетие се появяват ирландското уиски и немското Haus-brand. Консумацията на дестилати се повишава драстично в Европа от средата на XIV в., защото хората са вярвали, че те действат като лекарство срещу черната смърт (чумата) [Маринова, В. 2006, с. 18]. От това време са и първите писмени сведения за употреба на ракия по българските земи (Ников, П. 1928, с. 131]. В издаваното в Цариград списание „Гайда“ дядо Славейков пише, че до 15-то столетие ракията е била просто в употребление като цяр, затуй и ся продавала само в лекарниците (спицариите), но преди свършението на 16-то столетие ся употребявала вече общо като питие" [Славейков, П. 1866, с. 119] *. През следващите векове ракията става все по-достъпна, намира широко поле за изява, като става неизменен спътник на нашенеца и в делник, и в празник. Тя присъства в почти всички традиционни празници и обичаи - семейни, календарни, трудови. Нещо повече, тя спомага за съхраняването на българина и българското във всички сривове, катаклизми, катастрофи, през които преминава обществото. Ракията е неразривно свързана с инстинкта на народа за оцеляване, с неговата способност да се регенерира. Затова тя става част от нашия бит и душевност, възпята е във фолклора, превръща се в част от българската народопсихология.

Същевременно в миналото у нас не е имало масова злоупотреба с ракия, не е имало алкохолизъм. Той се появява в новите обществени реалности след Първата световна война, през 20-те години на ХХ в. като резултат от разчупването на патриархалния морал и изоставянето на някои от традиционните ценности. Въпреки това у нас няма такова безпаметно и масово пиянство, което да застрашава устоите на обществото като цяло.

Българинът скоро разбира, че мярката е много важна. Затова за него ракията става неотделима част от земния му път. Той знае, че тя може да накара човек да запомни всичко, както да забрави всичко. Тук стигаме до същността на проблема - защо българинът издига ракията на пиедестал? Защо тя е свързана изначално, коренно с неговия бит? Защо, бидейки част от народния бит, тя претворява неговия дух?

Домашната ракия, която българинът прави и предлага на своите гости, не е само продукт на земята му, но и плод на неговия труд, на неговото въображение и мироглед, плод на неговата интелигентност и духовност. Подобен национален маркер явно е мултифункционална величина. Затова може да се каже, че ракията олицетворява бита на българина.

Да, ракията, т.е. плодът (грозде, сливи, кайсии, круши, ябълки и пр.), е продукт на земята и част от неразривната връзка на българина със земята. Ракията е плод на любовта на обикновения човек, част от неговия малък свят. Отруденият българин е вложил в нея себе си - частица от него истински гори в това, що той е сътворил. За българина съществува истинска и дълбока връзка между душевността му и ракията, варена от плодовете на неговата земя, по негова технология.

Всеки стопанин показва своите умения или ниво на развитие чрез собственото си творение. Затова считам, че ракията е творение на човешкия дух, а не само на човешките ръце, че чрез нея обикновеният човек се докосва до духовното. Казано другояче, ракията е като любовта - тя претворява пълното единство на физическото и духовното начало и в никакъв случай не може да се разглежда единствено като сублимация на физическото.

Ракията е плод на земята с прибавени човешка мисъл и енергия. При дестилацията ферментиралият воден продукт минава през огън и в резултат се получава огнена вода, т.е. ракия. Тя включва и семантиката на огъня и водата. Ракията символизира жизнената енергия, която произхожда от сливането на тези две противоположни стихии [Шевалне Ж., Геербрант, А. 1995, с. 55]. Огънят се явява медиатор между природата и културата, онова средство, чрез което природното (суровото) се превръща в културно (варено или печено). Ракията е културен продукт или, както се изразява българинът, „тя е минала през огън“, докато виното (гроздовият сок) се мисли като част от природата. По тази причина в сватбената обредност например ракията маркира културния преход, т.е. промяната в социалния статус на момъка и момата и най-вече създаването на новото семейство. Докато виното непрекъснато подчертава връзката човек - природа. То бележи житейския кръговрат - раждане, сватба, смърт. Неслучайно гроб се прелива с вино, а не с ракия. По този начин след смъртта си човек се връща отново в лоното на природата [Янков, А. 2009, с. 97-107).

Всяка домашна ракия е различна, в този смисъл тя има своя социална функция. Стопанинът, правейки ракия, изразява собственото си разбиране за обкръжаващия го свят. Тя е неговата гордост, неговото лице пред другите, пред общността.

Ракията е израз на неговия социален престиж. Тя всъщност е неофициалният паспорт на производителя.

Както и в други страни, и у нас производството на ракия не е изцяло мъжка територия. В много райони важи все още с пълна сила правилото: „Жените варят ракията, а мъжете я пият!“ [Янков, А. 2010, с. 157-163]. Примерите не са един и два, включително и при тези българи, които живеят далече от нашата етническа територия (бесарабски и банатски българи). Коя жена - естествено бабата или, с други думи, жената в извънфертилна възраст. Това никак не е случайно. В народната култура тя е носител на традицията, пазител на домашното огнище. Именно във връзка с тези свои функции бабата вари ракията, а заедно с това полага грижи и възпитава младото поколение. Мъжете не се допускат до казана и по други, много по-прозаични причини. Нарицателен е станал онзи случай с двамата братя, които варили ракия: „Щом прокапала, единият подложил чашата, после - другия и така, докато чучурът прекапчил... По едно време малкият се сетил: „Бате, ми тя свърши!“, „Ми дай тогава да флеем (налеем) от старата!“.

И в традиционното, и в модерното българско общество ракията е средство за социално общуване. Тя трябва да развързва езика, а не да го завързва. Българинът пие бавно, глътки, а не на екс, и задължително с мезе. Той не пие сам, егоистично, до забрава. Както се изразява народопсихологът Иван Хаджийски: „това услаждане биваше пълно и съвършено, когато ставаше задружно: на годежи, тъкмежи, сватби, служби, курбани, събори, сред приятели и роднини, и биваше придружено от песни, свирни и вити хора“ [Хаджийски, И. 1995, с. 55].

Същевременно ракията е и продукт на житейската философия на българина, тясно свързан с историческото развитие на народа, с неговата народопсихология, обединител или разединител на семейството като основна социална единица. Подобно на повечето явления в живота тя има както позитивно, така и негативно въздействие, както добри, така и неблагоприятни вторични ефекти.

По време на своето съществуване нашата нация е преминала през няколко преломни и съдбовни исторически момента. В инстинкта си за оцеляване българинът е търсел леснодостъпни и сигурни средства за решаване на проблеми от всякакво естество. Но може би най-типичният пример се явява ракията: с нея той не само посреща госта си на трапезата, но с нея плаща и данъка на бирника; с нея спасява децата си в болест, мраз, нея използва като полифункционално лечебно средство; към нея прибягва в добри и лоши дни, в най-тежкия и в най-щастливия си час (сватби и погребения). В известен смисъл тя се оказва най-добрият му другар в беда. Към нея се обръща в миг на болка и отчаяние, в моменти на самота, когато пие, за да забрави или за да удави скръбта. Даже пак тя му помага, за да предизвика или да избегне смъртта... Къде на шега, къде наистина народният гений е отсякъл: „Нещо, което не се лекува с ракия, е нелечимо!".

Ракията има безброй приложения - от широката й обредна употреба в традиционните празници и обичаи до пълния алкохолизъм; от лесно достъпно лечебно средство, използвано в народната медицина, до начин за социално общуване. От универсално средство за преживяване на радости и скърби тя се превръща в продукт на философията на едно общество, тясно свързана с неговата надстройка. Ето защо българската ракия няма заместител - факт, известен най-вече на тези, които живеят далече от родния край.

За традиционния българин не е тайна, че ракията съдържа в себе си трите изначални елемента - земя, огън и вода. Взети заедно, те се явяват въплъщение на българския дух, нещо повече - те са негово олицетворение. Това е свещената триада за българина, неговата „Света Троица“. Затова, когато ракията прониква в нашите земи, тя намира готова обредна ниша. Нейното запълване не е само въпрос на време, а по-скоро на усещане за нейната значимост в ценностната система на всички обществени прослойки – от земеделеца и скотовъдеца в селото, до занаятчията и търговеца в града.

Затова тя е дълбоко свързана с народопсихологията на етноса, с неговите специфични обичаи, обреди или социо-културни нагласи. Тя редовно присъства на софрата или най-малко - в съзнанието на хората. За нея или без нея няма делник, няма празник. Затова българската ракия продължава да бъде и днес безапелационен знак за национална принадлежност.

 

Ангел Янков

 

Из „Годишник на Историческия факултет“ на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, 2019 г., т. 3, бр. 1

 

***

Ракията

 

В 15-то столетие ракия-та е била просто в употребление като цер, за туй и ся продавала само в лекарници-те (спицариите), но преди свършението на 16-то столетие ся употреблявала вече общо като питие. В 1514-то лето при Луковива XII-го ся дозволило на оцетари-те да преваряват ракия, когато испърво само ракаджиите имали таквози позволение. Според пригледванията на един Англичанин, в една кръчмарница в Манцестър всяка сутрин влезвали 2000 души и то повечето жени. И в Лондон, в четири от най-големите кръчми влезват на неделята повече от 269,447, души, от които 108,598 жени. На 1840 само в Ирландия ся изнурило 8,311,634 галоня ракия от разни плодове. – Какво би казал тойзи пригледач, ако би пресметнал Цареградските кръчмарници и преброил техните посетители?!!!

 

Петко Р. Славейков

Из „Гайда. Лист за наука и разговорка“, 1866 г., кн. 7, стр. 119

Снимката е илюстративна. Варене на ракия, 1972 г.