Жътварските задруги низ Търновско от Д. Уста-Генчов *. Част I

За задружното работение на жътварите из Търновско г-н Ив. Ев. Гешов писа два пъти вече, но се пак остава да се допълнят и изяснят някои неща по същия предмет.

Земеделието в северните поли на Стара-Планина е доста слабо. Колибарите в Габровската, Тревненска и Дряновска околии са или майстори-зидари, или дърводелци, или търговци и располагат с много по-малко земя от селяните в тракийските и крайдунавски полета. Освен това земята на колибарите се работи доста трудно и е безплодна, така щото тя не им дава нужните храни, които те са принудени да си доставят с пари или в замяна с стока от там, дето ги има в изобилие.

В источната част на Южна България, дето главният поминък на населението е земеделието, намират се едри и дребни земевладелци, на които са нужни за сяка жътва хиляди работни ръце. Понеже тия земевладелци не могат да си намерят нужното число жътвари в своите градове и села, то там дохождат такива от колибите в полите на Стара Планина, дето населението има малко и при това късноврейни сеидби; нивята в Балкана стават за жънене половин месец след Петров-ден, тъкмо тогава, когато жътварските чети се завръщат от Айтошко, Карнобатско, Ямболско и Старо-Загорско. На жътва ходят по тия места не само из Габровско, Тревненско, Дряновско, но до нейде и из Килифарско, Еленско и Бебревско.

Населението в северните поли на Стара-Планина нарича отиването на жътва в Ю. България: „отиване на Романя“; „наближава Романя“, „стягаме се за Романя“, „ходихме на Романя“, говорят колибарите, които се занимават с тоя занаят. Момите, що ходят на Романя, се наричат Романки; а мъжете, що ходят на Романя, се наричат Романци. В градовете и селата, дето те работят, местното население нарича първите Загорки, а вторите - Загорци.

В Бургашко, Анхиалско и околните брегове на Черно море ходят жътвари не само от северните, но и от южните поли на Стара-Планина. Част от населението на така наречената Розова долина, като извари през Маия триндафела си, отива да жъне по същите краища, защото и неговите нивя зреят малко късно. Едно време числото на жътварите из Казанлъшко било много голямо, но от преди няколко години насам то намале значително, защото тамкашното население си накупи доволно земя от изселившите се Турци.

И в Добруджа отиват жътварски чети из северните поли на Стара-Планина, но те биват по-малобройни и се състоят само от майстори-зидари, които през жътва жънат, а от после нататък се занимават с строение селски къщя и други здания.

На Романя ходят из Търновско повече моми от разна възраст. Те се предвождат от мъже, наречени Драгомани, които, както ще видим по-нататък, разделят с тях придобитата печалба. Драгоманите имат познати земевладелци, а както ги сами наричат чорбаджии, на които жънат почти сяка година, и докато още техните сеидби са неозряли, те отиват да ги прегледат и без да правят някакво условие, земат кой в пари /1-2 лир. Турски/ или в жито /1-2 кила/. След това драгоманите се завръщат дома си и в края на Маия пристъпват към събрирание четите си, като тръгват от колиби в колиби, дето си главяват по няколко моми, които и друг път са водили на Романя. При главяванието, момата си дава на драгоманина сърпа, за да го наточи и назаби, а той й оставя един чифт опинци – обувка за през жътвата. Така става събиранието на жътварската чета, която в началото на Юния захваща да се стяга за път /* До преди 50-60 години навръх Русалската неделя, която пада след Св. Троица, се събирал сред Трявна голям сбор, дето се свиждали момите с драгоманите. Тая неделя, особено нейната сряда, се почитала тогава много и не се работила като праздник. За сега по колибите през Русалската неделя не мият и не перат от страх да ги не постигне някакво зло/.

На праздниците Петдесетница и Св. Троица в някои колибя стават хора или лазарни, на които се свиждат драгоманите с момите и се споразумяват за деня на потеглюванието.

На Романя отива и дъщерята на най-заможния колибарин, инак тя бива обвинена в ленивост и изгубва уважение. От друга страна младите колибарки обичат доста Романята, ако и тя да е пълна с сума трудности, защото те прекарват доста весело в дома на драгоманина, чорбаджията и из пътя. У жътварите има такава поговорка: „Романя-слободя“. Сяка чета си води цигулар или гайдар, който я весели и й свири на хора, кога му е времето.

Голяма част от колибарите, които се главяват слугини в Габрово, Трявна и Дряново от Гергьов-Ден до Димитров-Ден, условяват се да бъдат в отпуск, кога доде Романя, за да могат да отидат и на нея. В такъв случай тия моми искарват по-голяма печалба през лятото.

Щом настъпи Юний, драгоманите си хващат кираджии с три-четири коня и тръгват от колиби в колиби, да си съберат момите и да им земат рубата /облекло, завивка и постилка/.

Като събере в един-два деня секой своята чета, завежда я у дома си, дето я нагощава хубаво и назначава Чакамджийка. За такава драгоманинът избира тая мома, която е и работна, и пъргава, и опитна, и разумна, защото ней, както ще видим по-нататък, се възлага най-голяма работа. Чакмаджийката е като домакиня и като майка на цялата чета. Ако последнята е по-многобройна, то в такъв случай и са нужни две чакмаджийки.

Като се повесели и пренощува в дома на драгоманина, четата се прощава с сички, що са дошли да я испратят, потегля към Стара-Планина и запява песен /…/, в която певачките споменуват своя драгоманин и кираджия и своята чакмаджийка.

Когато четите минават през някои градове и села, по улиците се трупат да ги гледат сума хора и те пеят [същата] песен и вървят в такъв порядък: най-напред два реда моми, от които някои носят нещо като кукли окачени с бял крем и други цветя; подир тях – останалите моми, сред които язди на кон драгоманинът с оръжие на пояс; най-подир – малките момчета и момичета, цигуларят и кираджията, водещ конете натоварени с рубата, сърповете, паламарките и едно-друго за ядене.

В поход романките се обличат, забраждат и обуват еднакво; сяка бива: в чер, пъстропол сукман, бели ръкави, бяла пазва, бяла забрадка, пъстра пристилка и нещавени опинци /* В тоя костюм сичко е домашно, освен забрадката, която има особен вид и се носи само през жътва/.

След 10-й и 15-й Юния през Стара-Планина минават стотини чети, които нощуват там, дето завърнат. Тия, които отиват за Сливенско и Бургазко, минават през проходите Твърдица и Хаин-буаз; а тия, които отиват за Старо-Загорско, минават през проходите Кръстец, Бурущица и Шипка.

Чорбаджиите посрещат четите си, завеждат ги дома си и ги нагощават богато. Условията между тех и драгоманите стават или в началото на жътвата, или след три деня от започването й, или в самата й среда, която пада на праздниците Петров-Ден и събора Св. Апостоли.

Цената на жътвата не бива сяка година еднаква: някоя година тя възлиза на 40-47 гроша килото, а някоя година спада на 27-30 гроша килото.

Като се знае от опит, че с едно кило жито или ръж може да се посее 3-4 дюлюма земя, то общоприето е щото пожънатото пространство да се обръща от дюлюми в посени кила, за които чорбаджиите плащат на драгоманите.

Дюлюмът, който се приема при жътвата, не е навред еднакъв; В Бургазко той се нарича малък дюлюм и брои 1600 крачки, а в Старо-Загорско той се нарича голям дюлюм и брои 1600 метра. Вследствие на тая нееднаквост в Бургазко четири пожънати дюлюми се смятат за едно посеяно кило, а в Старо-Загорско три пожънати дюлюми се смятат за едно посято кило.

Цената на жътвата бива по-висока, когато сеидбите сахубави, а бива по-ниска, когато сеидбите са по-слаби или повредени от градушка. При плодородна година чорбаджиите сещат голяма нужда за жътвари и дават на драгоманите по-голяма цена само и само да не бъдат напуснати от тях. По някой път, за да се осигурят с жътвари, чорбаджиите сами дохождат в Габровските, Тревненски и Дряновски колиби, за да си хванат драгомани и да им дадат пей. Но когато годината е безплодна, тогава виждаме съвсем противното; четите бързат да се заловят на работа от страх да не останат празни, а после драгоманите им скланят за една ниска цена, която в секой случай да не спада по-долу от 27 гроша килото /* В турско време, които жънали в Старо-Загорско, събирали се на брой 5000-6000 души в Туловата курия /Казанлъшко/, дето дохождали и чорбаджиите им за турание нарк на жътвата. Там двете страни избирали по 5-6 души свои представители, които след един-два часа дохождали в съглашение за една цена, която не подлежала на отменение. Ако в Туловата курия се приемело, щото цената на килото да бъде 30 гроша, то сичките чорбаджии и драгомани в Старо-Загорско скланяли на тая цена без да имали право да я повишат или понижат. Туранието нарк на жътвата се продължило до скоро, но от няколко години насам било напуснато като безполезно/.

Като се преоблекат в по-вехти дрехи, жътварките земат сърповете и паламарките си и отиват на чифлика или на нивата на чорбаджията си. Когато започнат да жънат, те пеят разни песни, в които споменуват своите имена. /…/

Жътвата се управлява сякога от чакмаджийката, която не само жъне, но и слугува, като дига и слага трапезата на обед, пладне и вецеря. Ако например четата се състои от двадесет и пет души /освен драгоманина/, то чакмаджийката нарежда двадесетех души през секи три крачки по един, а останалите пет души оставя да вържат снопи. Зажънатото на шир до шесдесет крачки пространство се нарича чакъм, който се продължава до тогава, до когато сяка мома направи по десет снопа. После до искарания чакъм се захваща и вторият и третият, който не заминава на длъж първия. Широката три крачки ивица, която жъне всяка жътварка, се нарича коза. Такава коза има и чакмаджийката, но нейната бива най-тясна, защото тя върви най-напред за да определя границата на чакъма и освен това разнася на другарките си стовната да пият вода и върши други още работи. Захванатият чакъм върви на чупена линия, защото не сичките жътварки работят с еднаква бързина; по некой път има и такова надпреварване, щото едни си свършват козите и отиват да помагат на останалите надире, с цел да придобиват похвала и земат по-голям дял от общата печелба. Трупанието на снопите на кръсци се извършва от ратаите на чорбаджията.

 

(Следва)

 

Из „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, кн. VII, 1892 г.

 

* Дабко Устагенчов /1865-1938 г./ - син на Уста Генчо Кънев, талантлив изследовател на историческото ни минало с множество статии и публикации в редица издания - „Периодическо списание“, „Известия на Българското историческо дружество“, списание на Българското-инженерно-архитектурно дружество, „Сборник народни умотворения“, Списание на БАН, успешно сътрудничи на „Българска сбирка“, „Български преглед“, „Мисъл“, „Македонски преглед“, „Военен журнал“, „Духовна култура“, „Училищен преглед“, „Илюстрация „Светлина“ и др.

Селяни от Престой на Румъня в Стара Загора през 1930 г.
Драгоманин - Иван Пенчев
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Моми на Румъня в Кадъкьой, 1933 г.
Снимка: СМРЗИ - Трявна