185 години от рождението на Апостола Левски. „Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България“

Почти век и половина откак онова черно бесило в лютата февруарска зима ни отне Него – Апостола! Почти век и половина откак ние, като народ, се чудим що като сърпове е сложил тез четири въпроса след своя Народ. Почти век и половина отекват стъпките му из кривите пътеки на Балкана и по калдаръмените улички из цяло Българско.

Четем писмата му, търсим отговори в тефтерчето му и от далечината на времето се питаме възможно ли е такъв един човек да е живял сред нас, и да живее в нас - в сърцата, в мислите в историята ни? Възможно ли е почти век и половина него да знае и за помни цял един народ? Народ, за който той „скита се бездомен, без сън, без покой...“. Народ, който той търсеше из училищата, из задимените кафенета и занаятчийските дюкяни. Народ, сред който той разпали угасналото въгленче на надеждата и му разкри тайната, че единствения изход от това грозно положение, в което се намира, е революцията и то „революция народна, незабавна, отчаяна“ и наместо сълзи, е настало времето да се „леят куршуми“.

И тъй той преброди поробената ни земя „...под вънкашност чужда и под име ново...“, за да посее в робските души на народа ни огнени семена, които да тлеят като живи рани в тялото на империята.

Навсякъде из клетото ни Отечество гърмеше Неговото слово, независимо от скритите предаделски очи, дето го дебнеха от всякъде, а турските потери отброяваха стъпките му.

Нашият народ, бе този, за който смъртта на Апостола е равнозначна на безсмъртие. Безсмъртие за дякон Игнатий, за чиято душа манастирът бе тесен, „че не с това расо и таз брада...” може да отмахне той „...някоя беда...“.  „Рече и излезе да каже тайно две–три думи нови, на онез що влачат тежките окови“.

Безсмъртен остава навеки и легионерът на Раковски. Безсмъртен остана и ще остане во веки Апостолът на Свободата. За нея – за Свободата той извървя трудния и трънлив път кам своята Голгота. За нея той, Левски, бе „посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служи до смърт и да работи по народната воля."

За нея – за Свободата, той бе се превърнал и в Ангел и в Демон. Демон, вдигнал на крак великата Османска империя и... Ангел за изстрадалият ни народ, видял в обазът му, ликът на Спасител и отговор на хилядите си отчаяни молитви.

За Свободата малкото ни балканско градче приюти Апостола, не веднъж, не дваж, а цели осем пъти. Осем пъти тежки дъбови порти скриха зад себе си делата и думите му, а старата черква „Св. Георги“ още помни ангелогласните му песнопения.

Отколешна е връзката на на Левски с нашия град. От Трявна са двама от най-верните му съратници – Ангел Кънчев, който остана с Левски и работата им докрай, и Цаню Захариев, зограф по занятие. „С Левски,...  казва той в своите спомени, ... изработихме плана на въстанието, който да не може да се развали, макар и да умрем. Зарекохме се да не пием ракия, вино, додето си не постигнем целта. След като Васил разпита за Трявна и научи, че градчето ни е запазено от турско притеснение..., че пътищата му са непроходими, че е скрито в най-тайните дипли на Балкана, че лесно ще може от Трявна да се сношаваме и с Тракия и със Северна България, че тревненци са повече кърджии и се пръскат навред из полуострова, че тревненските младежи са събудени и патриоти, реши се в Трявна да се образува главния център на организацията и въстанието за вътрешността“.

И тъй най – подир в лето 1872, сам Левски полага основите на революционен комитет в градчето ни, в къщата, покрай която мнозина от нас минават всеки ден – домът на Цаню Шишков. Така тревненци за сетен път стават част от общият подем срещу тиранията, демонстрирайки с гордост саможертвата си в името на род и родина.

Народът ни днес отново се връща в мразовития февруарски ден, за да коленичи пред идеала на България. Да спомним „какви е деца раждала ... българска майка юнашка“ и да помолим за Прошка... с мълчание.

Мълчим пред Къкрина. Мълчим пред черната бесилка. Мълчи народа!!! Какъв народ и кой народ бе този, който не успя от шепа заптиета единствен Него да спаси. Мълчим... „О, бесило славно...“. Мълчим пред Теб, който събра силата, страданията, униженията на народа ни и ги направи смисъл на своето съществуване, защото „няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество“. Мълчим, за дето тъй леко приехме твойта саможертва, за туй щото ако спечелиш - печелим ние, но ако изгубиш, народът не губи, губиш само тебе си. /…/

България осиротя, защото един велик син, Родино, извървя пътя си достойно с чиста съвест за изпълнен дълг и с мъжество пред съда на историята, изричайки последните си слова: „Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България“.

Нека днес отново да сведем глави пред Теб, защото Ти бе този, който запали вошеницата и я подаде на народа ни, за да освети пътя му към цивилизована Европа. Ако днес перефразираме дядо Вазов ще си речем:

„Европа цяла сега нази гледа“. Дали ще съумеем да запазим достойнството си на българи и да носим с високо вдигнати чела името на своя род или ще ни трябва нов Паисий, който да ни осъди с думите: „О, неразумний...»! Бъдеще, това е в твоите ръце. Помни, че „времето е в нас и ние сме във времето...“

Поклон пред паметта на Апостола!

 

Д-р Ирина Димитрова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна