Заселването на балканджии в югозападната част на Поповска община

В югозападната част на днешната Поповска община, в район, който граничи с Община – Антоново и Община – Стражица, са разположени осем, предимно малки села. Жителите само на едно от тях (Долец) са потомци на преселници от Западна България, а на още едно (Берковски) – на преселници от Балкана и от Западна България. Всички останали (Славяново – най-голямото село в района, Горица, Бракница, Манастирица, Баба Тонка и Иванча) изцяло принадлежат към балканджийската етнографска група.

Населените места – обект на вниманието ни – са възникнали през първите векове на османското владичество над българските земи и до Освобождението останали чисто турски. Появата на първите от тях като нови, малочислени и населени с мюсюлмани (юруци) може да се свърже с началото на ХVI век. Поне засега в този район няма данни за наличие на средновековни български селища, с изключение на едно – край Славяново, около което са открити и основи на църква. Не е ясно обаче нито кога е основано, нито докога е продължил животът в него, като едно е сигурно – за приемственост със съвременното село не би могло да се говори. По-скоро може да се предполага, че всъщност старото селище е споменатото в турски документ от 1573 г. село на ислямизирания християнин Айдин Михал, което след като известно време просъществувало заедно с новопоявилото се село Кара агач (днешното Славяново), изчезнало. В подкрепа на това предположение ще допълним, че останките от това средновековно селище се намират в местност, наричана Юртлук (известно е, че тази дума означава старо, изоставено селище) , където освен средновековни находки, е открита и колективна находка от западноевропейски монети.

Ако се съди по данъчен регистър от 1524 г., от съвременните села в разглеждания район най-рано се появили Ширмедлер (дн. Берковски) и Кара агач (дн. Славяново, което в други по-късни документи е записано като Кара ач). Процесът на мюсюлманско “насищане” на селищната мрежа продължил и в данъчните документи от 1541 г. било отбелязано и с. Тюлбеллер (дн. Горица) , а в документ от 1555 г. – с. Курт алан (дн. Иванча), в 1573 г. – селата Каравеллер (дн. Баба Тонка) и Бракница. Интерес предизвиква името Бракница, което според езиковеди има славянски произход, но около него няма останки от старо българско селище, нито (поне до момента) сигурни сведения за негови жители-християни преди Оснобождението. Досега не са познати турски писмени сведения единствено за село Манастирица (бивше Мансър).

От османските данъчни регистри се вижда, че през 1524 г. в с. Ширмедлер (Берковски) заедно с мюсюлманското население, състоящо се от 6 домакинства, живеели и 10 християнски семейства, които в 1555 г. останали две, а пак тогава в с. Кара агач се появили 36. В списък за данък джизие от края на ХVII в. в село Баба Тонка са записани 14 души българи. През 1676 г. също 14 българи са издължили джизие в с. Берковски. В известните документи от по-късно време имена на християни в тези села вече не се срещат. Каква е причината за сравнително краткото им пребиваване не е ясно. Най-вероятно тя е свързана с ислямизационния процес.

Непосредствено преди Освобождението, според авторите на книгата “Попово. Градът и околията му”, село Бракница имало 80 къщи – български и турски, в с. Славяново живеели двама българи – бекяри – един бъчвар и един сапунджия, а в с. Баба Тонка – един сапунджия. За Бракница сведението е доста съмнително, тъй като при първото преброяване на населението в Княжество България, проведено през 1880 г., в него не е отбелязан жител българин. От това преброяване се разбира, че по един българин живеел в селата Иванча и Берковски, двама в с. Баба Тонка, а трима в с. Славяново. В останалите все още нямало българи-християни. Само след няколко години обаче съотношението между броя на българското и турското население напълно се променило в полза на българското.

Статистическите данни от 1887 г. показват, че в с. Баба Тонка тогава живеели 265 българи и 8 турци, в с. Берковски – 302 души, всички българи, в с. Бракница – 301 българи и само двама турци, в с. Горица – 372 българи и 17 турци, в с. Иванча – 266 българи и нито един турчин, в с. Манастирица – 111 българи и 5 турци и в с. Славяново – 648 българи и 148 турци. Промените настъпили вследствие от една страна на изселване на мюсюлманите (предимно турци и малко татари и черкези) , което започнало още в края на Руско-турската освободителна война и в общи линии завършило до началото на 90-те години на ХІХ век, и от друга страна – на заселването на тяхно място на българи-християни. Ислямското население масово напускало района и заминавало за Турция, като дори едно цяло село – Коджа пунар, което се намирало западно от с. Манастирица – през 1884 г. било заличено от картата на страната, заради изселването на всичките му жители. В резултат на емиграционните и миграционни процеси в периода 1880–1886 г. етноезиковата карта на югозападния район на Поповския край от тюркоезична се превърнала в почти изцяло българска.

За няколко години след Освобождението в с. Берковски се установили нови жители, идващи групово от села, махали и колиби в районите на градовете Елена и Златарица и поединично от други балкански селища – предимно в Габровско и Тревненско. По същото време дошли и заселници от Западна България – от Кюстендилско и Босилеградско.

Мястото на заминалите за Турция дотогавашни жители на Бракница било заето от преселници от недалечното село (днес град) Стражица, от селата Капиново, Мерданя, Маноя, Церова кория и Миндя, Търновско, от с. Беброво и колиби Христовци, Еленско и други балкански селища.

Новите жители на Каравеллер (Баба Тонка) дошли от Златарица, от с. Тантурите, с. Горни Марян, с. Дрента, Продановци и Хвърльовци – махали на с. Илаков рът, махалите Долни Марян, Шейтаните, Руховци и др. – всички в Еленско. Преди да тръгнат, през 1884 г. преселниците от с. Тантурите изпратили някой си дядо Койо да огледа селото и землището му и едва след като той им разказал какво е видял и те останали удовлетворени, поели към избраното населено място.

Всички новозаселени българи в с. Горица също били предимно от Еленския Балкан – селата Беброво, Илаков рът, Марян, Руховци и Средни колиби, махалите Кринковци, Чуканите, Берковци, Зенгиевци, Дерикотковци, Дойновци, Ребровци и други. С тях дошли заселници и от Великотърновско – Войнежа, Плаково, Вонеща вода. Пристигнали и отделни семейства от Тревненско и Габровско.

В Иванча българите дошли от с. Милевци, Тревненско, колиби Жуковци и Маневци от община Белица, Тревненско, с. Райковци, махала Терзиювци, колиби Звънковци и Бочковци – всички от района на Вонеща вода, Търновско, махала Стояновци, Еленско, с. Куртовци, Дряновско и други. Заселването на българи започнало в 1882 г. и до 1886 г. селото се оформило като изцяло българско.

Новите заселници в Манастирица били главно от Еленско – махала Йовковци и др., от района на с. Вонеща вода – махала Радневци, от с. Райковци, Търновско, от с. Косарка, Дряновско, от селата Армянковци и Миховци, от колиби Царето, Груевци, Павлювци, Божковци и Димиевци, Тревненско, а след това пристигнали и няколко семейства от Вътрешна Тракия – Нова Загора и селата Чанакчии и Киспитлии, Новозагорско.

Първите българи в Славяново дошли от близкото село Водица (със старо балканджийско население) , последвали ги преселници от селата Радевци и Креслювци и колиби Райнушковци, Тревненско, от с. Поповци, Габровско, от колиби Пъровци и Дойновци, Търновско, селата Константин и Марян, махалите Попрусевци и Черешов дял – всички в Еленско.

Животът на новите заселници не бил никак лек. Част от напусналите планината и потърсили по-плодородна земя в тогавашна Поповска околия били донякъде разочаровани, тъй като попаднали не както си мислели в равнинен, а в хълмист район, но все пак с малки изключения те останали тук. Единици били тези, които се върнали обратно по родните си места. Преселниците заемали изоставените турски къщи и докато си построят нови, минало време. Малцина успели да купят ниви на изгодни цени от все още неизселили се турци. Повечето купували имоти от изпреварилите ги търговци на земя, които направо били заграбили или изкупили на безценица цели селски землища и после продавали ниви на идващите балканджии на доста по-високи цени. В продължение на десетилетия преселниците от Балкана, а след това и техните потомци, трябвало да връщат заемите за тези имоти с твърде високи лихви и в същото време да издължават растящите данъци и естествено да прехранват многодетните си семейства. И всичко това единствено със спечеленото от земеделското производство и от животновъдството, а добре известно е как и колко се печели от тях. Още повече, че районът, освен че е хълмист, в миналото бил покрит с гъсти стари гори и възможността за разширяване на обработваемите площи била ограничена, т.е. “гладът за земя”, който бил главната причина за преселването на балканджиите, не можел напълно да бъде задоволен. Затова част от тях потърсили друго препитание – дърводобив, производство на дървени въглища, а по време и след прокарването на железопътната линия София – Варна (1899 г.) в строежа и поддръжката на линията. И все пак те имали едно предимство в сравнение с новите заселници в другите части на околията, защото заварили поне жилищния фонд непокътнат, тъй като в техния район бойни действия през Руско-турската освободителна война не са водени. В другите краища селата по време на войната били ограбени, опожарени, опустошени. Точно в югозападния район на Поповска околия обаче безчинствали някои изселващи се фанатизирани и озлобени турци. В Иванча например, след като без причина били убити двама братя българи, по-нататъшното оставане на турци в селото вече било невъзможно. В горите се укривали турски разбойнически банди и заради тях в околията многократно било обявявано военно положение. Едва в края на ХІХ век настъпило успокоение.

Обладани от свободолюбив и патриотичен дух, преселниците от Балкана и Предбалкана, преди напълно да са се приспособили към новите условия, се заели да строят църкви и да откриват училища. Не се примирявали с турските имена на селата си и повечето побързали да поискат от властите смяната им. Началото поставили жителите на Иванча. Старото име на селото е Курт алан. В превод от турски на български език то означава вълча поляна. Днешното си име, според предание, селото получило по любопитен начин, който няма прецедент не само в Поповска община, а може би и в страната. Случаят е следният: дошлите от Балкана нови жители на селището, тъй като не желаели повече то да носи турско име, решили да го сменят с българско. Веднъж, през 1884 г., един от общинските съветници предложил селото да приеме името на момчето, което предстояло да бъде кръстено същия ден. Щели да бъдат кръстени две деца – момче и момиче – и все още никой не знаел какви имена ще им бъдат дадени. Момчето било кръстено Иван, а селото – Иванча. Иван Милев, името на когото приело селото, загинал на фронта по време на Първата световна война. Има и други обяснения за селищното име Иванча, но сигурното е, че официалното преименуване станало точно една година след обявяване на Съединението – с Указ 145 от 6 септември 1886 г.

С Указ 156 от 3 март 1894 г. село Кара ач било назовано Борисово, по името на родения около един месец по-рано престолонаследник – бъдещият цар Борис III. Сегашното си име Славяново получава през 1947 г.

Предишното име на Манастирица е Мансър – от арабската дума мансур (победоносен). Преименувано е с Указ 86 от 9 април 1898 г. на Мънъстирица и e осъвременено без административен акт през 1926 г. При определяне на новото име очевидно е търсена по-скоро фонетична близост със старото, отколкото да се влага някакъв конкретен смисъл, тъй като не може да се говори за каквато и да било връзка с манастир. Около селището нито има, нито някога е имало света обител, за да послужи като повод за приемане на днешното му име, което се произнася, а и обикновено изписва, с изпускане на последното и в думата – Манастирца.

Тюлбеллер е някогашното име на село Горица и според народната етимология означава неулегнал гроб – тюлбе. Едно друго мнение влага в думата смисъл на паметно, свято място. Преименувано е със същия Указ 86 от 9 април 1898 г. Новото име (умалителна форма на думата гора) му било дадено, според местните жители, защото около селото има много гори. Въпреки че гори имало около всяко от селата в района, като и днес са запазени вековни горски масиви не само около Горица, но и край Иванча, Баба Тонка, Бракница и др. Селата Баба Тонка и Берковски били преименувани доста по-късно – през 1934 г., по време на масовата смяна на турските селищни имена в България и патрон на всяко от тях станала видна възрожденска личност. Старото име на Берковски е Шереметлер, което произлиза от турската дума шеремет – безнравствен, безсрамен. С министерска заповед 2820, обнародвана на 14 август 1934 г., то приема името на националреволюционера, сподвижник на В. Левски – Петър Берковски. В началото селяните, които не били чували за него, помислили, че е станала грешка и че всъщност селото им ще трябва да се нарича Бенковски, но скоро станало ясно, че грешка няма.

Предишното име на село Баба Тонка е Каравеллер. Произлиза от личното име Кара Вели – Черният Вели, вероятният основател на селището. Със същата министерска заповед 2820, обнародвана на 14 август 1934 г., приело името на легендарната русенка Баба Тонка Обретенова. Според жителите на селото, те сами били избрали това име, тъй като по предание в околностите му турците били убили трима от 11 оцелели четници на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, като единият от убитите бил син на Баба Тонка. След разгрома на четата им, те се били придвижвали на север към р. Дунав и Румъния и в близост до Каравеллер попаднали на турска засада. Знае се, че в тази чета участвали двама от синовете на Баба Тонка – Ангел загинал на Бузлуджа, а пак там Петър бил заловен и след като турците го осъдили, бил изпратен на заточение в Диар-бекир. Така че историческа истина в преданието едва ли може да се търси. Освен това при смяната на имената на селищата съответните държавни органи рядко са се съобразявали с желанието на техните жители.

Преселниците от Балкана не прекъснали връзките си с родния край и дълги години си гостували с останалите да живеят там роднини и приятели, като най-чести и най-масови били посещенията на селските сборове. Те обикновено са в деня на храмовия празник на съответното селище, но тъй като в селата Бракница и Горица патронните празници на църквите са през есенно-зимния сезон, датите на сборовете им били изместили в по-подходящо време, когато е още сухо и сравнително топло, за да могат да дойдат гостите от Балкана.

Пътуването им не било чак толкова дълго, като се има предвид, че от този район на Поповския край започва Предбалканът и разстоянието до родните места на по-голямата част от преселените тук балканджии не е много голямо.

Вследствие на демографския срив българското население в Поповска община и особено в нейния югозападен район днес катастрофално намалява. За около едно столетие този край за втори път радикално променя етнодемографската си структура.

 

 

Ив. Атанасов

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т.7, 2007 г.