Тема с продължение. Константин Петров Сапунов – един от създателите на професионалното театрално изкуство в България

През 1865 г. Константин Сапунов – завършва отдела за драматично и музикално изкуство в Консерваторията в Букурещ. В процеса на обучение овладява тънкостите на актьорското майсторство. Взема участие в театралните представления на Добри Войников с малки епизодични роли. Посещава Виена и Италия, където обогатява познанията си в областта на музиката и театъра. През 1867 г. става учител по френски и румънски език в Гюргево. Известно време преподава в българското училище „Св. св. Кирил и Методий" в Букурещ. Едновременно с това се изявява като книжовник и публицист - издава списания, които запълва със свои стихотворни и публицистични материали, редактира български вестници.

Публикуваното от него има отношение най-вече към образователното дело. „Просвещение чрез науки, промишленост и търговие" е стопанско и литературно списание, от което през 1872 г. излиза една-единствена книжка... „Аз имам намерение, пише в програмата Сапунов, да показувам на милият ни народ положителните науки, а с цяло право можем да речем ползовителните науки, за да ся съвземат бащите и майките за леснотията в изкусните занятия и художества как да печелят децата им, за да се хранят лесно и честно...". През същата година в печатницата на в. „Свобода" излиза „О Болгар. Рода Първо списание от К.П.С.Г" (тези инициали означават Константин Петров Сапунов Трети). И към двете „отрочета" на Сапунов критиките на Л. Каравелов са строги, дори безпощадни: До сега не съм видял на моя свят нещо по-глупаво, по-безсмислено и по-празнословно...". Подобни са отзивите и за стихотворните му опити. За липсата на поетически дар у Сапунов пак Каравелов пише: „Г. Сапунов надминува всичките наши писатели и в глупостта, и в невежеството, и в незнанието, и в тъпоумието". Ботев също го иронизира като автор на наивни стихотворения: „Защо не съм и аз поет като Сапунова трети! Че запял бих, че възпял бих на владиката конете". Издава още списание „Книжевност" (1875 г.). Публикува свои епиграми във в. „Будилник", сътрудничи на в. „Турция", където пише главно по земеделскостопански въпроси, за липсата на индустрия в България. В тях призовава да се изоставят модните европейски произведения, които „развалят нашите трудолюбиви жени". Автор е на романа „Обезобразената истинска любов“ (Русе, 1887), който се определя като първи опит за роман на съвременна тематика.

След Освобождението К. Сапунов се връща в България, завършва първия випуск на Военното училище и е произведен в чин „прапоршчик". Но се оказва, че военната кариера не е неговото поприще, а театърът.

През 1883 г., по препоръка на Иван Вазов, който е негов ревностен почитател, К. Сапунов е назначен за помощник-управител, режисьор и актьор на първата субсидирана от държавата професионална театрална трупа в Пловдив. По това време той е единственият с театрално образование, със сериозни познания по музика и декламация. Тъй като повечето актьори били „срамливи“ на сцената, К. Сапунов ги учел на сценично поведение, да изговарят правилно римуваното слово, давал им полезни указания по подредбата на декорите.

На 11 юни 1883 г. е първото представление на оформилия се състав на Румелийска театрална трупа. Това е комедията „Робството на мъжете" от А. Н. Островски, преведена и режисирана от Сапунов, в която актьорът изпълнява главната роля. Отзивите в печата са повече от насърчителни, Сапунов е признат за „артист на дело, а не на голи думи", а Вазов не щади суперлативи за таланта му: „Робството на мъжете" се игра много сполучливо. Първостепенната роля принадлежи на К. Сanyнов. Ветрения и слабохарактерний Загуляев биде блестящо представен от Сапунов“. За ролята на Жерве в „Каменоделецът" на Ал. Дюма пак той признава даровитостта на актьора, „свободата на движенията", „патосът в необикновените ситуации на драмата", с които печели горещите аплодисменти на публиката.

В репертоара на трупата са включени първите опити на Иван Вазов в драматургията - пиесите „Руска“ и „Михалаки чорбаджи“, „Райна княгиня“ и „Стоян войвода" на Добри Войников, творби на Ал. Дюма, В. Юго, Молиер и др. до Съединението тя представя над 30 пиеси, актьорите добиват популярност и самочувствие, представленията се играят в препълнен салон. „След първото представление на „Руска", пише актьорът Иван Попов, публиката се беше толкова екзалтирала, че щеше да събори театъра от нескончаеми викове и тропанета да вика актьорите и автора на сцената. Вазов, който изглеждаше по натура скромен и не обичаше да създава шум около себе си, незабелязано напусна театъра...“.

Вечните разногласия и съперничество между ръководителя на трупата Стефан Попов и К. Сапунов постепенно прерастват в истинска вражда, породена най-вече от претенциите и некоректността на последния. Раздорът между двамата става причина директорът на народното просвещение в Източна Румелия Йоаким Груев да спре временно субсидията на трупата. „Това съобщение ужасно разтревожи артистите и внесе голям смут между целия персонал на трупата“, пишат местните вестници. След проведено разследване вината пада изцяло върху К. Сапунов и той е отстранен от трупата.

Успява бързо, буквално „от улицата" да събере нова театрална трупа, с която да конкурира своя съперник. На 30 ноември 1883 г. тя дава първото си представление с драмата „Иванко, убиецът на Асеня" на В. Друмев в театър „Люксембург". Въпреки огромния интерес, критиката не пести укори към слабата игра на актьорите и най-вече към Сапунов. „У него има оная прекалена сантименталност и жестикулация, които правят сериозното смешно" - пише в. „Марица“. Това е удар върху репутацията на Сапунов. Преди да разпусне трупата, заедно със съпругата си Лия, която е италианка и оперна певица, с малък оркестър, изнасят концерти пред пловдивската публика.

В началото на 1884 г. нормалният ритъм в дейността на трупата отново е възобновен след изглаждане на недоразуменията между Ст. Попов и Сапунов. Предстои най-добрият й сезон. Изнасят се представления в Казанлък, Чирпан, Стара Загора, Хасково, Сливен, Ямбол. През есента на 1885 г. във връзка със събитията около Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война, тя преустановява дейността си.

След края на войната Ст. Попов и К. Сапунов поотделно правят опити да възстановят представленията. През пролетта на 1886 г. те привличат по няколко младежи любители и поставят пиеси от стария репертоар в театър Люксембург". Сапунов заедно със съпругата си, уреждат концерти, разнообразявани с декламации, а за да пести средства, сам изготвя афишите за представленията. Материалните несгоди обезсърчават актьора и в края на 1886 г. той напуска Пловдив, с намерението да основе свой собствен театър. През 1888 г. напомня за своите амбиции с представлението "Ивайло, селский цар" от Иван Евстр. Гешов. Те остават неосъществени, защото не успява да привлече зрители поради слабата игра на актьорите.

Дейността на К. Сапунов се пренася на други сцени. В края на 1889 г. е поканен за ръководител на театър „Основа" - първият професионален театър в София, в чийто състав влизат част от актьорите на румелийската трупа в Пловдив. За срок от 5 години К. Сапунов е ангажиран за „режисьор - управител, който същевременно да взима участие и в представленията (играе роли) и обучава персонала й". Настоятелството му определя възнаграждение в размер на 16 % от приходите от представления и право на един бенефис.

Сапунов е опитен режисьор и школуван актьор, затова трупата разчита на него в подготвянето на тържествения юбилей по повод първата годишнина от полагането на основите на българския театър в столицата. Поканен е елитът на столичната общественост заедно с княз Фердинанд. Когато се разпределят ролите за пиесата „Райна княгиня", се оказва, че за една от женските роли липсва актьор. По това време поради предразсъдъци трудно се намирали актриси и с големи увещания се съгласявали да постъпят в трупата. Театърът се считал за „карагьозлук, джамбазлък" и бил почти без никаква почит в обществото. „Жена да излезе на сцената, това е равносилно да изгуби честта си" - така смятали родителите. Сапунов се наема да изпълни женската роля, за което после искрено съжалява и се зарича никога повече да не изпада в подобни комични ситуации. „Публиката дълго време ще помни баба Тула с мъжките панталони и с един мустак на това юбилейно представление на театър „Основа", пише в спомените си актьорът Иван Попов.

Под ръководството на Сапунов през март и април 1890 г. трупата дава редица успешни представления в Пловдив и Пазарджик, на дне от тях присъстват княз Фердинанд и княгиня Клементина. Отзивите в пловдивските вестници са добри, но критични към някои от актьорите. Най-унизен от всички е К. Сапунов. За играта му в пиесата „Вяра, Надежда и Любов" в. „Балканска зора" от 27 март 1890 г. пише: „Тази драма изгуби много от успеха си благодарение на оня господин, който имаше ролята на Алберта, най-важната от всичките роли. Негова милост се пенеше като сляп кон из гробища [...] Oт как трупата „Основа" е почнала да дава представления в града ни, този господин сега пръв път излиза на сцената и тъй глупаво“. Тази статия не само уронва авторитета на Сапунов, но прави конфликта му с редактора на вестника Харитон Генадиев неизбежен.

Качествата, които Сапунов притежава като актьор и режисьор, са безспорни, но да работи с група, му се отдава трудно, особено ако се оспорва авторитетът му. Договорът му като художествен ръководител продължава само 6 месеца, тъй като с дейността си не внася промени в репертоара на трупата, а ръководейки се от лични актьорски интереси, настойчиво залага на комедийния жанр. Поради незачитане на вътрешния ред и непрекъснато предявявани материални претенции в навечерието на планирана обиколка из Южна България през юни 1890 г. трупата го изоставя в София.

Името на К. Сапунов се свързва и с театралната трупа „Просвещение" в София, по-късно преименувана на „Искра", която ръководи и режисира. През август 1892 г. успоредно с драматическата трупа „Сълза и смях" тя изнася представления на Първото международно изложение в Пловдив. В нея като актьор се изявява един от големите наши детски поети Стоян Михайлов Попов, известен с псевдонима Чичо Стоян.

В „Сълза и смях" К. Сапунов е сред най-обещаващите актьори – с дълъг сценичен стаж и творчески авторитет. Притежаващ изключителна комедийна дарба и импровизаторско въображение, неговото поприще е комедията и по-специално Молиер - ,,Скъперникът“, „Въображаемият болен“, „Тартюф", „Завистта на Барбуе" и др. Той е един от първите Молиерови актьори у нас. Една от най-силните му и запомнящи се роли е тази на Оргон в „Тартюф". „Г-н Сапунов бе хванал своя тип на добродушен и доверчив човек, тъй да се каже, за косата и не го изпусна нито за минута. Той представи Оргона тъй естествено, щото и сам Молиер, ако присъстваше на представлението, щеше да остане задоволен от него. Може да се каже, че никога в никоя роля г-н Сапунов не е бил толкова щастлив, колкото в ролята на Оргона". Ролята на

доверчивия Оргон Сапунова години наред, почти до края на артистичната си кариера.

Играта на този комик, както пишат негови съвременници, била естествена, непринудена, жива, страстна, което пленявало зрителите. За най-ярките му изяви на сцената говорят и положителните отзиви в пресата:

"Мир", бр. 34, 1894 – „Той и в най-дребните роли дава да се разбере, че има актьорска дресировка. Тя е едно голямо приобретение на трупата. Нека го пази". (За ролята му на слугата Осип в комедията „Ревизор“ от Гогол).

ПСп, кн. 54, 1896, с. 417 – „Префинен в алюрите си и затова извънредно комичен беше г. Сапунов като Дон Гюриман (в ориг. Дон Джуритан) граф д'Оняте в драмата на В. Юго „Рюи Блаз". Схващането на ролята и държанието правят му всяка чест..."

„Народни права", бр. 14-15, 1897: „Г-н Сапунов в ролята на Матие в комедията „Той ще отиде на село" беше особено типичен и майсторски предаде характерните черти на моя лъжесветец, предполагаме, че тая роля ще остане като една от най-добрите в репертоара му".

„Мир“, бр. 481, 1898: „Ролята на Д'Ербелен във френската комедия „Пътуване до морето" бе зел г-н Сапунов, той я игра из душа и умение. Публиката се смя от сърце на наивността му".

Актьорът изиграва и запомнящи се драматични роли, които допълват творческия му портрет. Той е богатият фабрикант Милинг в „Чест" от Херман Зудерман, граф де Линиер в „Две сирачета“, старият Бръчков и Странджата в „Хъшове“ на Вазов, демоничния и кръвожаден княз Албийски в „Отечество" на Сарду, венецианския сенатор Брабанцио в „Отело“ на Шекспир, Пиер Берние в „Парижките бедни“, на Йожен Сю и Пол Флевал, стареца във „Възкресение" на Толстой, стария фон Шлетов в „Седемнайсетгодишните" от Макс Драйер и др.

За маниера на работа на К. Сапунов разказват, че бил артист по при рода и по призвание, „майстор на сценичния стих", който подчинявал на своята „артистическа воля" и го правел разбран, достъпен и изящен, артист „с ясна и чиста дикция". Умеел да импровизира, „когато някоя по-обемиста роля поставя твърде големи требования към неговата памят". Така компенсирал незаучеността на своите роли. „Сапунов живееше на сцената, той я владееше и главно - разбираше я напълно".

На 16.11.1901 г. К. Сапунов временно е назначен за помощник-режисьор на трупата „Сълза и смях", а от 1904 г. е в състава на основната трупа на Народния театър, на чиято сцена е до пенсионирането си.

В 30-годишната си творческа дейност като актьор и режисьор К. Сапунов се изявява и като педагог. Богатият си сценичен опит той дарява на такива таланти като Борис Пожаров, Кръстьо Сарафов, Стоян Бъчваров, Васил Кирков, които по-късно бележат триумф на театралната сцена. За Кръстьо Сарафов К. Сапунов е бил „най-големият авторитет", от който се е учил. Сред най-успешните му ученички е Роза Попова, която определя като „рядък трагически талант".

През последните години на кариерата му почти не се предлагат роли на Сапунов. Една-единствена, макар и незначителна, състояща се само от пет думи, но изиграна великолепно от актьора му. Това e ролята на стария, почти глух съдебен заседател във „Възкресение“ на Толстой. Когато го питат какво мисли за виновността на подсъдимата Катюша Маслова, той тъжно отговарял: „И ний не сме безгрешни, и ний не сме безгрешни". След тази кратка, но поразяваща фраза, изречена от Сапунов, в залата настъпвал миг на тягостно и мъчително мълчание.

На 1.11.1914 г. творческият състав на Народния театър организира прощална вечер на Сапунов с пиесата „Възкресение“. В поздравителния адрес, отправен от колегите му, се казва: „Константин Сапунов е от онези наши славни предшественици, които първи туриха основи и организираха нашия театър. Той посвети младини и със завиден кураж и постоянство премина трънливия път на актьорския живот. Днес, когато си принуден да се простиш със сцената, бъди горд и се радвай, че можа да видиш плодовете на своята артистична дейност, достойно и справедливо оценена от всинца ни".

След това мило тържество К. Сапунов е почти забравен. „За Сапунова нищо не се е писало, нищо се не писа отпосле, нищо се не говори вече“, казват неговите съвременници. Болен и самотен, тои умира в мизерия в една полуразрушена къща в Панчарево на 15.12.1916 г. Некрологът, издаден от колегите му, известява за смъртта на „многозаслужилия стар артист и един от основателите на Народния театър“.

 

 

Лидия Горанова

„Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 6, 2021 г.