Знайни и незнайни истории за легендарния тревненски чорбаджия Генко Петров

Според записките на Богомил Даскалов, видният тревненски чорбаджия Генко Петров, се „преименовал“ на Георгий, „под влиянието на братовчедите си Генко /Георги/ и Христо хаджи Кънчеви Даскалови. Роден бил през 1753 г. В молитвеника му била отбелязана и датата на неговата сватба – 26 октомври /Димитровден/ 1790 г., както и годината на смъртта му - 1829 г.

Както вече многократно е ставало дума, чорбаджи Генко бил известен като най-влиятелния чорбаджия в Трявна и по целия Търновски край. Той бил строг, но справедлив, защитник на „интересите на раята“, пише Б. Даскалов. Освен с имотното си състояние, той се славел, като решителен човек, силен и войнолюбив. Имал обширни имоти из Тревненско – в града и по колибите. За обработването на земята, наемал аргати, повечето млади и буйни „колибари“, които освен заплата, „получавали“ и оръжие – пушки, пищови, ножове. В случай на нужда, наемните ратаи – войници, сформирали своя въоръжена чета, която водела „формени сражения“.

„Междуособните борби в Търновско, беювите, спахии, са извиквали намесата на Чорбаджигенковата чета, който /* чорбаджи Генко/ е отивал и воювал на страната на единия бей срещу другия“ – пише още Б. Даскалов. Той участвал в нападението на Леденишкия бей.

Както е известно, заедно със своите „въоръжени момчета“, чорбаджи Генко, защитавал Трявна по време на кърджалийското нападение от 1798 г., а и при ред други нападения на разбойнически банди – арнаути, кърсердари и др. Той поддържал връзки с Тръстениклията /* Исмаил Тръстениклиоглу - османски аян, управлявал в Русе през 1795–1806 г./ и предприемал военни „акции“ по преследването на кърджалиите в съгласие с влиятелния русенски валия, както и с „правителствените власти“ в околността. В подкрепа на това твърдение Б. Даскалов, цитира едно писмо от 1800 г., открито случайно при събарянето на къщата на чорбаджи Генко в Трявна, чийто текст е обнародван във в. „Мир“ /бр. 11112, 7 август 1937 г. - Сн. №1, №2, №3 към публикацията/. То било адресирано до бащата на чорбаджи Генко /* Чорбаджи Петър Генев/ и до хаджи Койчо /* тревненски чорбаджия от рода на Йончовци – Шишманите/ и подписано от Казанлъшкия Кападжи баши /* служебна титла на управляващия санджака/ Мустафа. В него се „разкривал“ плана за преследване на даалиите /* кърджалиите били известни в Тревненско под това име/.

Знайно е, че чорбаджи Генко Петров имал „Кула“ в к. Иринеците, а в дома си – цял арсенал от най-разнообразни оръжия: пищови, пушки, тесаци, копия, „липсвал му само топ“, по думите на съвременниците му. Видният тревненски чорбаджия имал и гардероб, пълен с „най-разнообразни костюми“, военни и цивилни дрехи: турски, гръцки, арнаутски, руски и др., „в които се предрешвал, според случая“. Имал и няколко коня, но най-много обичал своя черен „ат“, с който излизал на кушия /* състезание/ с видните търновски бейове и все печелел надпреварата.

А колко влиятелен чорбаджия бил Генко Петров, става ясно от историите, разказвани от неговите съвременници. За някои от тях пише и Б. Даскалов. Така например, понеже Трявна била „свободно войнишко село“, с ред привилегии, между които – да не плаща данъци, а на жителите й било позволено да носят оръжие по всяко време, някой си турски данъчен чиновник, подучен от Килифарските бейове /противници на чорбаджи Генко/, дошъл в Трявна и привикал в Общината някои от чорбаджиите. Заплашил ги и започнал да събира данъци. След като научил това, чорбаджи Генко отишъл в Общината и в разразилата се свада с турския чиновник, извадил пищова си и го застрелял. Търновци тръгнали да го дирят, но той вече бил забегнал, осъзнавайки каква участ го чака. След шест месеца, когато според тогавашния закон, престъплението губело давност, се завърнал в Трявна. Трупът на убития турчин бил закаран и погребан в Дряново, тъй като сред привилегиите на селото /* Трявна/, фигурирала клауза: „турски гроб да не се закопае в Трявна, за да не се потурчи селото“.

Втората история, записана от Б. Даскалов, ни пренася в също толкова далечно време – на събора в Беленец /с. Белица/. Килифарският бей откраднал една мома – българка, която се казвала Рада, и я завел в своите конаци в Килифарево, разказва Даскалов. Родителите й, които били роднини с чорбаджи Генко, по линия на съпругата му, отишли при него и му изплакали мъката си. Той веднага оседлал черния си ат и на път за Търново, се отбил в Плаковския манастир, където се срещнал с игумена отец Сергей, с когото се посъветвал как да постъпи. Когато пристигнал в старопрестолния град, чорбаджи Генко се оплакал на официалната власт, която не можела да не вземе под внимание „просбата“ на влиятелния тревненски чорбаджия и решила да „привика“ в съда отвлечената мома, бейския син и „други лица“. Когато на третия ден, Рада се изправила пред съда, за всеобщо учудване, заявила:

„Аз, господа съдии, сама му пристанах – обърнала се към майка си и казала: „Не плачи, мамо, аз съм си намерила място много по-хубаво от дома. Ако ти е толкова мъчно за мене, ела при мене! Има и за тебе място!“.

Чорбаджи Генко, останал като „гръмнат“, пише Даскалов, „нервно засуквал мустак“ и „изглеждал“ ту момата, „обвита в яшмак“, ту съда, ту родителите й…

„Ами ти, чичо Генко, какво си се загрижил ти за чуждите дъщери, ти нямаш ли си свои… тях си гледай“ – обърнала се момата към него. А той, като „лъв рипнал“, хванал жената грубо и й скъсал фереджето, уловил я за рамото и я „тласнал“ към родителите й, след което рекъл:

„Това ли е дъщерята, мари!“

Оказало се, че доведената в съда жена била „някаква циганка“, която подучили какво да говори в съда от името на Рада. Така съдиите се „убедили в мистификацията“, но понеже чорбаджи Генко, извършил „нечувано до тогава престъпление“ – да смъкне яшмака и опозори една жена мюсюлманка, съдът взел решение да го накаже със смърт. И хвърлили чорбаджи Генко в тъмницата. След три дни трябвало да го обесят. Когато дошъл уреченият час, по улиците към бесилото се стекъл много народ. Личният тревненски чорбаджия се появил, яхнал черния си ат, каквото било предсмъртното му желание. Когато процесията спряла пред бесилката, се задал „бързоходец“, който размахвал „бял плат“ и викал „Спрете!“. Той носел писмо от Русенския валия – Тръстениклията, в което пишело: „Нима трябва за едно скъсано фередже да погубим един най-добър защитник на падишаха срещу кърджалиите?“. Така чорбаджи Генко бил спасен от сигурна смърт, но заплатил „гражданско обезщетение“ от сто рубета…

Той участвал и в „Голямата завера“ от 1821 г. и успял „много изкусно“ да избяга от бесилото в Цариград. Върнал се в Трявна, но се поболял, а косата му „изпадала съвършено“.

Починал през 1829 г. след свада с турския гюмрюкчия, както било отбелязано и в молитвеничето му: „Да си знае куга са разболе тати /тогазисе кара сас гюмрюкчията на долапите и като си доде и падна /да са ризбуле – сине 1829 июлие ден (5)“.

 

 

Подготви

Галина Иванова

Родословна схема, предоставена от Лалю Метев

Снимка № 1
Текстът на писмото от 1800 г.,
публикуван от Б. Даскалов
във в. „Мир“ /бр. 11112, 7 август 1937 г./

Снимка № 2

Снимка №3

Подписът на чорбаджи Генко от 1826 г.
Снимка: из записките на Богомил Даскалов