Копринената фабрика на Трявна. Част III

Копринената фабрика „Кънчо Стефанов Кънчев” започва своето съществуване от преди Освобождението на България. Цели 22 години преди да бъде открита фабрика „Св. Георги” в Трявна. В същата година, когато феноменалната зографска чета,  записала името на Трявна в историята на Априлското въстание преживява своята покруса, един предприемчив човек, Стефан Кънчев от големия род на юначния чорбаджи Генко, открива своята занаятчийска работилница. Мисля, че ще е справедливо, ако погледнем на тоя факт като на един друг вид дързост - за икономическа независимост, която вече се е доказала като предпоставка на дързостта за политическа независимост. Бубарството и копринарството вече са имали своето натрупване от опит и възможности и е дошло време да се произвежда и в по-големи количества и по по-добър начин не само за собствени нужди. Занаятчийската работилница произвеждала копринени ибришими, шнурове, кантове и екселбанти и дори копринени баръши /вид забрадки/. Тя заслужава да бъде призната за начало на копринената фабрика, защото имала своите пазари и по българско и в чужбина. Още тогава Стефан Кънчев създал пазари за стоката си в Италия и Франция, продавайки там освен пашкули и ибришими, нещо, което по-късно било от голяма полза за наследилия го син. Създаденото имотно състояние и обществено положение на Стефан Кънчев му създавали усещане за независимост и стабилност. Той се стараел да прави технически нововъведения като споменатия чарк за коприна, но за повече не смеел да посегне. Синът му Кънчо, който поел управлението от 1921 г., възлагал надежди и не напразни на синовете си, но това, което те предприели, със сигурност не му е и минавало през ум. Най-големият син, кръстен на дядо си Стефан, настоял да направят затворен цикъл, т.е. да си произвеждат и суровината и стоките от нея, да купят още машини, да разширят още производството. Бащата не се съгласявал, преценявайки може би, че има голям риск. Това е около 1927 т., Кънчо Стефанов е вече 60 годишен, вероятно малко уморен от дългогодишните битки за производство и пазари. Синът Стефан, 20-годишен тогава, пълен с енергия, предприемчив, както бил баща му на млади години, въпреки огромния респект пред баща си, решил да рискува, използвайки една малка хитринка. Историята на Трявна сочи, че тревненци са използвали в критични моменти такива малки хитринки, за да постигнат големи цели /като например във възобновяването на старата църква „Архангел Михаил” и строежа на новата църква „Св. Георги”/. Не знаем дали Стефан Кънчев е знаел за този опит в хитруването, или се е доверил на младежката си дързост, интуиция и надежда да получи все пак подкрепата на баща си. Но бил наясно, че в момента няма как да действа без временно да отстрани баща си. И той прибягнал до хитрост. Старият фабрикант страдал от камъни в жлъчката, но не давал дума да се лекува. Синът му го придумва да отиде на Хисаря само за 40 дена, придружен от един доверен човек, Тодор Минев, един от търговските пътници. /Интересно е това съвпадение – пак 40 дена, колкото са били необходими за възобновяването на опожарената църква/. Тия 40 дена са били достатъчни на Стефан Кънчев да започне да събаря една от най-големите и представителни къщи на Трявна, къщата на чорбаджи Генко, която много приличала на Даскаловата къща. За 40 дена той започва строителство на новите помещения, пригодни за фабрично производство. Къщата е била там, където е сега дискотеката „Червеният тайфун” и в нея, според внука на Кънчо Стефанов, който носи неговото име, имало скривалище, което използвал Левски при идванията си в Трявна. През време на това преустройство, цялото семейство се натиква буквално в две стаички. Когато се завръща от Хисаря, Кънчо Стефанов бил, както се казва, пред свършен факт, бесен бил, но както предполагал синът му, захванал се да помага.

Само три години след учредяването на акционерното дружество Балансът към 31 декември 1939 г. има в графите си: основен капитал – 1 милион лева, резервен капитал – 352 898 лв., стоки – 1 261 279 лв., производство – 890 467 лв., материали – 487 544 лв., загуби и печалби – изчислени са общо - 210 914 лв. В баланса за следващата 1940 г. тези основни показатели са с други стойности. Основният капитал е непроменен, но резервния е вече 563 812 лв., стоки – 1 452 816 лв., производство – 1 156 158 лв., материали – 1 520 622 лв., загуби и печалби – 510 509 лв. А през 1941 г. резервният капитал е вече 3 074 321 лв., чистата печалба е изчислена отделно и възлиза на 557 035 лв.

Работниците във фабриката, чиито брой варира в различните години от 30 до около 35 души на една смяна, не са само от Трявна. В една справка за работниците, освен името, каква работа изпълнява, от колко време, и в коя година е роден, са посочени и месторождение и местожителство. Най-много са от Трявна, но са споменати и Койчевци, Рашеви, Раданци, Околии, Войници, Чакали, Куманите, Велико Търново, Русе, Стражица, Лясковец, Джулюница, Климентово и др. Работното време за фабриката е 16 часа, за работниците по 8 часа на две смени: І смяна от 4 до 12 ч., и ІІ смяна – от 12 до 20 часа. Годишният капацитет на фабриката е при една смяна и 8 часов работен ден от 50 до 60 хиляди метра разни копринени платове в зависимост от качеството на материалите и гъстотата на вътъчните нишки.

През 1938 година, местният краевед Богомил Даскалов, решил да представи на тревненската публика чрез страниците на „Общински вестник „Трявна” индустрията на града, в поредицата „Една анкета”. Той говори за новото помещение „железобетонно здание” с размери 350 кв.м. Машините били пренесени в него, а старото здание останало „да служи за бояджийна и центрофужна сушилня”. Ето каква картина се разкрила пред очите на Богомил Даскалов: „В широкото 350 кв.м. помещение, високо 6 м., са наредени повече от 30 разнообразни машини: станове – 9, пресуквачки, премотвачки, сновило, чаркове за най-разновидни шнурове, гайтани и др. Всяка отделна машина се обслужва от работничка. Около 30 работнички от една смяна работеха грижливо и умело на твърде сложните по конструкция машини. Шумът на становете и бръмченето на пресуквачките препятстваше разговора им.

Тук ни се показа процесът на изработването от най-тънката копринена нишка до плата Креп де шин, атлаз, забрадка и др. Видяхме на становете насновани 2 000 нишки в бърдото, сновачната машина да събира нишките на 400 калемчета. Скъсването на една нишка автоматически спира движението на цялата машина.”

Любопитният анкетьор бил допуснат до складовите помещения за материали - естествена и по-малко изкуствена коприна, както и складовите помещение за готовите платове. Тук му направило впечатление, че нямало много стока по рафтовете, но обяснението било логично – „фабриката едва смогвала да задоволява голямата си клиентела в цялата страна”. Интересен факт от историята на фабриката е отбелязал Богомил Даскалов - това, че в един момент, филатурният отдел /източването на суровата коприна от пашкулите/ престанал да съществува. Колкото и странно и дори абсурдно да изглежда, производството на сурова коприна в Трявна и тревненско станало нерентабилно. По на сметка било да се внася сурова коприна от Франция и Италия. Ето как описва той готовата продукция: „показаха ни се най-разновидно изработени артикули: забрадки /валички/, които се търсят извънредно много от селското население. Креп де вини, разкошни по качество, трайност и десени, платове, които по нищо не отстъпват на европейските, атлази, връзки за обувки – няколко вида, ибришими, копринени конци за шивачи, хирургически конци, коланчета и шнурове за селските носии, трикольорни шнурове за опаковка на изнасяните в странство щайги за плодове и други още няколко вида. По времето, когато Богомил Даскалов „анкетирал” фабриката, там работели около 60 работници на две смени, повечето жени и момичета и само 6 работници мъже. Надничното възнаграждение се движело от 35 до 45 лв. За изработването по частни къщи коланчета и др., се заплащало на парче.

Специално място в артикулната програма на фабриката заема производството на хирургически конци. В Държавния архив в Габрово има запазен документ - Удостоверение от 30 декември 1937 г. от Министерството на търговията, промишлеността и труда № ІІ – 40-25611, в който документ се удостоверява, че Индустриалната комисия при Министерството, в заседанието си на 23 декември 1937 г., с протоколно решение № 13 от 24 декември решава: „Разрешава се на Акционерно дружество „Кънчо Ст. Кънчев, гр. Трявна, да инсталира в индустриалното си заведение за производство на копринени платове и баръши, копринени ибришими и др., находящо се в гр. Трявна, една машина за плетене на копринени хирургически конци”. В документа е уточнено, че разрешението се дава при условие, че ако машината се внесе от странство, трябва да бъде фабрично нова – неупотребявана. Интересно е, че поръчките към фабриката  за хирургическите конци, са давани от няколко места – от Министерството на вътрешната търговия, индустрията и занаятите, от Дирекцията по вътрешна търговия, индустрия и занаяти, отдел „Индустриално производство”. Цените пък се одобряват от Министерството на труда и промишлеността след калкулация и тогава, с тези цени, конците се предоставят на Министерството на земеделието и държавните имоти и най-накрая, на най-точния адрес - Главна дирекция на народното здраве. Сякаш са се състезавали за благоволението на фабриката и за честта, кой да е поръчител и да има някаква заслуга за хирургическите конци. А според единодушното твърдение на всички живи работници /вероятно ще се намери и документ/, тревненската копринена фабрика била национален монополист в изработването им. Хирургическите конци били изработвани – измотаване, премотаване, изплитане, правене на чилета -  от естествена сурова коприна в различни номера и от номера зависи и цената за 1 000 м. Така  например за номера 0 и 1 тя е 2 739 лв., за номера 2 и 3 тя е 3 674, за номера 4-5 и 6 тя е 4 380, за номера 7 и 8 тя е 5 208 и за номера 9 - 10 и 11 тя е 7 561 лв. Разбира се, тук са отчетени предварително различни видове данъци, без таксата за засилване на държавните приходи от 10% .

Фабриката за копринени изделия била много рентабилна. Наследниците твърдят, че тя е единствената фабрика в Трявна, която е строена без кредит – изключително със собствени средства. Изграждането и разширението й става по етапно – тъкачница, апретура, бояджийна... Всичко било организирано по един превъзходен начин. Ако от даден артикул не се печели много, нуждите на пазара веднага вписвали в производствената програма търсената стока и печалбата отново се покачвала. Така в определени моменти се печелело повече от атлазите за юргани и от връзките за обувки, отколкото от един копринен плат, например. Много се печелело от баръшите /забрадките/ особено в Кърджилъка, т.е. Кърджалийско. Според спомените на Кънчо, син на Илия Кънчев, след сформирането на акционерното дружество фабриката изпаднала в криза. Продажбите вървели зле. Започнало да се прокрадва съмнение дали ще оцелеят. Тогава Илия Кънчев намерил решение. По негово предложение започнали да тъкат забрадки в ярко пембяно, розово, жълто и червено с боите, получавани от безпогрешната „Иген Фарбен индустри” – Германия. Илия Кънчев имал предвид точно определен пазар – стоката се харесала на жените в Кърджалийско. Продажбите и печалбите скочили изведнъж. Пазарът там се оказал много благоприятен. Фабриката наемала специални хора за търговски пътници, които разнасяли мостри, приемали или изпълнявали поръчки. Търговският пътник, според изискванията на собствениците на фабриката, трябвало да бъде човек интелигентен, познаващ добре стоката, която ще предлага, акуратен, честен. Такива търговски пътници били Тодор Минев, Минчо Недев, Досю Мутафчиев, Гугуманов и др. „Всеки петък преди обед си идват, спомня си Кънчо Стефанов, отчитат се, събота и неделя пълнят големите куфари и в понеделник потеглят – София, Пловдив, Кърджилъка, навсякъде... ”. Интересна личност е бил и Стефан Кънчев, най-големият син на стария фабрикант Кънчо Стефанов. Отличавал се от братята си, според спомените на бивши работници и служители, с известна сдържаност, строгост, която понякога приличала на саможивост. Явно, голямата отговорност, която е усещал, особено след като баща му поверява фабриката изцяло в неговите ръце, го е правела вътрешно организиран и прецизен във всяко отношение. Той имал усет не само за баланс в икономическото състояние на ръководената от него фабрика, но и от съвременна гледна точка може да се каже, че е бил истински бизнесмен. Изискан и точен в документацията, той пишел с истински калиграфски почерк. Както става ясно, той също помагал на изпаднали в беда работници, както на Данко Зинзаров за болната му сестра, но това не му пречело да „цепи косъма на две”, както се казва. Много показателен е случаят, който ми разказа Стефка Димова, на 81 години. Тя била приятелка с жената на Стефан Кънчев – Невенка, учителка, много приятна и интелигентна жена, според нея. Един ден я заварила на двора с  голям котел на огъня – боядисвала някакви стари дрехи, за да могат пак да се носят. А до нея стоял мъжът й – шефът на фабриката Стефан Кънчев, човекът в чиито ръце имало 5 милиона оборотен капитал и с лист хартия и молив в ръка, я гълчал: „Чакай сега! За бои колко си дала? Дървата колко ти струват? Къде ти е сметката?“. Не се скъпял да даде пари на човека в нужда, но на собствените си пари правел сметка до стотинка. Такъв човек бил Стефан Кънчев.

Въпреки отличната организация на работата, фабриката има и периоди на кризи. Поради липса на материали  понякога се налагало да бъдат съкращавани доста работници. А и общественото мнение относно индустриалното бъдеще на Трявна било колебливо. През 1941 година, известният и влиятелен Богомил Даскалов, който вече бил публикувал своята поредица „Една анкета” за фабриките на Трявна, споделил своите впечатления от освещаването на фабрика „Родина”. Той  чул как младите стопани „с ентусиазъм и изблик на възторжено чувство говорят за бъдещето на фабриката и как тя ще даде поминък на стотици работници и ще създаде реноме на Трявна като място, където се изработват най-хубави памучни, ленени и копринени платове... ”. Но не е премълчал и своя страх. От какво? „Обаче не можем да скрием и мрачната мисъл, пише по-нататък Богомил Даскалов, дали тоя успех в индустрията не ще повреди на създаденото добро име на Трявна като курорт!”. Същата година, друго известно име в Трявна – Тодор Духовников пише „За поминъка на тревненци”. Положението на голяма част от съгражданите ни не е цветущо. Много семейства преживяват с големи икономии, с неволене. Надеждата на някои с увеличаване на фабричните комини, със създаването на някакви си „индустриални квартали” ще се подобри поминъка на населението, е напразна. Не само защото фабриките ще пречат на градеца ни като летовище, но защото придобивките от тях са ограничени и не са само положителни. Обаче възможности за индустриализиране на градеца ни няма – липсват условия за това: капитали, двигателна енергия и пр. Това ни кара да правим извода, че обществената атмосфера в Трявна не е била твърде благоприятна за помисли и градежи в индустрията. Не мога да не отбележа, че днес, ситуацията в Трявна в отношенията индустрия – курорт по нещо напомня на тая преди 67 години.

Главната причина за критични ситуации в копринената фабрика била липсата на материали. Поради липса на материали в края на 1942 г. завалели молби за напускане. Естествено, трябва да се напише причината.

Въображението се оказва доста ограничено: Ганка Минева ще се жени в Сливен, Цанка Христова ще се венчава, Николина Денчева - баща й болен в Севлиево, Цана Стефанова отива да работи нивите на село, Йона Колева не се чувства здравословно добре, Радка Цанева не е добре, а и майка й е вдовица и я вика на село, Радка Минкова – свекърът й болен и няма кой да го гледа и т.н. На 18 декември 1945 г. е изпратено официално писмо от фабриката до Почитаемия инспекторат по труда в Габрово: чрез Комендант инспектора на Индустриалните предприятия - гр. Габрово: „Предвид на това, че естествената ни коприна, от която изработваме копринените изделия е почти употребена, преработена и е на изчерпване, се казва в писмото, - а и изгледите за набавяне на нова са малки, налага се да спрем от 1 януари 1943 г. едната смяна при фабриката ни и ще трябва да освободим от работа около 25 работнички и работници.  Писмото завършва с молба да им се разреши да освободят от работа едната смяна. Но още по-тревожно е твърдението на управителя на фабриката, пак в това писмо, че през идващата 1943 г. материалите, които ще им  се отпуснат и които ще получат по наряд, едва ли ще бъдат достатъчни за поддържане на едната смяна при фабриката. Това е всъщност предупреждение, че фабриката може да престане да работи. На 2 януари 1943 година, 43 работници, от които 5 мъже пускат молба за неплатен 12-дневен отпуск, цитирам: „поради настъпилите големи студове и идващите празници”. Изрично е отбелязано в молбите, че няма да имат претенции за тези надници. 

 Но заплахата явно се е разминала. Сривът е бил разтърсващ, но не пагубен. В справка, от 12 януари 1945 г., предназначена за Дирекция за гражданска мобилизация – Стопански отдел „Индустрия и електрофикация”, производството в левове е посочено така: 1942 г. – 10 000 000 ; 1943 г. –

5 000 000 ; 1944 г. – 12 000 000 лв. Това означава, че веднага след тревожната 1943 г., фабриката е увеличила производството повече от два пъти. Понякога фабриката поемала и малко необичайни поръчки. През 1944 г. тя получила писмо от Министерството на труда и промишлеността, Дирекция Вътрешна търговия и занаяти, отделение „Индустриално производство” с дата 29 март, в което се нареждало на АД „Българска промишленост”, от внесените от Италия прежди от изкуствена коприна да продаде по определена цена на „Кънчо Стефанов Кънчев” – АД - гр. Трявна 220 кг. прежда от изкуствена коприна. „Горното количество прежда, се казва в писмото, се отпуска на „Кънчо Ст. Кънчев”- АД Трявна, за изпълнение на възложения му наряд 1 600 м. плат за самолетен строеж на Държавната самолетна фабрика – Ловеч. По спомените на Кънчо Стефанов, внука на стария фабрикант, от разказите на баща му, след Девети септември 1944 г. във фабриката дошъл един съветски полковник с адютанта си. Направил поръчка за триста метра копринен плат за червени знамена. Стефан Кънчев категорично заявил: ”Поръчката ще е за моя сметка, няма да плащате нищо!”. Явно е искал да покаже своята лоялност към новата власт. Полковникът мигновено върнал жеста с думите: „Это опять будет ваше!”, т.е. той знаел, естествено, че фабриката ще бъде национализирана, но искал да обнадежди собственика. Думите му се оказали пророчески, но не съвсем, както знаем.   

 Няма сведения за значителни конфликти между работодателите и работниците нито в спомените на разпитаните живи работници, нито в архивния фонд на копринената фабрика в Държавния архив в Габрово. Обикновено е ставало дума за някои нарушения от страна на работниците, какъвто е случаят с работничката Станка Симеонова Параскова. Наложило се коменданта на копринената фабрика да отправи писмо до тревненския полицейски участък и да чака разпореждането му по повод на това, че тази работничка не се явила на работа въпреки предупрежденията и на майстора, и на коменданта. Неправилно уволнената Иванка Цанева пък била върната на работа, тъй като била сирак от войната и глава на семейство.

Социалната политика на фабриката е конкретно отразена в многобройните сведения и анкетни листове, които били изисквани от ръководните институции. В първите години откровено се пишело, че има „място за хранене”, място за почивка, гардероб, умивалня, но по-късно е записвано подробно какво има и каква е стойността му: кухня – за 50 хиляди лева, работнически стол – за 50 хиляди лева, баня – за 20 хиляди лева, амбулатория за фабричен лекар – за 45 хиляди лева, облекло за работниците – за 53 хиляди лева. Датата на справката е 30 юлий 1946 г. В друга справка са посочени изплащане на квартирни и данъци на работниците, изплащане на застраховки, раздадени в натура платове и други. Работниците не са били притеснявани за изпълнение на норми, защото норми не са въвеждани. На въпроса в анкетните сведения се казва, че норми не са определяни, защото поради недостиг на материали, производството е доста колебливо. Но определено може да се твърди според официалните сведения, че там, където е необходимо има вентилатори, маски за работещите в бояджийната, гумени обуща по това време нямало от къде да се купят. Специални грижи са полагани за храненето на работниците. В работническия стол, солидна едноетажна постройка 21 квадрата, се хранели до 35 души на смяна. Обядът е от две яденета и се заплаща от работодателя. Фабриката помагала в издръжката на детските домове в града, въпреки, че само 2 деца на нейни родители имало там, участва в Заема за свободата, издържа 5 югославски деца – Стефан Кънчев ги настанил в къща, по спомените на неговия син купил крави, за да осигури мляко за децата, построил две къщи за хора от фабриката. След Девети септември 1944 г. и тук имало съревнование. В архива има списък на работнички ударнички за Първи май: Дена Рашева Дончева, Бона Иванова Митева, Радка Бонева Дончева, Тота Малчева Петкова, Николина Генева Добрева…

 

/Следва/

 

Вера Христова

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т.1, 2008 г.

Строеж на новото помещение

Новата сграда. Строежът започва през 1927 г.
Единствената фабрика в Трявна, строена без кредит

Сградата до национализацията

Генераторът, с който е пуснат за първи път ток
на фабриката и в къщата на фабриканта,
според Кънчо Стефанов, и в Трявна – 1941 г.

Фабричното помещение с тъкачни станове вляво и
гранконавивачни машини – вдясно

Част от тъкачницата. Във всеки стан са насновани 20 000 нишки в бърдото

Сновило-подготвително гранконавивачки.
Първият вляво е Кънчо Стефанов, а третият е Стефан Кънчев.
Сновачната машина събира нишките от 400 калемчета

Трапеза на Гергьовден преди
в това помещение
да бъдат настанени тъкачните станове

Празник. Работниците са вдигнали на ръце Кънчо Стефанов,
стария фабрикант'

Празник. Вдигнатият на ръце е Илия, единият от братята,
който отговаря за апретура и бояджийна

Празнично хоро на терасата на копринената фабрика

1-ви май 1943 г. в копринена фабрика „Кънчо Стефанов” АД