Смъртта на Пенчо Славейков: Защо в Брунате?

На 4 юни (22 май ст. ст.) 1912 г. около 10 ч. вечерта Пенчо Славейков и Мара Белчева похлопват на вратата на хотел „Белависта“ в Брунате, на Лаго ди Комо. Тук, както е известно, поетът умира само след 6 дни, на 10 юни (28 май ст.ст.) 1912 г.

Един много прост въпрос досега никога не е бил задаван: защо Брунате? Защо името на поета завинаги е свързано с това прекрасно, живописно италианско градче? (през 1912 г. е село, в което живеят около 700 жители). Ясно, споминал се е в Брунате, но защо именно там? – Защото е пристигнал в Брунате. Тогава въпросът е: защо е пристигнал тъкмо в Брунате?

Накъсо, защо Брунате?

I.

Вече повече от един век има две принципни обяснения на този факт. Първото е това, че пътувайки към Швейцария, Пенчо Славейков и Мара Белчева изневиделица решават да прекъснат пътуването си в Комо. Това обяснение тръгва от Мара Белчева, която почти десет години след смъртта на поета пише в своите „Бегли спомени”:

„В Комо [Пенчо] поиска да спрем, и на утрото да се качим на Brunate с феникюлера. Аз настоях на един дъх да земем пътя, че по-скоро да се успокои. И в 10 ч. вечерта на 23 май ст. стил почукахме на една врата в рамка от японски рози (...)”

Тук веднага трябва да заявя, че спомените на Мара Белчева, която, както знаем, е поетеса, а не учен, са твърде неточни. Няма съмнение, че тя е добре съхранила думите на любимия си Пенчо, неговото душевно състояние и т.н., но въпреки това можем да изпитваме силни съмнения относно някои съобщени факти и особено що се отнася до връзките и последователността между тях. Твърде странно е решението на Пенчо да спрат толкова късно в Комо (било е вече 9–10 ч. вечерта) и да се изкачат незабавно в Брунате, намиращо се буквално „над” Комо (денивелацията от около 500 м. сега се преодолява за около 7 минути с фуникольор, който е в движение от 1894 г.). Откъде са идвали? И как е възможно да слязат в Комо на гарата до езерото (Stazione Lago) при положение, че влакът от Милано за Цюрих не минава през тази гара? Трасето на жп линията за Швейцария е: Милано – Монца – Киасо - Лугано (т.е. минавало се е покрай Комо, а сега през гарата „Комо Сан Джовани“); и днес, тръгвайки за Лугано с влак, няма как да се окажеш на Централната гара в Комо, разположена в непосредствена близост и до езерото, и до центъра със знаменитата катедрала, и до фуникольора за Брунате. И последно, както ще видим по-долу, в спомените на Мара Белчева и в този пасаж е налице тъй характерното изобщо за мемоарния жанр „ретроспективно изместване”: като причина, мотив и пр. се привижда нещо, което всъщност се е случило след дадения факт или всъщност няма причинно-следствена връзка с него. В този случай: отивайки в Брунате, двамата поети отиват точно там, а не се „отбиват” по път за Швейцария, най-малкото и понеже „нататък” всъщност не може да се отиде: гарата в Комо е крайна и буквално опира ò езерото. Брунате не е случайна спирка по пътя, а истинската цел за достигане на нашите герои.

Така или иначе, Мара Белчева всъщност твърди точно това – целта е Брунате, не Комо: независимо от късния час, те се „качват” веднага, вместо да отседнат в някой от многобройните хотели в близост до гарата.

За да можем да отговорим на поставения въпрос, трябва да се вгледаме в детайлите на последното пътуване на поета: едно особено и изключително пътуване без истинска крайна цел.

През зимата и пролетта на 1912 г. Пенчо Славейков и Мара Белчева живеят в Рим на ул. „Буонкомпани” № 79. През пролетта, от края на март, здравето на поета рязко се влошава, за което научаваме от писмото на Мара Белчева до Алфред Йенсен от 1 април 1912 г.

„Многоуважаеми Господине, Пенчо не е добре от няколко дни и лекарят му забрани да чете и пише най-малко за две седмици. Той е в голямо нервно напрежение. И преуморен е.”

Всъщност в последните два месеца на живота си творчеството му секва, поетът вече нищо не пише; ето откъс от последното писмо на Пенчо от пролетта на 1912 г. до неговия верен шведски приятел и адепт:

„На Вашия въпрос: „Докога мисля да остана в Рим?” има за мен само един отговор: аз не мисля за това! Безполезно е всяко мислене. Винаги това, което съм си мислил, се е оказвало след това като нецелесъобразно, ненавременно и глупаво. Ето защо не мисля за това, а чакам (навярно някакво чудо) – и ще се подчиня на необходимостта. (...). В последно време не бях добре разположен, физически и психически. И работата секна (…) Сбогом.”

Да подчертаем последното „сбогом”, написано на български: това наистина е прощалното писмо на поета.

Последните два месеца от живота на Пенчо Славейков, подробностите за неговото всекидневие, здравословно състояние и т.н. ние научаваме от писмата и пощенските картички на Мара Белчева. Бихме могли да кажем, че гласът на поета е запазен благодарение на ръката на Мара Белчева, но същевременно остава проблемът: как да разграничим гласа на Пенчо от този на неговата спътница?

На 21 май Мара Белчева отново пише на Йенсен: „Ние ще бъдем още тук наверно до края на седмицата. Болестта се проточи, ето защо оставаме близо до доктора. Днес Пенчо се чувства добре. Но как ще се чувства утре? Неврастенията е тъй лоша... Къде ще отидем, не е определено (к.м. – Е.Д.). Но ще Ви съобщим.”

Една седмица по-късно двойката поети заминава за Флоренция – първата цел на пътуването. На 2 юни за пръв път се споменава името на Комо; Мара Белчева изпраща пощенска картичка до проф. Йенсен, подписана от нея „Пенчо и Мара”:

„Сърдечен поздрав от дъждовната (...) Флоренция. Утре ще отпътуваме за Комо.”

Същия ден пред статуята на Давид на Микеланджело Славейков получава много тежка криза. По-късно Мара Белчева си спомня:

„В музея, пред Давида на Микеланджело, Пенчо пребледня, изви очи, отвори уста и се полюшна да падне. Аз го удържах, помогнах му да седне. Дойде на себе си. Дома пак рекох да повикаме лекар. Пак кипна. Продължаваме пътя си.”

Това е важен, критичен момент. Изниква спонтанният въпрос: защо двойката не се завръща в Рим, където живеят приятели българи и италианци и където е възможно веднага да се направи консултация с лекаря, който е бил в течение на състоянието на поета? Защо двойката напуска Флоренция, за да тръгне към Комо с цел достигане до Брунате?

Второто обяснение на решението на поета да отиде в Брунате са собствено здравословните мотиви, т.е. той е отишъл там, за да „поправи здравето си”.

Отново можем да се запитаме: кой е посъветвал поета да се погрижи за здравето си тъкмо в Брунате? Кога? И къде?

В нито един от наличните документи всъщност няма никаква следа за подобно предположение. Пък и както всички знаем, родният град на поета, Трявна, е известен освен всичко друго и със своя санаториум за белодробни заболявания: ако мотив за Славейков е било здравословното му състояние, то е нямало никаква необходимост той да отива чак в Италия, за да се погрижи за него.

Но щом това се е случило, защо от Флоренция двойката не е заминала например в Монтекатини Терме – известен курорт и място - здравница и днес, прочут далеч извън границите на Италия? Монтекатини Терме, намиращо се в същата Тоскана, е несравнимо по-близо, а освен това Брунате и тогава, и днес съвсем не е известно като балнеолечебен или възстановителен център.

Още веднъж: защо Брунате?

Един ден преди смъртта на Славейков, на 9 юни 1912 г. (27 май ст.ст.), Мара Белчева пише от Брунате на проф. Йенсен:

„Драги приятелю, ние търсим върху тази малка височина (750) Пенчовото здраве. Но изглежда, че е много висока. Скоро, след 10 дни, ще отпътуваме за Sils Maria. Той спи добре, в добро настроение е, но очите и краката му са още слаби. Да се надяваме, че скоро ще му тръгне към подобрение. Времето е също тъй непостоянно.”

Това е единственият случай, в който се използва думата „здраве”. Все пак изразът е само една метафора, тук говори една жена, която обича и се надява. Между другото, внимателното четене на изворите, в това число и на по-късните спомени на Мара Белчева, недвусмислено ни водят към противоположния извод, а именно: лекарите не само не са посъветвали Пенчо да пътува, та белким намери някъде „своето здраве“, а тъкмо обратното – те са го съветвали да не пътува, което е и нормалното при неговото състояние. С други думи, последното пътуване на поета е осъществено не в съответствие с лекарските съвети, а въпреки тях.

И така, маршрутът на последното пътуване на поета включва в себе си следните основни етапи: Флоренция – Комо/Брунате – Силс Мария (Вал Енгадина в Швейцария).

Според мен можем и трябва да говорим за прощалното пътуване на големия български поет. Основните етапи на пътуването всъщност са символични цели, дълбоко свързани с творчеството на поета.

Защо Флоренция? – Защото е градът на любимия му творец Микеланджело Буонароти – герой на една от най-прочутите и значимите поеми на Пенчо Славейков. Последното посещение на Флоренция дава на поета възможността да се сбогува с Микеланджело. Защо Вал Енгадина и тъкмо Силс Мария? Защото там е живял любимият му философ – Фридрих Ницше (къщата му е запазена), вдъхновил го да напише един от най-прочутите си поетични цикли – “Химни за смъртта на Свръхчовека”, важна част от знаменитата „На Острова на блажените”.

Всяко място има своята тайна, която е възможно да бъде разбулена едва след срещата с него.

Ще призная, че за първи път почувствах, че мога да отговоря на въпроса: защо Брунате? – едва след първото си поклонническо пътуване до Брунате на 13 август 2013 г.

II.

Брунате е била истинска, същинска цел за достигане, а не прост етап от пътуването за нашия поет. Вече е време да отговорим на въпроса. В своята книга „По стъпките на Пенчо Славейков в Италия“, добре позната и в България, и в Италия, написана през 1940 г. и издадена в София 6 години по-късно с предговор на П. Динеков, Алекси Бекяров пита проф. Сири, приятел на Пенчо Славейков от времето на тяхното следване в Лайпцигския университет:

„Кога Пенчо Славейков замина и кой го посъветва да отиде в Брунате?”

Алекси Бекяров е единственият, който за последните над 100 години е формулирал точния въпрос, на който впрочем проф. Сири не е бил в състояние да отговори. Точният отговор на въпроса е: никой не е съветвал Пенчо Славейков да отиде в Брунате, понеже той вече е знаел за красивото ломбардско село (и днес повече прочуто в България, отколкото в Италия, където то е непознато не само за повечето италианци, но и за жителите на недалеч разположените градове в Ломбардия като Бергамо, Монца, Бреша и др.).

“Но как е възможно това?” – ще попиташ, читателю, “Я по-подробно, обоснови се, моля”.

* * *

В личния архив на Пенчо Славейков (съхраняван в музея „Петко и Пенчо Славейкови“) има една серия от 41 пощенски картички, които поетът е купил и донесъл със себе си по време на първото си пътуване до Италия през пролетта на 1911 г. През март и април Пенчо Славейков и Мара Белчева осъществяват едно вълнуващо морско пътешествие през Бяло и Средиземно море, тръгвайки от Цариград; освен имперския град, те посещават Атина, остров Корфу и Италия, където акостират в Бари. По-нататъшният им маршрут е следният: Амалфитанското крайбрежие (Амалфи и Позитано), Соренто, Неапол (с посещаване на археологическите разкопки в Херкуланум и Помпей) и накрая Рим. През средата на април 1911 г. Пенчо Славейков напуска „Вечния град“ (тук той получава заповед, че командировката му се прекратява) и през Венеция се завръща в България, докато Мара Белчева остава в Италия. Пенчо Славейков е събирал тези картички не само от „туристически интерес“, но най-вече понеже е възнамерявал да напише и публикува голям пътепис, чрез който да сподели своите впечатления: творчески проект, на който не е съдено да бъде реализиран, но чието начало е вън от всякакво съмнение – до нас е достигнал фрагмент от пътеписа (посветен на Атина), а намерението е споделено в картичка до М. Белчева: „…почнах за Цариград и Атина, та да видим какво ще стане“.

Какво съдържа колекцията с пощенски картички, кои градове и места са изобразени на тях? Седем или осем са от Цариград, три са от Гърция, една – от Дубровник (не е ясно дали двамата поети са го посетили), всички останали са италиански изгледи и панорами.

Италианските картички се разделят така: 11 са от Рим, 5 са от остров Капри, 4 – от Неапол, 4 – от Амалфитанското крайбрежие (Амалфи и Позитано), 3 – от Херкуланум. Всички пощенски картички следователно идват от Южна Италия и следват маршрута на нашите герои, с изключение на две, които са от… Брунате!

Къде те са купени от поета и как са се оказали между другите в италианската колекция с пощенски картички е неизвестно и няма как този детайл да бъде прояснен (а и съвсем не е необходимо това да се направи), но несъмнени са две неща: първо, тези две картички са част от същата колекция (т.е. те са купени в Италия), а второ, нито Пенчо Славейков, нито Мара Белчева никога не са били в Брунате…

Тук завършват историческите издирвания и започва анализът на духовността на поета, на скритите пружини на неговите мотиви и постъпки, които няма как да бъдат докрай прояснени. И все пак науката разполага с различни методи, чието коректно приложение дори и да не ни награждава с възможността за пълно разкриване на една тайна, все пак я разбулва така, че истината просветва.

Ако внимателно разгледаме двете картички от Брунате, то скоро ще забележим нещо удивително, направо мистериозно (то, разбира се, нито е „вложено“, нито съзнателно дирено): на едната картичка, представяща Брунате на фона на Ломбардската равнина – така, както е изглеждало в началото на ХХ в., без израслите по-късно дървета, които значително променят общата панорама, в горния ляв ъгъл ще видим хотел „Белависта“ (само че откъм „гърба“, от противоположната на входа страна), в който Пенчо Славейков умира. На втората пощенска картичка се вижда черквата „Сант Андреа“ – така, както е изглеждала по времето на Славейков преди разширението и разкрасяването й през 30-те години на ХХ век. Точно тук е изложен за публично поклонение преди погребението ковчегът на Пенчо, а дон Джироламо Пелицони, енорийският свещеник на Брунате, произнася „De profundis” по време на опелото…

Къде е разрешението на мистерията с пристигането на поета в Брунате? Според мен ключът към нея се крие в една трета картичка от същата серия, неспомената по-горе, на която е изобразен изглед от Вико Екуензе – градче, намиращо се близо до Соренто: панорама, която Пенчо Славейков най-вероятно е видял лично по времето, когато двамата с Мара Белчева в началото на април 1911 г. отсядат в историческия хотел „Кукумела“ в Соренто.

Страната на Микеланджело е и страната на Умберто Еко: тук можем да поемем риска за един кратък семиотичен анализ на картичките. Ако ги видим заедно, от една страна – двете от Брунате, а от друга – картичката от Вико Екуензе (със сигурност е случайност това, че в серията те имат поредни инвентарни номера, но тази случайност все пак е значеща и знакова), то с лекота можем да отговорим на въпроса: какви елементи присъстват на живописния изглед от Вико Екуензе? Ето ги: вода (морето), отвесна скала, спускаща се към морето, черква, намираща се на високо върху стръмнината, току над морето, и накрая… гробът на неаполитанеца Гаетано Филанджери (1752–1788), известен юрист и философ на правото от XVIII в., векът на Просвещението. На картичката всъщност пише точно това: Il sepolcro di Gaetano Filangieri – Гробът на Гаетано Филанджери.

Какво липсва в двете картички от Брунате? Тук са налице същите елементи, с изключение на един.

Гробът.

* * *

Какво се е случило в Брунате между 4 и 10 юни 1912?

От външна, всекидневна гледна точка не се е случило нищо изключително, което да е достойно да бъде отбелязано. Една двойка чужденци прекарват известно време и си почиват в живописното селище, а след няколко дни мъжът изведнъж умира. От вътрешна, духовна гледна точка обаче се случва нещо изключително, почти мистериозно в хоризонта на европейската литература и култура: тъкмо в последните дни на живота си един поет вижда въплътени по един абсолютен, дори осезателен начин, своите най-възвишени поетически блянове.

Мара Белчева ни предава последните (или предпоследните) думи на поета:

„Каква тишина, същински рай! Цялата Ломбардска долина в подножието на тия великани. Нигде не съм виждал подобен изглед. Как хубаво ще си почина тук!”

Да чуем какво казва поетът: „Как хубаво ще си почина тук!“

И така, защо Брунате?

Защото тук, в Брунате, поетът чува „светата тишина“ и „тържествений псалом на цялата Вселена“, както пише в гениалния си „Псалом на поета“ (написан още в 1905 г., но публикуван в „На Острова на блажените“ две години преди смъртта и смятан и досега за негово поетическо завещание).

Защото тук, в Брунате, поетът вижда отгоре как „спи езерото“ (както започва един от лирическите шедьоври в „Сън за щастие“).

Защото тук, в Брунате, поетът намира своя „хълм на щастието“, за който мечтае в една пощенска картичка до любимата от лятото на 1911 г. (Да чуем какво се казва в нея: „Все по върхове се качиш, та няма да ти остане сила да се качиш на онзи връх при и с мене, който ни чака и който носи име Връх на щастието. Аз живея в долината и в блян за нея!“)

Защото тук, в Брунате, поетът намира своя жадуван „самотен гроб в самотен кът“.

Накратко, защото тук, в Брунате, Пенчо Славейков въплъти по един идеален начин мита за поета, реализирайки конкретно мисията на поета-жрец.

 

Основа на статията е публичната лекция „Morte a Brunate. Gli ultimi giorni di Pencio Slavejkov”, изнесена в Брунате на 24 юни 2016 г. в рамките на фестивала „ParoLario”. Частична публикация: Morte a Brunate del Leopardi dell’Est // La Provincia, Como, Anno 125, N 292, 23 ottobre 2016, p. 16 (“L’ordine”, p. 2).

 

 

Из „Литературен вестник“, бр. 8/1-7.03.2017 г.

Пенчо Славейков и Мара Белчева