Летопис на двама атонски монаси за турските зверства у нас по време на Гръцката завера, разказва и за трагичната гибел на хаджи Йоан от Трявна

Сред кратките биографични сведения на видни тревненци в записките на учителя-краевед Богомил Даскалов, откриваме и твърде оскъдна информация за някой си „хаджи Йоан от Трявна“, жертва на т.н. „Голяма завера“ от 1821 г. /Гръцкото въстание за независимост от Османската империя /1821-1832/. Позовавайки се на сведения от книгата „Исторически работи“ /част 2/ на Пандели Кисимов, Б. Даскалов разказва накратко за трагичния край на хаджи Йоан. Повече подробности за съдбата на видния тревненец, откриваме в една статия на Георги Данчев и Христо Коларов – „Белградски препис на летописа за турските зверства в България по време на Гръцката завера“, публикувана в сборника с Известия на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, т. XVI, кн.1 /1981 г./. От доклада става ясно и как въпросните сведения достигат до Пандели Кисимов, който ги цитира в своите „Исторически работи“. Благодарение на двамата учени, още в началото на 80-те години на миналия век, е публикуван т.н. Белградски препис на летописа на турските зверства у нас по време на Гръцкото въстание за независимост от 1821 г., повече от които са извършени в Търновския край. Този летопис вече е бил известен в България, но от друг препис. Белградският е бил открит сред ръкописите в един сборник от началото на XIX в., съхраняван в Народната библиотека в Белград /Ръкопис № 91/. Той бил пренесен в сръбската столица през 1943 г., но още през 1910 г. д-р Йован Хаджи Василевич, съобщава за неговото съществуване, като го нарича „бугарски зборник“. Той описва ръкописа и публикува голяма част от него.

Интересен момент е, че в НБКМ в София се пази ръкописен сборник, който съдържа почти същите творби. С малки изключения двата сборника се припокриват и са дело на атонските монаси Никифор и Йеротей, известни като автори на „стихове питически“. Белградският сборник е по-нов от софийския с няколко месеца и по всяка вероятност, е препис от него, пишат Г. Данчев и Хр. Коларов. Съпоставката на съдържанието на двата сборника показва явната връзка между тях. Първият, софийският, е съставен от монасите Никифор и Йеротей с явната цел да го отпечатат. В предисловието е отбелязано „Напечата се со иждивением…“. Фразата не е довършена, тъй като не завършено и делото – да се отпечата целият сборник, като отделна книга. В края на предисловието на Белградският сборник, през октомври 1824 г., монасите правят още един препис на сборника, в който се споменава, че това се е случило в манастира Сланци /Сърбия/.

Въпреки, че двата ръкописа са преписи на един и същи сборник, те не се припокриват изцяло, пишат още Г. Данчев и Хр. Коларов. При внимателно текстуално съпоставяне, те откриват, че в Белградският сборник липсва едно от трите стихотворения, което присъства в Софийският, а именно - „„Стыхове питически“, отправени към Богородица с молба да закриля атонските монаси“.

В двата преписа учените откриват и езиково-правописни различия, както и някои несъответствия в съдържанието. Изпускането на отделни пасажи при преписването на Белградския сборник и добавянето на нови, хвърля известна светлина върху творческата история на двата ръкописа, пишат още Г. Данчев и Хр. Коларов. И допълват, че добавките и съкращенията в двата преписа, показват, че първоначално Никифор и Йеротей са се намирали в пределите на Австрия, където вероятно са искали да издадат своя труд. В Софийския препис се изтъква, че той е съставен с благословията на Карловачкия архиепископ Стефан, споменато е и името на австрийския император Леополд. Тези пасажи, заедно с някои други липсват в Белградския препис, като на тяхно място са вмъкнати други. Името на архиепископа в Карловци Стефан, е заменено с името на белградския архиепископ Кирил, по същия начин е изпуснато името на австрийския император и на негово място е споменато името на сръбския княз Милош Обренович. Същевременно, в Софийския препис двамата монаси Никифор и Йеротей дават съвсем малко сведения за себе си, като съставители и преписвачи. В Белградския препис обаче, откриваме допълнителни сведения за тях, от които става ясно, че след пристигането си в Сърбия, Никифор става игумен на манастира в Сланци, където заедно с приятеля си йеромонах Йеротей правят преписа.  

Неизвестни са пътищата, по които първата редакция на сборника на двамата атонски монаси се озовава у нас още преди Освобождението и то в Търново, където е измъчван българинът Йоан, комуто книжовниците написват служба, житие и посвещават стихотворение. Знае се с положителност, че още преди 1850 г. той се намирал в дома на търновеца Никола Дончов. Именно от там, през 1850 г., го взема Пандели Кисимов, но го задържа в себе си и се заема с неговото преписване. Така че, пишат Г. Данчев и Хр. Коларов, може да се говори и за трети препис на сборника, който се съхранява в Български исторически архив на НБКМ, като отделна книга. Той е дело на Пандели Кисимов, който през 1869 г. отпечатва в подлисника на редактирания от него в. „Отечество“ част от него и преди всичко житието на мъченика Йоан Търновски. Кисимов допълва тази хроника с интересни сведения за това събитие в Търново, чийто очевидци били баща му, както и някои стари хора от града.

Скоро след Освобождението П. Кисимов подарява сборника на тогавашната Народна библиотека в София, а Българското книжовно дружество го издава, като „изоставя“ само службата на мъченика Йоан Търновски. Именно по това издание е известен летописът на мъченията на българите през 1821 г. у нас.

Историческата стойност на намиращите се в Белградския сборник произведения е различна, пишат Г. Данчев и Хр. Коларов. „Житие на Йоана Новаго Терновскаго…“ е ограничено в своите мащаби, тъй като акцентира предимно върху една случка, свързана с мъченическата смърт на помохамеданчения и горещо желаещ да се върне към християнството търновски платар /керемидчия/ Йоан. Това желание му струва живота. Подложен на нечовешки мъчения от турците начело с лукавия и жесток турски управител на града Али бей.

На първо място по своята историческа стойност между произведенията в Белградския сборник се откроява „Повествование за страданията на българите от агаряните през 1821 г.“, което има подчертано летописен характер. Творбата предава правдиво тъжната картина на произвола на османската феодална власт над българското население. Турските репресии били и своего рода отмъщение, предизвикано от дързостта на гръцкия народ да въстане против султана за извоюване на националната си независимост. Българите били наказани от турските власти не само заради симпатиите, но преди всичко заради участието им в това освободително движение.

Гръцкото въстание, известно като Гръцката завера от 1821 г., било ръководено от революционна организация „Филики етерия“ /“Дружество на приятелите“/, което заема изключително важно място не само в историята на гръцкия, но и на балканските народи. Продължило с променлив успех цели девет години, последвано от Руско-турската война от 1828-1829 г., главно благодарение на нея, то завършило с извоюването на националната независимост.

Най-голям принос за разкриването на участието на българите в Гръцката завера има Никола Трайков, който събира много сведения в гръцките държавни архиви. В резултат на задълбочените си проучвания, той успява да докаже, че броят на българските участници в Гръцкото въстание за независимост, надвишава броя на всички други чужди участници и доброволци, взети заедно.

Според двамата историци Г. Данчев и Хр. Коларов, техните колеги несправедливо отминават в своите научни статии сведенията от летописа за турските зверства у нас по време на Гръцката завера от 1821 г. Вярно е, че в него липсват сведения, които да указват прякото участие на българи в заверата, пишат те и уточняват, че не бива да бъдат подминавани и онези документи, в които българите са представени като потърпевши и страдащи от турските зверства по онова време. Летописът, както допълват те, съдържа подробни сведения за тежките страдания на българите през първата година на Гръцката завера. Пострадала значителна част от българските земи: Пирот, Ниш, София, Пазарджик, Пловдив, Казанлък, Шумен, Ловеч, Плевен, Русе, Свищов, Видин и др. Но най-подробно в летописа е описано страданието на жителите на Търновско – Търново, Трявна, Габрово, Севлиево, Ново село, Батошево и др. Сведенията са особено ценни, тъй като са писани по спомени на очевидец – неизвестен монах, който по време на тези трагични събития бил в Севлиево /Селви/, затова и фактите за събитията в този край са най-подробни в летописа. За останалите селища те са доста по-оскъдни, тъй като вероятно въпросният монах е научил за тях от разказите на други очевидци.

Най-често в описанията на всяко турско злодейство е посочена безпричиността при избиванията на българите – предимно пътуващи търговци, занаятчии, селяни. Но при описанията на първите три случая, се натъкваме на една интересна подробност, споделят Г. Данчев и Хр. Коларов. Става въпрос за трима българи, които не са били убити от турците, а сами посегнали на живота си. При това те били имотни и знатни. Единият от тях е наречен „Кнез Терновский именем хаджи Параскева“, който се хвърлил от своите „високи палати“. Вторият бил от Трявна: „некий богат человек и славен, именем хаджи Йоанн“. Той се отровил. По същия начин завършил живота си и третият „богат человек и славен именем хаджи Христо“ от Габрово. „Това отделяне и поставяне на първо място в летописния разказ на смъртта на тримата българи, според нас, съвсем не е случайно“ – пишат още Данчев и Коларов. -Подчертано е тяхното богатство, докато в други случаи обикновено се срещат изрази от типа: „некий человек благовейн, прост и незлоблив““. От друга страна се разказва и за мотивите за самоубийствата. Според двамата историци, те имат по-дълбоки корени, макар че са определяни предимно като страх пред турците. От летописа става ясно и на какво точно се е дължал този страх. Търновецът хаджи Параскева „убоявся… по убиение болгарскаго митрополита Йоаникия“, а хаджи Христо от Габрово „имяше дадени у патриаршею Цариградского сто хиляди лева под лихва и егда слиша убиение патриархово утрови себе…“. Съдържанието на тези пасажи, дават основание да се предположи, че тук става дума не за случайни жертви на турските репресии, а за българи, свързани с Гръцката завера. Най-вероятно те не са били дейни съзаклятници, а по-скоро са предпочели един такъв край, пред възможността да попаднат в ръцете на турските поробители и да бъдат измъчвани и разпитвани от тях…

В записките си Богомил Даскалов, позовавайки се на сведенията от П. Кисимов, дава и една друга хипотеза за цитираните по-горе самоубийства, а именно – тримата заможни българи от Търново, Трявна и Габрово, посегнали на живота си, защото само така можели да спасят имуществото си от конфискация и респективно да се погрижат за бъдещето на семействата си, като им оставят поне имотите си. По думите му, според тогавашното турско законодателство, имуществото на осъдените, се конфискувало в полза на държавата, а на „самоубилия се виновник, това не се прилагало“…

Несъмнено, заключават Данчев и Коларов, летописът представлява един благодатен извор за събитията в българските земи по време на Гръцката завера и на финала на този свой доклад, публикуват неизвестният до този момент /1981 г./ Белградски препис, като различията със Софийския, са указани под линия…

 

 

Подготви

Галина Иванова

Заглавната страница на главата
"Повествование за страданията на българите от агаряните през 1821 г."
в Белградския препис

Из Белградския препис на летописа,
дело на монасите Никифор и Йеротей

В Софийския препис на летописа
сведението за хаджи Йоан започва по различен начин