Отношението на тревненци към турската власт

До голямата реформа в Османската империя през 1860 г. в административно отношение Трявна е част от Килифарска нахия (Килифар махлеси Трявна). Търновска каза (околия), Никополски санджак (окръг) до края на XVII век, след това Видински санджак, Софийски вилает (област). След реформата Трявна е обявена за самостоятелна нахия (община), Габровска каза, Търновски санджак, Дунавска (Русенска) област.

До реформата през 1860 г. представител на турската власт в селището е субашът - турчин, подпомогнат от няколко сеймени - турци, и няколко махлебашии, отговарящи за отделните махали - българи, но и тогава субашът не предприема нищо, без да се посъветва с местните първенци-чорбаджии. След реформата представител на турската власт в Трявна и в околния район, влизащ в обсега на тревненската нахия, е мюдюринът (пристав).

След административната реформа през 1860 г. и в Трявна, както и в другите общини с българско население, действа нахийски съвет, с компетентност да се произнася по просветни, църковни и по въпроси от местно комунално значение. Членовете на нахийския съвет (аази) се избират от населението за една година. След 1871 г. по предложение на нахийския съвет се утвърждава от мютесарифа (окръжния началник) в Търново мухтар - селски кмет.

Високият патриотичен дух на тревненци и самостоятелността им допринасят твърде много за създаване на особено положение на селището пред органите на турската власт, до зачитане свободата на съвестта и народностната принадлежност на неговите обитатели. Заедно с габровци, дряновци, еленчени и търновци, тревненци имат смелостта да протестират енергично против издевателствата на търновския войвода - арапина Силимен ага, и да искат заменянето му с друг. За тази цел изпращат свой представител в Цариград.

Тревненци неведнъж изразяват протеста си против своеволията на някои турски фискални органи, събирачи на извънредни даждия, и искат смяната на забити и мюдюри с лошо поведение. С писмо от 18. XI. 1861 г. до търновския санджак-векили Георги Попсимеонов се моли застъпничеството му пред търновския мютесариф да не бъде изпратен отново в Трявна бившият мюлюрин Али ага без предварително да бъде взето съгласието на тревненци, „защото - обосновават се тревненци - не сме благодарни от тогози чиляка, който откак е дошел в селото ни обърнал го е на тараф /партия, страна/, както сме и толкоз пъти доказвали". Това писмо е подписано от 14 души видни тревненци.

За извоюваното благоприятно положение свидетелства и следният факт. Когато новоназначеният през 1846 г. субаш пожелава да доведе харема си в селището, тревненци решително се противопоставят. Протестират и срещу настаняването на турски войници из околните колиби след приключването на руско-турската война през 1853-1856 г.

Почти всички справедливи искания на тревненци за намаляването на някои данъци и тегоби, за извънредни наряди и повинности - са удовлетворявани от представителите на турската власт. А това, освен на авторитета на тревненци, се дължи и на умението на търновския каза, а по-късно и санджак-векили Георги Попсимеонов (1782-1881 г.) от Арбанаси, официален представител пред турската власт на българското население отначало в търновската каза, а сетне и в търновския санджак от 1821 до 1869 г., когато е пенсиониран от турското правителство.

Дали понеже има търговски отношения с тревненските чорбаджии Белчо Цанев, Никола Тодоров Бояджиолу, Никифор Хаджихристов, Кънчо Генков, Никола Чушков и други, или понеже съчувства на тревненци, Георги Попсимеонов неведнъж им протяга ръка и съдейства за удовлетворяване на справедливите им молби. Разбира се, съдействието му пред турските властници в Търново едва ли при всички случаи е било безвъзмездно, но тревненци предпочитат да дадат на него, отколкото на турските властници. Техният вроден такт и здрав разум винаги им е подсказвал как да постъпват.

По този начин тревненци успяват да отстранят каквото и да било вмешателство отвън в църковните и училищните им работи и да респектират местните органи на турската власт. Макар женен, субашът и сеймените (по-късно мюдюринът и заптиетата) живеят в Трявна на ергенски начала, а жените и децата им пребивават обикновено в Килифарево. С тази практика се съобразяват и временно пребиваващите в Трявна турски чиновници: кадия, емлякчия и интизапчия. И те нямат право да пребивават в селището с жените и децата си. Само веднъж тревненци по високо хуманни съображения отстъпват от тази своя негласно установена привилегия. Това става през 1837 г. по време на чумната епидемия. По този повод поп Койчо Икономов записва следното летописните си бележки: „1837, юний. Разбяга се Търново от чумата и войводата [мютесарифа] му Ваит бей с жените си седяха в горната махала у Цанювата Генкова къща и всичките му едби и харема му в Хаджихристовата къща /Даскаловата/. И си отиде през коледни пости на декември 1837".

До каква степен представителите на турската власт в Търново и Русе се съобразяват с независимия дух на тревненци се вижда от това, че когато турското правителство решава да намали политическото напрежение в навечерието на Априлското въстание през 1876 г. и да подчертае склонността си към отстъпки, един от турските административни чиновници от български произход - Иван Хаджиниколов Бакалов от Елена, наречен Иванчо ефенди - е назначен от дунавския валия за мюдюрин в Трявна.

За независимото положение на тревненци може да се съди и от друго обстоятелство. Никога в Трявна не е служил грък свещеник. До край време църковно-славянската реч остава за тревненци съкровен израз както на патриотичните им чувства, така и на привързаността им към верските традиции. Търновски гръцки владици те приемат в селището си само по изключение, само когато могат да извлекат от подобно посещение някаква полза. Търновският владика Матей идва в Трявна през 1795 г., за да ръкоположи Витан Цонев (наричан неправилно папа Витан Стари). През 1819 г. в града идва търновският владика Йоаникий, за да освети възобновената черква „Св. Архангел", през 1824 г. – Иларион Критски, за да ръкоположи поп Йовчо Попниколов, а през 1845 година - Неофит Византиос, за да спечели на своя страна тревненци.

 

Иван Богданов

Из „Трявна през Възраждането“, 1977 г.