По следите на историята… За убитите парашутисти и техният паметник край Белица

През нощта на 18 срещу 19 септември 1941 г. между Трявна и Белица се спуска група парашутисти, състояща се от 8 души. Те са част от петте парашутни групи от общо 31 души, които прелитат над Черно море и се спускат на територията на България през есента на 1941 г. 17 от тях загиват още в първите дни след приземяването си у нас, полицията залавя 9, а останалите живи петима души преминават в нелегалност. През есента на същата година, на черноморския бряг, слизат още 23 души, които пристигат у нас с две подводници. Трима от тях са убити, а 9 заловени още в първите дни на „акцията“, разказва краеведът на Беличенския край Петър Г. Богданов в своята „История на Белица“.

„Акцията“ е резултат от историко-политическите събития по онова време, когато избухва Втората световна война /1939-1945 г./. Първоначално страната ни запазва неутралитет, но на 1 март 1941 г. се присъединява към Тристранният военен пакт между Германия, Италия, Япония и др. държави, противостоящи на антихитлеристката коалиция. От началото на септември 1944 г. до края на войната, България е на страната на Съюзниците /САЩ, Великобритания, СССР, към които по-късно се присъединяват още 21 държави, които съставят т.н. „Антифашистка коалиция“/. Независимо от тези обстоятелства, на  5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на Царство България, която продължава до 28 октомври с.г., но реални бойни действия не са водени. Същевременно, на 8 септември 1944 г., правителството на Константин Муравиев обявява война на нацистка Германия, като същия ден войските на СССР навлизат в страната, а той е свален от власт в т.н. Деветосептемврийски преврат.

Още в началото на юли 1941 г., по искане на Българската комунистическа емиграция в Русия и със съдействието на Коминтерна, голяма част от българските политемигранти – комунисти, са мобилизирани на военно обучение в околностите на Москва, пише Петър Г. Богданов, цитирайки обстоятелствата от Обвинителния акт по дело № 503/1942 г. След края на подготовката, те трябвало да заминат за България, където „да положат основите на военната организация на комунистическата партия“ – да работят за възстановяването и укрепването й; да организират въоръжени „тройки“ за саботажни действия; да проучат местонахождението на военните складове в районите им, за да имат достъп до оръжие в случай на въстание; да „създават“ недоволство срещу правителството, което при благоприятна международна обстановка, да бъде използвано за революция и т.н., става ясно от документа.

След приключване на военното обучение, преди заминаването на групите политемигранти за България, техните началници се явяват пред Гл. секретар на Коминтерна Георги Димитров, който им възлага няколко задачи: да действат по заповед на Генералния щаб на Червената армия; да не се месят в работите на комунистическата партия в България, а само да искат помощ от нея; да избиват административните органи, бирниците и германците; да сформират горски чети и да използват „легални хора“, противници на немците и на тогавашната българска власт, за палеж на складове и фабрики, разрушаване на ж.п. линии, мостове и др.

На началниците на групите са дадени „доста големи суми пари в американски долари и български левове“. Всяка група разполага и с по седем багажни парашута, с които са спуснати „големи количества взривове и адски машини“, капсули, патрони, радиостанции, храна и дрехи. Всеки от парашутистите е снабден и с фалшива българска лична карта, началниците им разполагат и с подробна карта на България.

На 10 септември 1941 г. групите поетапно потеглят към България с транспортни самолети от Симферопол през Воронеж, Ростов за България. Дадени са им подробни инструкции за мястото на „спущането“, за мястото, където ще се търсят и разпознават и т.н. Ако по погрешка някои от парашутистите се приземят в Турция, или се налага да минат през нейна територия, им е наредено да казват, че са организирани и изпратени от България…

По записките на Петър Г. Богданов, съставът на Третата група парашутисти, които се приземяват в района между Белица и Трявна е: Стоян Димитров Палаузов, родом от с. Светлен, Търговищко – капитан от съветската армия и водач на групата; Божил Петков Чулев от с. Згалево, Плевенско; Лъчезар Аврамов Стоянов от София /син на Аврам Стоянов, чието име носеше бившата трикотажна фабрика в Трявна/; Стойчо Иванов Чочев /Чочоолу/ от Калояновец, Старозагорско; Август Димчев Попов от Шумен; Велко Димитров Янков от Калояновец, Старозагорско; Иван Петров Дряновски от Горно Сливово, Севлиевско и Григорий Феодорович Барикин от Москва, радист на групата. Четирима от парашутистите се „спущат“ в района на Трявна, а други четирима – край Белица.

Лъчезар Аврамов Стоянов скача с парашута си край Трявна и се приземява благополучно. Успява да стигне до билото на Тревненския балкан и оттам потегля по билото на Елено-Твърдишката планина, и стига до Елена, където е заловен. Стойчо Иванов Чочев - Чочоолу се приземява в Трявна, върху покрива на една къща в „Качавунския дол“, но успява да се измъкне от града въпреки преследващата го полиция. Минава през Джуровци /дн. Престой/ и през деня се укрива в царевична нива. После отново потегля на път и стига до Кръстец, от където се отправя към своя роден край. Там се свързва с партията. Август Димчев Попов тръгва към своя роден град, но когато минава през землището на с. Пособино, Поповско, го забелязва един селянин, който съобщава на полицаите в селото. Води се сражение, при което парашутистът е тежко ранен и заловен. Велко Димитров Янков, успява да стигне до своето родно село, където се укрива.

Останалите четирима парашутисти се спускат в района на с. Белица. Още на 19 септември, след обяд, Иван Петров Дряновски се предава в Общината в селото. Останалите трима - Стоян Димитров Палаузов, Божил Петков Чулев и Григорий Феодорович Барикин се събират близо до с. Белица. През деня прекарват в Еничарската гора, до кладенчето в м. „Сливашки гърбак“. Вечерта Григорий Феодорович убива от засада Стоян Палаузов и Божил Чулев. На 20 септември, полицията го залавя близо до с. Белица, но не е съден. По-късно станало ясно, че е агент на немското разузнаване.

По сведения на Пеньо Цанев от Малчевци, един парашут със „сандък“ пада на Куртовци и поврежда къщата на Иван Курдалана. Втори „сандък“ се приземява в м. „Влаева ливада“ над Ошаните, а трети - в м. „Гурнака“ между селата Кисьовци и Рашевци.

Труповете на убитите парашутисти са закарани в църковния обор в Белица от каруцаря Иван Недялков Колев – Мечето от с. Мечевци. Първоначално е наредено да ги заровят „срещу Общината, в гората“. Собственикът на мястото, Димитър Витанов, не се съгласява и тогава решават да ги закарат в Трявна. Там ги оставят в общинския двор, където по това време се помещава и полицейското управление /дн. музей „Старото школо“ на площада с Часовниковата кула/. После ги карат на гробищата и ги заравят до „една лятна сливка край пътя“, по спомени на Иванка Иванова от Трявна. По думите й, ги „зариват“ и двамата, чисто голи, в изкопаната за целта дупка. След 9 септември 1944 г. при баба Иванка идват „едни хора“ да питат, къде е гроба на убитите парашутисти. Когато ги води на мястото, те ги „отравят“ и вземат костите на единия от тях, който имал „златен зъб“…

Всички заловени подводничари и парашутисти, общо 27 души, получават обвинителен акт три дни преди началото на закрития процес, който започва на 9 юни 1942 г. и приключва на 13-ти. Един от защитниците на обвиняемите е адвокат Петър Попзлатев, родом от тревненското село Енчовци, по-късно зам. председател на НС и посланик на България в Швеция, който защитава и Трайчо Костов в първия му процес, както и Никола Вапцаров.

На 26 юни с.г. Софийският военно-полеви съд издава смъртни присъди на 18 от подсъдимите по дело № 503/1942 г., сред които са и парашутистите Август Димчев Попов и Иван Петров Дряновски. Поради непълнолетие, смъртната присъда на Лъчезар Аврамов, е заменена с доживотен затвор. За всеки един от тях е предвидена и парична санкция в размер от 250 000 до 500 000 лв. Още същата вечер, осъдените на смърт, са разстреляни в стрелбището на Школата за запасни офицери в София (дн. музей „Гарнизонно стрелбище“).

През 1971 г., в местността „Катароша“ край Белица, по инициатива на Петър Г. Богданов, тогава директор на Беличенското училище и председател на читалището, е издигнат паметник от бял врачански камък, докаран лично от него, в памет на парашутистите, загинали по тези места през есента на 1941 г., който е запазен и до днес.

 

 

 

Подготви

Галина Иванова