Алеко Паша Богориди. Част VI

Останал вече самотен и над 80 години, изоставен от всички, той прекарвал нерадостен живот „Терминус" и почнал да проявява старческо слабоумие. Въпреки българското му поданство и миналата му обществена дейност, българското дипломатическо агентство в Париж не е проявявало никакъв интерес към неговата съдба. Това положение използвал сестриният му син, гъркът Мусурус бей, който сполучил да го накара към края на 1909 г. да направи ново завещание в негова полза, след което побързал да го изпрати в един санаториум за слабоумни старци, дето той от мъка скоро и умира. След смъртта му неговия племенник Емануил Богориди от Румъния, оспорил завещанието в полза на Мусурса бея пред френските съдилища и въз основа на краткия срок между датата на завещанието и датата на изпращането му в санаториума, съдът признал това завещание за невалидно. Акo дипломатическото ни агентство в Париж би било в постоянен контакт с Богориди, и ако след смъртта му, и през време на процеса би проявило какъв-годе интерес към своя поданик и да узнае kakво е станало с първоначалното му завещание, което ставало валидно след унищожаването на онова в полза на Мусурус бея, възможно е било да се запазеше нещо от наследството на Богориди и за българския народ.

В 1904 г. с писмо до г. Д. Тончев, кoemo днес се намира в архивата на Министерството на външните работи, Богориди му известява, че желае да подари къщата си в Цариград още приживе, с условие да му се плаща доживотна рента в размер на получавания от нея наем – около 4-5 хиляди франка. Из това писмо ние правим следните извадки, koumo вярваме по-goбре от всичко друго характеризират чувствата на Богориди спрямо българския народ:

„Както ви е известно, баща ми, желаейки да изрази безкрайната си привързаност към българския народ, още приживе подари къщата си в Цариград (подарена му от султан Махмуда) с предназначение да бъде там построена черква.

Желаейки да вървя пo cmъnkume на баща си, аз тоже искам да подаря на българския народ къщата, която владея в Цариград (Терапия), която може да послужи за резиденция на българския дипломатически представител с условие, щото българското правителство да ми определи един пожизнен приход от 5000 фр.

Моля да съобщите това на надлежния министър и да ме уведомите за отговора“.

Българското правителство възприело това предложение, но през това време, под предлог, че къщата била безстопанствена, приближените на султана го накарали да я подари на някой си паша и последният, знаейки че това е една беззаконна работа, побързал да се отърве от нея, като я продал другиму, mаka че трябвало да се води процес за нея. С мая работа бил натоварен известният адвокam - англичанинът Пиърс, но последващите събития в Турция и Европа осуетили и това желание на Богориди.

Какво е било имотното състояние на Богориди точно не ни е известно; знае се само че той имал 4,5 % облигации от някакъв си египemски заем, който му донасял приход 35 000 франка; владеел е доста голям чифлик в Румъния, управляващите, на който много злоупотребявали, та първоначално не е получавал повече от 12-13 хиляди франка. Отпосле обаче бил установен известен контрол, та доходността на чифлика нараснала тоже към 35 000 франка. Вън от това, къщата му в Терапия давала наем около 5 000 франка. При скромния живот, който водеха Богориди и жена му, тоя приход е бил достатъчен за проживяване и от него Богориди още е раздавал и помощи. Знае се например, че след смъртта на жена му той подарил една значителна сума на котленското училище.

Ako се претърсят архивите на Министерството на външните работи и други някои учреждения, възможно е да се намерят и други документи, потвърждаващи родолюбието на Богоридu. Така например ние видяхме едно писмо от Академията на науkume, om koemo се вижда, че тя е искала от него материали за историята на баща му. Отговорът на Богориди подчертава тоже неговото родолюбие. Ако се вземе под внимание, че всичко това е ставало в края на живота му, когато него вече не са го блазнили нито някакви амбициозни помиления, нито надежда за облаги от България, то ще излезе наяве всичката оная обич, която той питаел спрямо отечеството си - нещо, koето му дава пълно право да се нарича българин, и добър българин ще прибавим ние.

Богориди се е поминал през месец юли 1910 година.

Петгодишното губернаторстване на Богориди в Източна Румелия се ознаменува със следното:

1. Показа пред целия свят надмощието на българите там не само числено, но и интелектуално.

2. Даgе такава вътрешна свобода на личността, на печата и на събранията, каквито съществуват в най-напредналите държави.

3. Даgе пълна възможност да се развива страната политически, икономически и goри културно.

4. Еманципира Източна Румелия окончателно не само от турския суверенитет, но и от всякакви други опекунства.

5. Hanpaви окончателно невъзможно окупирането на Балкана от турски гарнизон.

6. Даде пълна свобода за пропагандиране на Съединението.

A kamo краен резултат на всичко това - процъфтяването на страната и благополучното Съединение. При такъв огромен актив от съществени дела, да се инсинуира след 40 години върху дребнави случаи от ежедневната действителност, е не само срамотно, но е дори грехота.

Такъв бе човекът, който управлява съдбините на Източна Румелия цели пет години и за когото по случай 40-годишнината от тия събития, не се намери кой да го помене с добра дума, а напротив, намериха се makuвa, koumo ga го охулват. Просветен, безкористен, незлобив, човек с държавнически ум и широко схващане на задачата си, с пълно съзнание на своята отговорност, той остана верен на каузата на южнобългарскотo население и на общата кауза на българския народ и в това отношение не се отклони нито за минута от набелязания път, нито пък пожертва интересите на страната за свои лични интереси. Напротив, той сам стана жертва за първите. Той бе злочест да има работа с двама руски npegcmaвители колкото невежи, толкова и тщеславни, които по силата на това, че Русия бе освободила страната, искаха да използват положението, за да играят неподходящи роли, да му gukmyвaт да върши работи несъвместими с международното положение на страната и поради това зловредни за нея. И той предпочете да скъса с русите, считайки че по-добре служи на делото, за което те бяха дали толкова жертви. Но още по-злочест бе той, че се намериха българи, koumo uckaxa и наблягаха да го турят nog onekama на Кребеля и Сорокина, за да могат под тяхна закрила да cu разиграват кончето с оглед интересите на зетьо-шуре-баджанакизма. На историята обаче принадлежи присъдата между него и противниците му и, когато тя осветли дейността им, убедени сме, че името на Богориди ще заеме почетно място в политическата история на България, макар той и да не е говорил по български, а неговите противници ще останат паметни само с безкрайната си злоба.

 

 

Рачо Петков Славейков

в. „Знаме", от бр. 6 /11.01 1926 г./ до бр. 13 /26.01.1926 г./

„Съединена България“
Литография от Николай Павлович