Защо мнозина целуват ръка на финансиста Марко Рясков, който има огромна заслуга и за построяването на Детския санаториум край Трявна

Това име сега е позабравено, защото са минали много години, откогато току-що назначеният министър на финансите със замах решава проблем, засягащ половин България. Чиновници, учители, пощенски служители, железничари, с една дума хората на държавна издръжка, не са получавали заплати повече от три месеца. Финансовата криза засяга и нашите дипломати в чужбина. Те търпят унижението да им напомнят за неплатените наеми и неплатените телефонни услуги, а освен това и не получават редовно заплати.

И като месия идва Марко Рясков и бързо решава кризата, без да посяга на държавния бюджет или да търси заеми от чужбина (любима практика сега!). Той намира средства като сконтира* 650 млн. лева съкровищни бонове на БНБ със съгласието на Финансовия комитет на тогавашното Общество на народите. Задължава се да изплати тези средства до края на 1935 г. с постъпления от най-различни приходи на държавата. Той затяга финансовата дисциплина и прави коренна промяна на данъчната система. И успява! С това става известен в цялата страна и в чужбина.

През 1958 г. вече бях студент и търсех квартира. Имах големия късмет да ми бъде предложено да живея в апартамента на току-що починалия акад. Димитър Дечев. Тогава се запознах с г-н Марко Рясков, който беше брат на хазяйката ми – г-жа Тодорка Дечева.

Имах безброй срещи с г-н Рясков, когото наричахме просто „Дядо Марко“. От него научих много, от което най-важното беше, че човек трябва да бъде честен, достолепен, любезен и да говори само истината. Узнах за неговия интересен и пълен с премеждия живот на човек, заел достойно място в нашата най-нова история.

Но какъв действително е бил дядо Марко, всеки може да разбере от книгата: „Марко Рясков. Спомени и документи“, издадена от БНБ през 2006 г.

Роден е през 1883 г. в Габрово *. Учи в Априловската гимназия, а след това – в Държавното търговско училище в Свищов. Семейството решава Марко да продължи образованието си в чужбина. Баща му и чичо му – ген. Рясков, поемат неговата издръжка поравно. Като истински габровец, генералът проучва колко точно ще струва следването и двамата му изпращат точно толкова – 150 белгийски франка – до Анверс, където е университетът. Дядо Марко ни разказваше:

- Нямах пари да си купя една лимонада даже!

Търсейки начин да припечели нещо, той започва да прави домашните разработки и да преписва лекции за по-заможните студенти, които получавали много пари от къщи и не посещавали редовно лекциите. Това не само носи доход и затвърдява знанията на младия студент, но и дава възможност на Марко Рясков да завърши Търговския университет за две години, вместо за три, научавайки заедно с това френски и немски език.

След завръщането си в България той постъпва на работа в Кредитна банка, която всъщност е германско акционерно дружество. Не след дълго е изпратен в Германия, където две години изучава немското банково дело. После работи известно време в Българската земеделска банка – там успява да прокара ипотеката като гаранция за кредит.

През 1913 г. отново се завръща в Кредитната банка. Натрупаните знания и опит на Марко Рясков допринасят за бързото развитие на банката. Неговите усилия са насочени най-вече към тютюнопроизводството. Особено благотворно влияние оказва наложеното от него лесно получаване на кредити, чрез опростяване на формалностите по гарантирането на ипотекираната недвижимост. Това в голяма степен премахва лихварството, което е бич за най-бедните земеделски производители.

Въпреки протестите на разните прошенописци и недобросъвестни адвокати, чиновниците на Кредитната банка поемат безплатното оформяне на цялата документация за получаване на кредит.

Пак по инициатива на Марко Рясков е създадено специално законодателство за защита на интересите на вложителите.

Благодарение на всичко това Кредитната банка се развива много бързо. При капитал от 100 млн. лева банката има влогове за 2 млрд. лева!

Правилната политика и разумните действия на ръководството на банката й дават възможност да преодолее голямата финансова криза, започнала от Германия и обхванала цяла Европа през 1931 г. Тъй като банката е германска, вложителите й са обезпокоени и на 13 юли 1931 г. масово започват да изтеглят влоговете си.

В сряда настъпва критичен момент за Кредитната банка. Марко Рясков се разпорежда да открият допълнителни гишета и чиновниците да работят без обедна почивка. Парите в банковия трезор започват бързо да намаляват. Тогава директорът търси помощ от БНБ. Затова е нужно разрешение от министър-председателя на България Александър Малинов.

Малинов бързо разбира, че ако Кредитната банка рухне, то тя ще повлече след себе си и другите банки и затова нарежда да се съкратят всички формалности и още на следващия ден периодично започват да пристигат специалните коли на БНБ, пълни догоре с пари. Това прави силно впечатление на чакащите на опашката вложители.

В четвъртък все още има много хора. Тогава идва аптекарят Ст. Генев (роднина на Рясков) и внася 1,5 млн. лева. След него управителят на пивоварна „Братя Прошекови“ внася 5 млн. лева с думите:

– Оня ден ги изтеглих, но виждам, че не е имало нужда.

Следобед касовата зала започнала да се пълни, но… с хора, връщащи влоговете си обратно!

Кредитната банка издържа този страшен изпит благодарение на своя талантлив директор.

Марко Рясков не само най-внимателно подбира кадрите, работещи в банката, но и всячески се грижи за тях. Те са най-добре заплатените в страната. Извън месечните, те получават още по три допълнителни заплати през годината. Данъците върху заплатите са поети от банката…

Кредитната банка е първият институт от частен характер, който по свой начин създава семейни добавки. Минималната годишна почивка е един месец. Банката дава възможност на всички задомени служители да купят свое жилище чрез безлихвени дългосрочни заеми.

През февруари 1935 г. му е предложено да стане управител на БНБ. Той дълго не се съгласява и се налага лично цар Борис III да се среща с него. Най-после Рясков се съгласява. Доволен, царят му казва:

– Известно ми е, че няколко пъти Ви е бил предлаган този пост и Вие всякога сте отказвали. Някои биха си счупили краката да ходатайстват за добирането си до тази висша длъжност, а Вие упорито сте откланяли правените Ви предложения, затова съм спокоен, че управлението на БНБ се поставя в сигурни ръце.

Скоро след това новият управител на БНБ е включен в състава на делегация, която да защитава интересите на страната пред Комитета на носителите на предвоенните ни заеми, в който влизат представители на Англия, Франция, Холандия, Белгия и Швейцария. Комитетът се ръководи от световноизвестния сър Остин Чембърлейн, бивш външен министър на Англия.

По време на заседанието на комитета нашият представител Марко Рясков документирано излага фактическата невъзможност засега нашата държава да изплаща задълженията ни по предвоенните заеми на България. Изведнъж Чембърлейн безцеремонно прекъсва представителя на БНБ с думите, че той имал други данни за нашите валутни постъпления. Тогава Рясков, дълбоко обиден от съмнението в неговата почтеност, възмутено става и казва, че при това положение нашата делегация ще напусне заседанието.

Настъпва объркване. Чембърлейн е смутен и дава 15 минути почивка. Нашите делегати упрекват Рясков в невъздържаност. Единствено българският пълномощен министър в Англия поздравява Рясков, казвайки:

– Чембърлейн ще се върне и ще продължи разговорите, защото се страхува, че ще загуби мястото си, тъй като сега той е материално затруднен.

Така и става. След почивката българската делегация взема инициативата и успява да договори България да изплаща само 12% от нашите задължения във валута, а останалите 88% да се депозират в БНБ в левове до настъпването на възможност за трансфериране в чужда валута.

На връщане в страната Марко Рясков успява да договори износ на наши стоки в Германия и Австрия, най-вече на застоял тютюн от предишните 1931-1933 г. реколти и десертно грозде срещу внос на машини и съоръжения.

През 1942 г., верен на своя принцип да бъде аполитичен и да не участва в никакви партии, Рясков отказва на министър-председателя Богдан Филов и на цар Борис III да стане пълномощен министър в Германия. Той на два пъти отказва аудиенция на цар Борис с мотива, че е настинал и се страхува да не зарази и него.

Борис никога не забравя този отказ. Марко Рясков не одобрява хитлеризма и нацистките прояви в България. За своята аполитичност самият Рясков казва:

– Винаги съм избягвал намеса в нашите, за жалост, нерадостни политически разпри…

Като министър на финансите той командирова банкови специалисти, архитекти и строителни инженери, за да се запознаят със сградите, архитектурата, интериора и функционалната структура на много европейски банки. На 20.Х.1935 г. той, в качеството си на министър, полага основния камък на сградата на БНБ.

И днес, след повече от 80 години, това е, може би, най-красивата и най-функционалната сграда в центъра на София. При нейното строителство, както и за оформянето на Съдебната палата, по негово лично разпореждане не са пестени средства за външното и за вътрешното архитектурно разкрасяване на тези представителни здания на нашата столица. Дори някои местни производители го упреквали, че не използвал в строителството български материали и че не се държал като истински габровец и харчел много пари…

В спомените на Марко Рясков не се споменава, че през 1940 г. той е бил пратеник на българското правителство във връзка с въпроса по връщането на Южна Добруджа на България. За този факт неговият син д-р Сава Рясков е намерил документи в немските архиви.

През 1941 г. Рясков съдейства на Софийската община да изкупи от Белгийското трамвайно дружество трамвайния транспорт на столицата и то на много изгодна цена. За тази цел той склонява за помощ председателят на УС на Дойче банк Херман Абс. Тогава Белгия вече е окупирана от Германия.

Огромна е заслугата на г-н Рясков за получаване на завещанието на богатия свищовлия Димитър Ценов в полза на Свищовското търговско училище, с което му се дава възможност да се превърне във висш институт.

След 9.Х.1944 г. Марко Рясков е задържан от ДС и в продължение на една година е разпитван. (Д-р Сава Рясков прилага протоколите на разпитите в упоменатата по-горе книга).

И най-неочаквано е освободен по настояване на съветските окупационни власти. И още по-неочаквано е възстановен като директор на Кредитната банка, която след войната е станала собственост на СССР. Рясков бързо се сработва с руското ръководство на банката, която успешно започва да работи в новите социални условия. Той хвали руснаците, че са много добри финансисти.

През 1946 г., по личното настояване на министър-председателя Георги Димитров, Марко Рясков е назначен за съветник във Върховната стопанска камара. Г. Димитров помолил да предадат на Марко Рясков, че ако не е бил толкова нужен на СССР, той би го взел за свой личен финансов съветник.

Освен като знаменит финансист Марко Рясков е много известен и със своята благотворителна дейност. Негово дело е сегашната Детска специализирана болница за долекуване на белодробни болести край Трявна с 600 легла. Започната със средства на царица Йоанна, болницата струва общо около 60 млн. лева (по тогавашния курс), набавени най-вече със съдействието на г-н Рясков.

Благодарение на неговата инициативност е построен и обзаведен почивният дом за работниците от Държавната печатница в Боровец. Негова е и инициативата за образуването на фондация за построяването на почивен дом за работещите в Кредитната банка. През 1947 г. в Боровец е определено мястото и започва строежът.

Марко Рясков е инициатор на много благотворителни фондации и член на редица подобни обществени организации.

Благодарността на хората за добрините, които им е сторил, е огромна и се проявява по най-различен начин. Един от следователите, които го разпитват, му казва:

– Рядко явление: от 128 души, между които и много чиновници от Кредитната банка, които следователите са разпитвали за теб, не се намери нито един да каже лошо за теб. Напротив, всички възторжено говореха за теб…

Често по улиците го срещат хора, които той е позабравил, отправят му думи на благодарност, мнозина даже му целуват ръка!

След 40-годишна плодотворна дейност Марко Рясков се оттегля от банката на 15.ХII.1948 г., но вместо спокойни старини, принудително го изселват в Севлиево! След това решават да го „превъзпитават“ и, вече почти 70-годишен, го изпращат в Белене, където прекарва 3 години.

Въпреки преживения дългогодишен тормоз, той не казва нищо лошо за тези си тежки премеждия и даже се смее:

– Като ме пускаха от Белене, дори ми се извиниха, че станала грешка…

Неговият здравословен начин на живот и чистата му съвест му позволяват да издържи на огромното физическо и морално напрежение.

Марко Рясков е известен със своите едночасови сутрешни разходки. Всяка сутрин като минава по едно и също време край кафене „Цар Освободител“, отвътре се чува гръмливият глас на Трифон Кунев-Ланжелото:

– Бай Марко минава, часът е 8 без 7!

И допилите сутрешното си кафе чиновници хуквали към учрежденията.

Дядо Марко се гордееше с тази своя „слабост“ и разправяше:

– Имало е друг като мен – великият философ и математик Кант всяка сутрин минавал през чаршията и всички си сверявали часовниците по него. Една сутрин закъснявал и, за да не настъпи объркване, написал на гърба си: „Закъснение от 6 минути“. На мен не ми се е налагало да пиша нещо на гърба си…

Спомените на Марко Рясков заслужават да бъдат четени, защото са изпълнени с примери на безкористно и всеотдайно служене на народ и Отечество. Примери, които биха могли да служат като морален компас на безнадеждно дезориентираните съвести на нашите съвременни общественици и политици.

Бях щастлив да общувам с дядо Марко цели пет години. Признавам, че не съм си давал сметка тогава какъв велик човек е той. Много неща научих от него. Това бяха прости житейски истини, от които е изтъкан целият ни живот.

Той говореше винаги бавно и на изискан език. Възпитаваше ни даже без приказки, а с външния си вид и поведение. Няма нищо по-достолепно от това да видиш солиден човек на 75 години винаги стегнат, изгладен, със снежнобяла риза, винаги с вратовръзка, жилетка и сако даже през лятото. Винаги гладко избръснат. Казваше ни, че ако имал вечерни срещи, се налагало да се бръсне и вечер.

За дядо Марко си спомням всяка сутрин, когато се бръсна и по негов съвет от едно време си потапям ножчето в гореща вода. Запомнил съм тази дреболия, защото върши работа, а и защото съм с „бръснарски“ произход…

 

* сконтирам (ит.) 1. изплащам или осребрявам полица срещу една процентова отстъпка; 2. правя отстъпка в цената на стока, когато се плаща в брой или преди изтичането на уговорения срок, ако е взета на кредит; 3. прен.- отстъпвам

 

Кръстю Берберов

/przone.info/

 

* Книгата „Марко Рясков – спомени и документи“, издание на БНБ, 2006 г., можете да изтеглите тук: https://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/pub_history_heritage_mr_bg.pdf

Марко Рясков като специализант в
Bayerische Hypotheken und
Wechselbank в Мюнхен през 1909 г.
(личен архив на д-р Сава Рясков)

Марко Рясков

Сградата на Кредитна банка (втората от дясно на ляво) на
ул. „Александър I Батенберг“ № 6, 
построена през 1897 г. по проект на арх. М. Пернигони.
Снимката е направена в началото на ХХ в.
(колекция на Иван Бърнев − Буби)

Сградите на Българската народна банка (с купола) и
на Кредитна банка след надстрояването на последния й етаж
през 20-те години на ХХ век
(колекция на Иван Бърнев − Буби)

Групова снимка на известни български финансови дейци,
30-те години на ХХ в. Седнали от ляво на дясно –
Добри Божилов, Стоян Бочев и Марко Рясков
(ЦДА)

Снимка от строежа на преванториума за слаби деца на
железничарски семейства край Трявна
/Снимката е от книгата „Марко Рясков – спомени и документи“,
издание на БНБ, 2006 г./

Преванториумът край Трявна е открит през март 1944 г.
Днес там се помещава Детската специализирана болница за долекуване
и продължително лечение на белодробни болести – Трявна.
/Снимката е от книгата „Марко Рясков – спомени и документи“,
 издание на БНБ, 2006 г./

Марко и Радка Ряскови в двора на вилата им в Панчарево
през есента на 1971 г., около половин година 
преди смъртта на Марко Рясков на 1 март 1972 г.
(личен архив на д-р Сава Рясков)

Заглавната корица на книгата
„Марко Рясков – спомени и документи“,
издание на БНБ, 2006 г.

Да подкрепим Трявна в надпреварата за приза "Туристическа община" на 2022 година!

Електронното гласуване за приза "Туристическа община" на 2022 г. започна в 12:30 ч. на 28 ноември и ще продължи до 23:59 ч. на 5 декември 2022 г.

"Изключително сме радостни от новината, че нашата прекрасна община е допусната до финалната фаза на конкурса и вече е в надпреварата за спечелването на приза „Туристическа община“ - сподели кметът на Трявна г-жа Силвия Кръстева. - Считам, че градът ни се е доказал като предпочитана туристическа дестинация и е известен със своето богато културно-историческо наследство! Призовавам всеки да подкрепи Трявна, защото тя го заслужава и ние се гордеем с това!“.

Всеки, който желае да подкрепи Трявна може да го направи на страницата на Министерството на туризма - tourismawards.bg:

Линк към страницата, на която можете да гласувате: 

https://www.tourismawards.bg/municipality-22/?fbclid=IwAR2CWV4yWhSCXgWuHITSALQl6847KBiLkhqukoT9v5W6iFriIowIWg3n3bY

Трявна. Худ. Марина Шидерова

Честит Андреевден на всички именици!

Иконата на Св. Апостол Андрей, Св. Спиридон и Св. Прор. Илия от 1848 г. е дело на тревненския зограф от прочутата Витановска фамилия Досю Коев и се намира в манастира „Кокош“ в Тулча, Румъния. Тя е публикувана в книгата на Люба Цанева „Зографи от Трявна“, 2013 г.

***

Кратки сведения за традициите по отбелязването на Андреевден в Тревненско, е записал учителят – краевед Христо Н. Даскалов, според когото на този ден тревненци варели папур /кукуруз, царевица/ „за мечката“. Предците ни вярвали, че на Андреевден денят се „оголемявал“, колкото „едно папурено зърно“.

Любопитни факти за училищното строителство в Трявна

Великолепно, мощно здание

За разлика от тогавашните училища, които почти не се отличавали от традиционното жилище, тревненското школо в архитектурно отношение се доближавало до българските манастири. Тъй като го изградили по подобие на Букурещкия лицей, това дало отражение върху неговото планово разпределение.

Със строежа на училището за пръв път в Трявна се появили помещения с нови функции. Това били коридорите между класните стаи на етажа в лявото крило на школото, непосредствено до реката. Сводестият вход към двора му също се явявал като един нов елемент, който дотогава не се срещал в архитектурата на селището. Опит да се отговори на изискванията на новото време било и масивното изграждане на лявото крило. В традиционен дух са чардаците, голямата стряха, лекият еркер на етажа. Въпреки новите строителни елементи, постигнатото съвършенство в архитектурно и художествено отношение, тази сграда все още била далеч от монументалната и ренесансова по дух училищна сграда, чието начало положил големият тревненски първомайстор Генчо Кънев. Тя значително се отличавала от училищата, които построил в Търговище, Карлово, Габрово, Върбица и др., и представлявала един етап към появата на този нов и по-късен тип училищна сграда.

Плановата схема на школото е съобразена с изискванията на времето. Училищата били средища на просвета, за култура не само на децата, но и за възрастните. Разбира се, по значимост на първо място били

КЛАСНИТЕ СТАИ – за главните и преуготвителни класове, за учениците от класното училище. Първата завършена класна стая на горния етаж, служила и за събрания на тревненци. През 1873 г. в нея направили сцена за театрални представления. С подобно предназначение била и

ОБЩАТА СТАЯ, която освен за събрания на първенците на Трявна, служила и за учителска.

Както всички училища по това време, тревненското разполагало с

ПОМОЩНИ ПОМЕЩЕНИЯ – за дърва, за обувките на учениците. Други стаи трябвало да служат за жилища на учителите, прислугата и на приходящите от околните колиби ученици. Големите размери на сградата, многото помещения, с които разполагало, дали възможност на училищното настоятелство да има своя стая.

Като ново явление в планировката на училищните сгради в Трявна за пръв път се явява помещение с огнище, предназначено за кухня и трапезария.

Занаятчийският бит на селището дал отражение и върху ползването на някои помещения (дюкяните в приземието с лице към църквата „Св. Архангел Михаил“, някои от стаите на етажа) за

РАБОТИЛНИЦИ И СКЛАДОВИ ПОМЕЩЕНИЯ за терзии, чехлари, халачи, тюфекчии и др. Терзийският еснаф заел една голяма стая за свои събрания и чествания на празници. Освен това по време на сбора по Архангеловден разпускали учениците и в школото отсядали търговците.

Школото направило голямо впечатление на видния габровски възрожденец Васил Априлов. В своята книга „Денница новоболгарскаго образования“, издадена на руски език в Одеса през 1841 г., той го нарича „великолепно, мощно здание“, което може да побере не само гимназия и семинария, но и висше учебно заведение. Школото било неразделна част от площадовия ансамбъл и заедно с часовниковата кула, трябвало да има и представителен характер, да отразява порасналото самочувствие, новия по-широк светоглед и националното съзнание на тревненци.

ДОЛНОМАХЛЕНСКОТО УЧИЛИЩЕ

Поради съперничеството между Горната и Долната махала през 1874 г. долномахленци построили за техните ученици училище до църквата „Св. Георги“. Ние не знаем как точно е изглеждало то, но от запазеното описание и плановата схема, можем да придобием известна представа. Долното училище било едноетажна постройка с асиметрично планово разпределение и характерните за тогава помещения: голям и малък коридор и следните стаи – обща за учители и настоятели, учителска, помощна за вода и дърва, и три класни. След Освобождението, когато двете махали престанали да враждуват, в сградата на Долното училище се помещавало Класното училище. В него се учили големите ученици, които през 1897 г. се преместили в новопостроеното училище „П. Р. Славейков“.

ДЕВИЧЕСКОТО УЧИЛИЩЕ

Отначало момичетата се учили в частното килийно училище на поп Стоян Дечев. През 1855 г. в Трявна отворило вратите си Девическото училище. То се помещавало в една от църковните килии при църквата „Св. Архангел Михаил“, след това в Метоха, в съседство с Попйовчовата къща и в различни частни сгради. Новопостроената му, завършена през 1884 г. сграда веднага изгоряла. Училището отново се местило, както пише Богомил Даскалов, „ту в кухнята и стаята на сестрите от метоха, ту в къщата на Цаню Кирев, ту в стаите над общинската фурна, или в къщата на Боня Илиев“, докато първомайстор Генчо Кънев изградил ново в двора на днешното училище „П. Р. Славейков“.

През 1899 г. девическото и мъжкото училище се слели, ученичките се преместили в новото училище „П. Р. Славейков“. В сградата на девическото училище през 1919 г. открили новото Столарско училище. Преди това в нея се помещавала Земеделската банка, съдилището и др. Сега там се намира библиотеката на СУ „П. Р. Славейков“.

Сградата на девическото училище е наследник на типовото възрожденско класно училище, оформено през 70-те години от Генчо Кънев. Архитектурата му, планировката са съвсем сходни с тези на училищата в Елена, Върбица, Калофер, Троян.

Сградата на училище „П. Р. Славейков“, завършена през 1897 г., е двуетажна, с представителна фасада. В плановото разпределение правят впечатление големите размери и просторът на класните стаи – осем на долния етаж и шест на горния с театрален салон.

През 1945 г. е пристроено второто крило на училището, което през 1949-1950 г. е удължено. Третото му крило е завършено през 1961 г.

Разгледаните до тук училищни сгради ни дават представа за етапите, през които е минало училищното строителство не само в Трявна, но и в селищата, където са строили тревненски майстори. Те свидетелстват за приноса им в оформянето на традиционната българска училищна сграда през Възраждането и след Освобождението.

 

Катя Николова

Дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна

Графика на взаимното училище в Трявна, открито през 1839 г.

Старият площад преди 1897 г.
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Сградата на Девическото училище /в ляво/
и на Славейковото /в дясно/, 1909 г.

Снимка на възрожденския площад със
Старото школо от архива на Цаньо Антонов
Снимка: ОДА - Габрово

Сградата на Славейковото училище в Трявна, началото на XX в.

Водосвет на Столарското училище в Трявна,
което първоначално се помещавало в
сградата на Девическото училище /на заден план/, 1920 г.
Снимка: СМРЗИ - Трявна

В сградата на бившето Девическо училище днес се
помещава Библиотеката на Славейковото училище

Въпросът за проституцията в България в края на XIX и началото на XX, отразен в медицинската преса

Въпросът за проституцията, нейното узаконяване и регламентиране е изключително актуален днес. /…/ След Освобождението „Строителите на съвременна България” също се вълнуват от тази тема. При това проблемите, споровете, аргументите удивително приличат на съвременните. Още първите здравни закони, приети в България, уреждат, макар и частично, въпросa за проституцията. Съгласно гражданските медицински закони, утвърдени през 1882 г. от княз Александър Батенберг, в задълженията на общинските лекари влиза и преглеждането на проститутките два пъти седмично и болните изпращат в болници за лечение. Това е потвърдено и доразвито и в Санитарния закон от 1889 г., в приетия през 1903 г. Закон за опазване на общественото здраве и в Правилника за правата и обязаностите на общинските лекари от 1904 г.

Въз основа на това през 80-те и 90-те години на XIX век Общинските съвети в градовете разработват и приемат правилници за проституцията, които регламентират записването и отписването на проститутките, дейността на публичните домове и техните съдържатели, медицинските прегледи на проститутките, наказанията, които се налагат в случай на неспазване на правилника и др. През 1888 г. е издаден Правилник за проституцията във Варна, през 1893 г. в София, през 1900 г. в Русе. Издаването на правилници в тези градове не е случайно. Това са най-големите градове в България, а Варна и Русе са и големи пристанищни центрове, което обуславя големия брой проститутки и публични къщи в тях.

При изработването на тези правилници се ползва европейския опит. През 1897 г. в сп. Медицински сборник д-р В. Е-в (точното име не може да се установи) публикува обширна статия “Исторически очерк за регламентацията на проституцията в Западна Европа”. В нея той проследява развитието на законите за проституцията в Европа от античността до края на XIX век. Наред с това авторът дава интересни сведения доколко са ефективни тези правилници. Посочва споровете, които се водят сред европейската общественост по въпроса за регламентацията на проституцията, като са се оформили две партии. Едната не вижда нищо анормално в проституцията и защитава сегашната система на контрол, а другата я заклеймява като най-голямо обществено зло.

Подобни дебати се водят и в България, най-вече между лекарите. Те са отразени в тогавашната медицинска преса. Това не е случайно. Лекарите са едни от най-интелигентните и обществено ангажирани личности. Завършили образованието си в европейските медицински университети, запознати с проблемите на проституцията, те не остават по-назад от европейските си колеги и пишат по този наболял обществен проблем. От друга страна проституцията се счита основен източник за разпространение на венерически болести – сифилис, бленорагия (гонорея – трипер), а това вече е чисто медицински проблем.

В българската медицинска преса въпросът за проституцията се разглежда в следните основни аспекти:

• За нейната регламентация и законово уреждане;

• Причини, които карат жените да проституират;

• Ролята на сводниците и как да бъдат наказвани;

• Уреждането на държавния надзор – регистрацията и записването на проститутките, кой има право да записва насила жени, които проституират;

• Как да се намали опасността от разпространение на венерически болести от проститутките;

• Къде да живеят проститутките – в публичните или в частните

си домове;

• Разработването на правилниците за публичните домове;

• За лекарският надзор над проститутките – да обхване всички, а не само тези от публичните домове и къде и как да се лекуват болните;

• За тайната проституция – коя е по-опасна – тайната или явната.

През 1885 г. д-р Борис Окс, в издавания от него в. „Здравие,” разглежда проституцията като основен източник за зараза със сифилис. Той посочва, че надзора върху проституцията се възлага на градските управления, които вземат от проститутките месечна такса в размер от 10 до 20 лв., а градските лекари са задължени да следят за здравето им, срещу което получават от 2 до 4 лв. за преглед. В същото време тези прегледи, дори и най-добросъвестните, не гарантират предпазването от венерически болести. Д-р Окс предлага следните мерки срещу проституцията: 1) нейното ограничаване само в големите градове, като счита че в малките градове и селата обществото има сили да се справи с проституцията, тъй като е запазило патриархалния си облик; 2) надзор от полицията и прегледи от лекари. Наред с това той посочва и средства за предпазване от зараза – мехлеми и най вече „мехюри” – кондоми.

Въпросът за проституцията през 90-те години на XIX век е отразен в сп. „Медицински сборник”, „Медицинска беседа”, „Медицински напредък”, „Списание на Софийското медицинско дружество” и др.

През 1896 г. в Медицински сборник е публикувана статистическа таблица за броя на явните и тайните проститутки в България през 1896 г. Макар и не съвсем точна, тази таблица дава ценни сведения за разпространението на този най-древен занаят в България в края на XIX в.

Според данните в нея общият брой на проститутките в България е 444, като 364 от тях са явни. Най-голям е броят им в София – 58, следван от Варна – 43, Пловдив – 35, Видин – 34, Русе – 28, Бургас – 26, Търново – 26. Най-много тайни проститутки има във Видин – 26 от 34.

Във възрастово отношение проститутките са разделени на три групи:

- от 15 до 20 г. – 40;

- от 20 до 30 г. – 335;

- от 30 до 40 г. – 89.

Тук статистиката едва ли е много точна, защото повечето от тях, по една или друга причина, са криели точните си години. Въпреки че лекарите настояват регистрацията им да става при възраст над 18 г., тук не е ясно колко от тях са над тази възраст.

Интерес представляват и данните за народността и поданството им. Въпреки че най-голям е броят на българките – 198, те са по-малко от половината от общия брой на проститутките. Това говори за все още съхранени морални ценности в българското общество. Сред

останалите народности най-голям е броят на туркините – 62, сръбкини – 46 и румънки – 41. Освен тях сред проститутките е имало немкини, маджарки, гъркини, еврейки, хърватки, чехкини, французойки, италианки. Макар и от различни народности, повечето имат българско поданство – 286. Голям е броят на проститутките с австрийско поданство, но трябва да се има предвид, че тогава Австро-Унгарската империя е обхващала голяма част от Централна Европа и Балканския полуостров и е включвала различни националности – маджари (унгарци), чехи, словаци, хървати, словенци и др.

В таблицата се посочват причините, които са накарали тези жени да проституират:

- По бедност – 158;

- По свое желание – 180;

- Излъгани – 97;

- Подир обезчестяване – 9.

Ако приемем, че тези данни са точни и проститутките са казали истината, основните причини са бедността, наивността и желанието за по-лесен и луксозен живот. Прави впечатление малкият брой на тези, които са започнали да проституират след обезчестяване. Много е вероятно, поради страх или други причини, проститутките да не са казали истината, защото тези данни се разминават с посочените по-долу сведения на д-р Б. Берон.

Д-р Богомил Берон е началник на кожно-венерологичното отделение в Александровска болница и един от най-активните автори, пишещи по въпросите за проституцията. Той пише в Медицински сборник, а опонентът му публикува в „Медицинска беседа”. Позициите им по почти всички въпроси са коренно противоположни.

В Медицински сборник от 1896 г. д-р Богомил Берон публикува “Проституцията и венерическите болести. Мерки за ограничението на венерическите болести”. Посочва, че сифилисът и бленорагията (гонорея, трипер) са сред най-големите врагове на човешкия род, убиващи детето в утробата, причина за безплодие, за много нещастия и смърт. Според него венерическите болести са силно разпространени в България сред всички слоеве на обществото. За това се съди само от личните наблюдения на практикуващите лекари, тъй като официална статистика няма. Всички научни дружества и конгреси посочват като главен извор за това проституцията. Това налага тя да се ограничи, чрез улесняване на женитбата, ограничаване на пиянството, подготовка на младежите за самостоятелен живот и разпространение на знания по половия въпрос и за опасността от венерически болести. Според автора е необходимо да се издават популярни брошури по тези въпроси.

Д-р Б. Берон посочва основните причини, които карат жените да проституират, като цитира официалните резултати от направено проучване сред 218 проститутки, предоставени от директора на Гражданската санитарна дирекция д-р Г. Золотович.

• Бедност - 64

• Без особени причини - 55

• Чрез измама - 32

• След обезчестяване - 21

• По семейни причини - 13

• Защото били продадени - 6

• Глупост, за удоволствие и др. - 27

Според автора тези отговори не съответстват напълно на истината. Основната причина е леността, луксът и стремежът към подражание. Затова е нужно възпитание на децата. Факторът, който играе главна роля, е сводничеството. В наказателния закон е предвиден затвор от 3 месеца до 2 години за свеждане към блудство на девойка, за която сводникът знае, че е мома. Според автора текстът в закона трябва да се промени и се отнася за жена, която не е записана в списъка на блудниците. Той смята, че така ще се ограничи полето за действие на сводниците и ще се принудят тайните проститутки да се регистрират и поставят под лекарски контрол.

За да се ограничи разпространението на венерическите болести, проституцията трябва да се постави под държавен надзор и проститутките да се преглеждат от лекар. Уреждането на държавния надзор се състои в записване, определяне на жилището, лекарски надзор и лечение на блудниците.

Поставя се въпросът за записването на проститутките и кой има право за насилствено им записване, как да става доказването, че една жена е блудница, за да не възникват произволи. Авторът счита, че доказването за едно лице, че блудства трябва да става със съдебно решение.

Другият въпрос е за публичните домове. Къде да живеят проститутките – в къщите си или в публичните домове. Необходимо е да се разработят правила за публичните домове и за тези, които живеят в домовете си. За тайната проституция да има наказания.

Сериозен е и въпросът за лекарския надзор над проститутките. Необходимо е да се обхванат всички – и тайните и явните. Според д-р Богомил Берон в някои от градовете таксата, която проститутките плащат за преглед на лекарите, е много висока и никоя тайна проститутка няма да се постави доброволно под лекарски контрол. Затова, според автора, тези прегледи трябва да са безплатни, а лекарите да получават възнаграждението си от общината. Заболелите от някоя венерическа или прилепчива болест проститутки да се изпращат непременно в болница. Лечението им да става отделно от другите болни и да е безплатно.

Друга група лекари застават на противоположна позиция, обявяват се против узаконяването на проституцията и за закриване на публичните домове.

В „Медицинска беседа” през 1896 г. излиза статията „Няколко думи за проституцията у нас”. Публикацията не е подписана, но това е уводна статия, писана от главния редактор на списанието д-р Теодоси Витанов. Написана е в отговор на статия във варненския в. “Странджа”, озаглавена “Варненската проституция и д-р Гълъбов”, където варненският лекар е обвинен за голямото разпространение на венерическите болести, защото не преглеждал съвестно проститутките. Обявявайки се в защита на своя колега, авторът в “Медицинска беседа” заявява, че и най-добросъвестните прегледи не могат да дадат гаранция, че ще се спре заразата. Според него проституцията е ужасно зло, което разрушава семейството и е източник на зарази и венерически болести. Тя е необходима само за развратниците, сводниците, съдържателите на ханове и публични къщи, които получават богато възнаграждение и затова трябва да се забрани.

Д-р Витанов се обявява за закриване на публичните къщи, защото с “унищожаване на гнездата на разврата, ще се унищожат и последствията му”.

В друга публикация в „Медицинска беседа”, критикувайки възгледите на д-р Богомил Берон, той отново се обявява за забрана на проституцията. Сравнява я с престъпления като кражба, убийство и др. и казва „Нека държавата определи известни места, гдето може да се краде, убива и обезчестява свободно и безнаказано под охраната на полицията и лекарите!” (10, с. 131) Престъпленията според него ще се намалят и унищожат само чрез възпитание. Затова е нужно да се забранят публичните къщи, които развращават младото поколение. Според автора има три форми на любов – свободна любов, тайна и явна проституция.

Явната проституция е в публичните къщи. В тях мъжете и жените губят човешкия си образ. Те са място за леност, пиянство, разврат и разпространение на венерически болести. Затова тя е източник за разврат в обществото.

Според д-р Т. Витанов тайната проституция е по-малко опасна от явната и по-малко се заразяват от венерически болести, докато в публичните домове, дори и контролирани от лекарите, се разпространяват зарази. Освен това тайната проститутка не е загубена за обществото, защото това за нея е само временна работа. При тайната проституция мъжът не губи човешкия си образ, дори смятал това за любов, защото не знаел, че тя се продава и на другиго. Според автора, за да се унищожи проституцията, трябва да се покровителства свободната любов. Това е “оная взаимна любов между мъжа и жената, която се развива между тях временно, без определен срок и без особени някакви връзки, т.е. такава любов, която те могат да прекъснат когато пожелаят. Ето тази любов трябва да се покровителствува от законите, или поне да не се преследва”. (10, с. 140). Не винаги законният брак е нравствен, а незаконното съжителство понякога е много по-нравствено. Затова намаляването на проституцията може да стане чрез свободната любов, която ще замести с време и тайната проституция, а публичните къщи не трябва да съществуват.

Става ясно, че и в България сред лекарите се оформят две партии по въпросите на проституцията. Едната е на регламентистите, които са за узаконяването и контролирането на проституцията, а другата е на аболиционистите, които се обявяват против регламентацията. Те считат, че регламентацията обвинява и опозорява единствено жената, а не държи сметка на мъжете. Освен това не допринася за намаляване на венерическите болести.

Този спор намира отражение в решенията, които държавните и общински власти вземат по въпросите на проституцията. В някои от градовете проституцията е регламентирана с правилник, а в други публичните къщи са забранени.

В публикация в „Медицинска беседа” от юли 1899 г. д-р Т. Витанов съобщава, че в София публичните къщи били закрити по разпореждане на министъра на вътрешните работи. В статията той приветства това решение и настоява това да стане във всички градове и “да се остави всеки да удовлетворява половите си потребности, както той намери за добре, като сам промишлява за последствията от тайния разврат и за болестите, които могат да го сполетят”. (11, с. 579)

На друго мнение са членовете на Българското лекарско дружество в София. През 1901 г. те приемат “Мерки против сифилиса в България”, сред които е регламентацията на проституцията, която включва:

1. Записване в списъците – То трябва да става при доказано проституиране, жената да е по-възрастна от 18 г. и записаната да може да бъде заличена, ако докаже, че иска да се върне към честния живот.

2. Преглеждането на проститутките да е безплатно.

3. Записването и преглеждането на проститутките да става по определен образец.

4. Лечението на проститутките да е безплатно.

5. С регламентацията не се гарантира незаразителността на

проституцията.

6. Трябва да се приеме, че слугите дават голям процент в рекрутирането на проститутките в България. (12, с. 181)

През 1904 г. специална комисия под председателството на д-р Стамболски е натоварена да проучи въпроса и да изготви проекто- правилник за проституцията в България. Публикуван в печата, този

проект предизвиква много спорове и е отхвърлен като нещо отживяло, “остаряло и мухлясало”. (13, с. 458) След критиките проектът е преработен от комисията и през 1905 г. Върховният медицински съвет приема “Законопроект за ограничение разпространението на венерическите болести чрез проституцията”. (13, с. 459). Той регламентира проституцията, като предоставя надзора на общинските власти и техните санитарно-полицейски органи. Тайната проституция се забранява. Всяка проститутка се записва в особен регистър, като се забранява записването на лица под 21 годишна възраст. Отварянето и съществуването на публичните домове става само с разрешението на местната общинска власт. Забранява се сводничеството, като наказанието е затвор от 3 месеца до 2 години. Всяка проститутка подлежи на редовен медицински преглед, а заболелите от венерически болести се лекуват задължително в болница. (14, с. 518–519)

Този законопроект е критикуван от д-р Т. Витанов. Като представител на аболиционистичното направление той е против регламентацията на проституцията. В статията си “Мъчно разрешими задачи. Борба с венерическите болести” той проследява дебатите, които се водят в комисията. Става ясно, че повечето от членовете ѝ нямат твърдо и непоколебимо мнение по въпроса и в хода на самите дебати променят позицията си. Те се страхуват от уреждането на проституцията със закон и искат това да стане само с правилник, защото, според тях, така само се регулира, но не се узаконява това обществено зло. Според д-р Витанов всяко регулиране е на практика узаконяване на проституцията. Нито събраните статистически данни, нито теоретичните разсъждения могат да оправдаят регламентацията. Тя не гарантира по-малкото разпространение на венерическите болести и не води до опазване на народното здраве и на морала. Дори напротив, според него, “тази покровителствена система на търговия с невежествени и беззащитни млади момичета покровителства грубите инстинкти на населението, способства, за да се развива в него алкохолизма, който действа развращающе на младежта и губи бъдещето на страната”. Той подчертава, че е безсмислено да се преследват, затварят и лекуват проститутките, а да се оставят свободни стотици хиляди мъже, болни от сифилис и трипер, да разпространяват заразата. (14, с. 525)

Д-р Т. Витанов предлага следните мерки за борба с проституцията:

1. Думата проституция да се изхвърли от наказателния кодекс, а да се говори само за мъже и жени, които нарушават морала;

2. Да се наказва всякакъв вид сводничество със затвор и глоба;

3. Да се покровителства жената като до 21 г. възраст се счита за

малолетна;

4. Да се наказват с глоба и затвор всички, които знаят, че са болни от венерически болести и предават болестта на други;

5. Да се преследва строго разврата в публичните заведения и се наказват съдържателите;

6. Да се признае гражданския брак;

7. Да се признават незаконнородените деца наравно със законнородените като наследници на баща си;

8. Да се търси бащата на незаконно роденото дете. (14, с. 526)

От тази публикация разбираме, че д-р Богомил Берон е променил позициите си и вече не е краен привърженик на регламентацията. През следващите години той участва в много международни конференции, на които се обсъждат въпросите на проституцията и венерическите болести. Станал професор в новосъздадения през 1918 г. Медицински факултет на Софийския университет, ръководител на катедрата по кожно-венерологични болести и директор на Университетската клиника по кожни и венерични болести, той е един от най-дейните автори, познаващ добре тази материя.

В доклада си пред Върховния медицински съвет „За венерическите болести в България и дейността на конференцията на източноевропейските дружества „Червен кръст“ в Прага от 5–10 дек. 1921 г.“ проф. Б. Берон проследява накратко развитието на въпроса за проституцията в България. Той посочва, че в България проституцията е регламентирана, но преобладаващото мнение в обществото и сред лекарите е, че „регламентацията трябва да се премахне, като се замени с общи мероприятия за опазване на морала, мероприятия по профилактиката и лечението, засягащи и двата пола, мероприятия, насочени към намаление причините за предлагането и търсенето в продажния разврат, както и даването пълна възможност за лесно клинично и лабораторно изследване и лечение на болните проститутки”. (15, с. 195) В резултат на тези настроения публичните домове в 9 града на страната са закрити, а са останали само в 4 града. (15, с. 194)

След това проф. Берон се спира на работата на международната конференция и посочва решенията, които са взети. Според участниците най-добрите мерки са поучаването на населението, възпитанието на младите, личната профилактика и задължителното и рационалното лекуване на болните. Посочва се, че регламентацията на проституцията трябва да бъде заменена със закон за венеричните болести, в който мъжът и жената са поставени на равни начала. В него трябва да се съдържат мерки, които засягат основните причини за проституцията и защитават жената от посегателствата на мъжа (15, с. 195–197).

Самият проф. Берон счита, че регламентацията трябва да се премахне, защото тя не е допринесла нищо за намаляване на венерическите болести и да се замени с посочените вече мероприятия (15, с. 197).

От изложеното дотук можем да направим следните изводи:

• Въпросът за проституцията е от изключително значение за всяко общество. Българските лекари в края на XIX и началото на XX век се интересуват от него, като основен фактор за разпространение на венерическите болести. Получили образованието си в Медицинските университети в Европа и Русия, те не се различават в своите становища от европейските си колеги.

• Представителите и на двете оформили се партии считат проституцията за обществено зло, но предлагат различни мерки за решението му и за справянето с венерическите болести.

• През 80-те, 90-те г. на XIX век надделява мнението за законово уреждане и регламентиране на проституцията. От една страна такава е европейската тенденция по това време, но от друга това е израз на стремежа на една млада държава да изгради своето законодателство и урегулира всички обществено значими проблеми.

• В началото на XX век натрупаният неуспешен опит за справяне с венерическите болести и новите европейски тенденции налагат постепенно премахването на държавната регламентация.

• Посочвайки проституцията като основен източник за разпространение на венерическите болести, българските лекари се стремят чрез публикации да повишат здравната и хигиенна култура на населението. Наблягат на профилактиката и предпазването от венерически болести, тъй като лечението им е много трудно и скъпо.

 

 

Тодорка Стоянова

Из сборника на ЕМО „Етър“ - „Еротичното в историята“, т. 1, 2009 г.

 

* Докладът се публикува с известни съкращения

 

** По сведения от възрастни тревненци и в Трявна е имало публични домове. Единият от тях се е намирал в близост до къщата на Петко Р. Славейков на Старинната улица. Дали става въпрос за емблематичния хотел „Принц Борис“, само може да гадаем… 

*** Снимката е илюстративна. "В салона на улица Мулен", 1895 г. Худ. Анри дьо Тулуз-Лотрек