Даскал Антон от колиби Стояновци

Днес ще ви разкажа историята на един слабо познат тревненски даскал, чиято пословична упоритост, вдъхновение и плам, оставят трайна диря в историята на учебното дело в нашия край. Даскал Антон /Антон Тодоров Димитров/, родом от някогашните колиби Стояновци, е едно от петте деца на Тодор и Гена Михайлови. Той е роден на 4 август 1870 г. През 1885 г. завършва третокласното училище при църквата „Св. Георги“ в Трявна и едва 15-годишен е условен за учител в Поповското /Черновръшкото/ училище, което отворило врати още през 1882 г. По онова време то се помещавало в т.н. „Беглишки хамбари”, където днес се намират Пощата и Кметството. Съгласно условията на „договора“, учителят бил спазарен срещу определена сума, която щял да получи на два пъти – по Коледа и по Великден. Освен това, местните поели ангажимент да се грижат за прехраната му. Пък той ги учел на четмо и писмо – и децата, и възрастните, като за ограмотяването на последните, не вземал и грош. До него „опирало“ цялото население „за хубаво и лошо“, пише краеведът и дългогодишен директор на училището в Черновръх, Георги Г. Богданов. През 1913 г. Даскал Антон „минал в траур“ и оставил дълга брада, която „носил“ до края на дните си, заради скръбта по загиналите във войните, през периода 1912-1918 г., негови възпитаници.

Районът на Черновръшкото училище бил голям и обхващал всички села на тогавашната Поповска община, без колиби Бърдени, Урвата, Даевци, Чакалите, Малки и Големи Станчевци, Пържи грах, Поп Райковци и Вълковци, чийто деца учели в училището в с. Бърдени.

До построяването на новата сграда на училището в Черновръх през 1912 г., учебните занятия се водели в една стая с четири слети отделения. Учениците сядали по 5-6 на дълги чинове, а при нужда и по 8, наредени в две редици. Средният им брой бил 70-80, а през 1906 г. достигнал 113. Учителят преподавал новият урок на едно отделение, а след това на друго и т.н. Често пъти се случвало някой да не мирува или да не научи урока. Тогава бил наказван да стои прав зад черната дъска, а на края на урока „сам си подавал ръцете за дряновицата“. Ако не го сторел, даскалът го „опердасвал по главата“, което било много по-болезнено… 

Тежкото положение, несгодите и неудобствата, които Даскал Антон срещал по време на учителстването си в началото, били описани в стихосбирката „Песни „Войнишка тъга““ от 1914 г., чийто автор е учителят Никола Станчев Балабанов от Трявна с псевдоним Н. Божидар. В „Принос към величието на България. Даскал Антон и 113 деца в Хамбаря“, са описани учителските неволи и безхаберието на тогавашните училищни власти:

„- Как е, Даскал Антоне?

- Харно, зер 113 са на главата ми. Офтикясах, брате!

- Че как тъй? Не писа ли?

- А бе, кой ти гледа писане! Писах няколко пъти… И се ми отговарят: „Постарайте се, г-н учителю, да задържите децата“.

- Ами инспекторът, нали те ревизира?

- Да? Като видя ония 113 цървуланчета, наредени като сардели в Хамбаря, каза ми: Оставете занятието! Изпъдете децата на двора, а Вие елате да поприказвами. Каза, че след нова година ще увеличат персонала, но нали аз се съсипах? Не ми е дотягало толкова, както тая година. Като бяха викнали: съберете децата… Е, събрахме ги, де с глоби, де със заплашвания, ами сега? Ние, ревностните страхливци, нека сега теглим, нека си тровим живота с по 113 дрипанчета… Нито успех има, нито дисциплина… Главата ми е като тъпан… Да! Това ми служи за урок! Друга година нека събера пак 113…

И даскал Антон закуцука из пътя надолу…

В лято 1906 г., когато в нас вилнееше неизбежната фаза, в колиби Поповци даскал Антон учеше 113 цървуланчета в четири отделения за ВЕЛИЧИЕТО НА БЪЛГАРИЯ“…

Положението на Даскал Антон се облекчава донякъде с разкриването на училището в с. Керени /1906 г./, но и то не решава проблема изцяло. Броят на учениците в Черновръшкото училище продължава да варира между 70-80. Пък и, както се оказва, проблемът с липсата на материална база и достатъчно учители, е бил твърде сериозен за времето си, предвид огромния брой деца. В стихосбирката „Песни „Войнишка тъга““, са описани още няколко  аналогични случая, не е спестена и острата критика по адрес на училищните власти на най-високо ниво /“Принос към величието на България. Двамата учители в една стая обучават“/. Ще си позволя да цитирам някои откъси от въпросната творба, защото са достатъчно показателни за ситуацията по онова време и за отдадеността, ентусиазма и търпението на някогашните ни учители, сред които е и героят на нашия разказ – Даскал Антон:  

„… Тоя година заместникът на уволнения учител – революционер / * става въпрос за първия учител в училището в с. Керени - Александров/ събрал 82 деца. Увеличили персонала без да има подготвена втора учебна стая. Представете си сега, влизат двамата учители и преподават в една стая. Единият разказва, а другият надзирава своите ученици. После той започва, а първият дежури… каква умилна картина!

Слушам учителите да говорят из кафенето:

- Нова мода училище от калъпа на Шишманов. В с. Нейковци един учител учи 4 отделения с 63 ученика в две стаи, в с. Късовци един учител учи 82 деца, в с. Раданци има 136, а в с. Керените двама учители обучават 82 деца в една стая. Гениални даскали имало по света. Чудно е, как ще привлича вниманието на своите ученици… Ама какво, г-н Шишманов, действува като „педагог“. Той е „специалист“ министър. Остава сега нашите доктор-педагози да ни разправят, как трябва да се води обучението от двама учители в една стая, или пък от един учител в две стаи… Не зная каква ревизия е направил околийския инспектор. Сигурно, че е останал доволен и възхитен от тая нова система. Това ще личи в ревизионните листове.

А летописецът трябва да запише:

В лето 1906 г., във времето на м-р д-р Ив. Шишманов, в с. Керените, двама даскали учили 82 дечурлига в една стая.

Чувате ли, хора?“.

Предвид цитираните до момента факти и обстоятелства,  необходимостта от нова училищна сграда в Черновръх, е повече от очевадна в началото на миналия век. Тя била построена през 1912 г. и от следващата учебна година занятията вече се водели в „новото“ училище. Още по времето, когато поповчани започнали да строят новото си просветно средище, съседите им от к. Стояновци, захванали да градят свое училище, което било завършено през същата 1912 г. Сред инициаторите бил и Даскал Антон. Само, че по нареждане на Окръжния училищен инспекторат, за новата учебна 1912/1913 година, отворило врати само новопостроеното училище в Черновръх. Недоволен от развитието на събитията, Даскал Антон се присъединил към „стачката“ на родители и ученици от Стояновци, които не желаели да децата им да учат в Черновръшкото училище, тъй като си били построили свое. Непокорният даскал бил наказан за неподчинението си. Интересно, как е приела това негово решение съпругата му Велика Димова Костадинова /р. 1878 г./, която била родом от Поповци…

И все пак, за следващата учебна година /1913-1914 г./, Стояновското училище било открито и той се преместил да преподава там. Учителствал в Стояновци до 1925 г., след което се пенсионирал с 42-годишен учителски стаж…

Даскал Антон си отишъл от този свят през 1939 г.

Надявам се, че паметта за него е жива в спомените на неговите шест деца, внуци и правнуци, и препредавана във времето от многобройните му ученици. Би било интересно и вълнуващо да научим още истории от неговата богата житейска хроника, ако потомците му се съгласят да ги споделят с нас.   

 

 

Подготви

Галина Иванова