Цигани в Балкана (за живота им в някои балканджийски селища)

В науката едно от локалните деления на българския етнос, при което са налице специфични елементи на културата и се свързва с понятието „етнографска група“, е според териториалните граници. В редица проучвания на базата на основните данни от говора, облеклото и традиционната духовна култура, старото население в етническите български земи се дели на седем етнографски групи, едната от които е балканджиите. В изградената от тях поселищна мрежа по Старопланинската верига кога дружески, кога с повече противоречия, но мирно и толерантно те съжителстват и с други етноси в т.ч. и цигани.

Многобройни научни изследвания и изворов материал представят цялостната етнография на балканджийското население, а направените тук изводи се отнасят за циганите. Заживявайки постоянно в тези населени места те са принудени да се съобразяват и в известна степен да приемат общо установените правила и норми на живот.

Времето, в което е представен животът им в някои балканджийски селища, обхваща края на ХVІІІ – началото на ХХ век. В началото на разглеждания период демографската карта на българските земи впечатлява със сравнително гъсто населените северни склонове на Балкана, особено в централната част и сравнително по-малобройно население в равнинните части. По-късно, особено в края на ХІХ – началото на ХХ век, в резултат на настъпилите социално-икономическите промени, тази картина търпи значителни промени. Габровска, Еленска, Дряновска, Троянска околии са сред най-гъсто населените в българското царство.

В османската данъчна документация от ХV век в Централния Балкан са посочени селищата: Елена с 61 домакинства – 300 жители; Дряново – 83 пълноценни домакинства и 42 вдовишки – 625 жители; Габрово – 34 домакинства – 170 жители. Всички те са дервентжийски селища. Разположени са около проходите по протежение на стратегически за централната власт и значими за търговските контакти и вътрешни комуникации пътни артерии. Най-голямо е значението на Габрово, чиито жители охраняват прохода от Казанлък към Търново и Никопол. Към края на ХVІ век също като дервентжийско село е създадена Трявна. Жителите и също имат задължения да охраняват пътя през планината. Освен задължения, тези жители имат и привилегии, и правото да носят оръжие. Дервентджиите са освободени от плащане на извънредни данъци и такси. Освободени са от тегоби да осигуряват гребци и провизии за армията и държавните служители, които преминават през тях. При залеза на институциите това се тълкува като забрана на държавните служители да нощуват в селата за тяхна сметка и на практика ги защитава от своеволията им. Дервентджиите са освободени и от задълженията по кръвния данък да дават децата си за еничари. Тези привилегии осигуряват на дервентджийските села стимули за икономическо развитие и по-сигурно всекидневие, а те довеждат до по-бързо демографско нарастване. Селата стават притегателен център за нови заселници.

Османската държавна политика продължава и през ХVI в. да дава дервентжийски статут на селищата, които са в непосредствена близост до или са в старопланинските проходи, през които се осъществява връзката между Южна и Северна България. „Северния склон на Балкана.... В тая страна дето извира р. Тича има само две български села Върбица и Тича…

По-нататък на север се запазило с привилегировано положение всред мохамедани едно съвсем изолирано българско село Вардун (с 1168 жители, от които 16 турци и 72 цигани). Жителите му били по-напред като „войници“, задължени всяко лято да гледат конете на султана в Цариград.

През 1651 г. при пътуването си в българските земи Евлия Челеби посещава и село Ченге (дн. с. Аспарухово) в Източна Стара планина. То е от 100 къщи, жителите му не плащат данък, а бият дервентския тъпан и пазят прохода в Ченгенската планина. Народната етимология за старото име на с. Аспарухово говори, че на мястото на днешното село живеели цигани (ченгенета). За това пише и Милетич: „Едно време край Камчия имало „лонгос“, сир. „блата“. Там се са засилили цигани. Нашата баба казваше, че от тия „ченгене“, демек цигани, останало името ченгене, сетне българите слезли от по-високото място на река Дели-Камчия, и така останало името на селото“.

В тези векове циганите стават и обект на заселване от страна на Османската империя. През първата половина на ХVІІ век султан Мурад ІV заселва цигани в Жеравна „с едно условие - да водят уседнал живот и да ходят „на война“, т. е. да пасат султанските и бейските коне в Цариград...“. В средата на ХІХ век с. Жеравна вече се дели на две големи махали: Горний край и Близна. Освен тях има още две в края на селото, които се населяват от жеравненските цигани.

Котел възниква в края на XV в. като дервентжийско селище, но част от жителите му се числят към джелепкешаните, които са задължени да доставят ежегодно на Османската държава определен брой дребен рогат добитък. В замяна на това ползват някои данъчни и други облекчения и са освободени от дервентджийска служба. През 1856 г. „Село Котел или Казан се нахожда всред старопланинските изданки на раздалеч от Сливен 8 часа, а от Шумен на 16 часа, на едно високо равнище обиколено от четири ръта, голи, без дървета, което го правят да се види също като в един котел… То сега има 1120 къщи… до 6000 души хора мъж и жена, от които до 5-тех хиляди са чисто словенски българе, а останалите христиенски цигане“.

Сведения за циганско население по Балкана непосредствено преди Освобождението дава и Феликс Каниц. За Берковица посочва 31 цигански къщи, а за Габрово: „...Към моето официално заптие-придружител скоро се присъединиха много други, между които няколко мургави синове от близкия цигански квартал с 16 къщи“.

След 1878 г. в българските земи протичат бурни миграционни процеси, в които са въвлечени и циганите. Те започват да се заселват в освободените от турците територии, вкл. и в старопланинските селища. В Източна Стара планина това става в Омурташко и Върбишко. „Ние сме дошли като стадо (сюрия) на един път, заедно с биволиците си (манда), през Котелския и Омурташкия Балкан от земята Рум (Тракия). Някои от нашите останаха в Омурташко. Други се заселиха в шуменските села и Шумен. Други пък в разградските села...“.

Първото официално преброяване, извършено в обединеното Княжество Българи през 1888 г., дава една по-пълна картина на циганското население в старопланинските селища. В Берковска околия от общо население 35 362 души, циганите са 444; в Тетевенска околия – общо население е 38 850, цигани – 197; Троянска околия – 36 102 души и 320 цигани; Габровска околия от 34 164 души само 35 са цигани; Дряновска околия – 20 559 население; 8 цигани; Тревненска околия – 17 397 население; 27 цигани; Еленска околия – 36 749 население, 440 цигани; в Котленска околия е най-голям относителният дял на циганското население – при 17 656 души, циганите са 754 и Преславска околия – 36 085 население, 807 цигани.

При следващото преброяване през 1893 г. в Община Котел при приблизително същият общ брой население (17 402 души) броят на циганите рязко се увеличава – 1119 души. Голям е и броят на циганите, живеещи в Община Градец – от 1893 души 146 са цигани. Всичко това показва, че започналото в годините на Османската империя съвместно битие на българи и цигани по Балкана продължава и в годините на Третата българска държава. Живеейки в едно сравнително затворено общество в рамките на населеното място, циганите в много случаи се вписват в ежедневните радости и проблеми на околните. Заедно са и в празниците.

Народното вярване повелява, когато човек излезе на път да гледа какъв човек ще срещне. „Добра среща иде, ако го срещне циганин...“. На Великден и през цялата светла неделя, който дойде и влезе в къщи, какъвто и да бил той: пътник, друмник, циганин или просяк без перашка, т. е. без червено яйце, не бива да се връща, защото късметът на къщата и берекетът на нивите и лозята си отива от къщи.

В традиционната култура Атанасовден се свързва с представите за чумата. За умилостивяването й се прави обреден хляб или медени питки, които се раздават „за здраве“, а по места и курбан от черна кокошка. Обичаят се среща в редица градове вкл. в Тетевен, Елена, но още от Възраждането българите започнали да се срамуват и да плащат на циганите, за да го изпълняват“.

За Гергьовден в началото на ХХ век в Габрово се приготвя агне за курбан във всяка къща, а по-заможните фамилии по две – едно за семейството и второ – за гостите, за попа и за циганите музиканти.

Изграждат се добри взаимоотношения. В първите десетилетия на ХІХ век между габровския търговец Тодор Казасов и клиентите му има доверие. Всеки клиент – българин, арнаутин, циганин (Циганина Мутито, Али пича - циганина, циганите на Дуда, Гемджиолу, Дудо Гамджиолу – циганина), турчин, грък, куцовлах – без значение на етническата и верската му принадлежност, е добре дошъл. За заемите, които дава, отбелязва само имената и сумите в тефтерите, без да пише специални документи и да търси свидетели.

А „...в Котел май мъчно ще да намериш къща, в която да няма някой хаджия или хаджийка; а в по-богатите семейства всичките почти са се мили на р. Йордан. И дърварите даже, които ходят заедно с циганите по Балкана, са хаджии“.

Българи и цигани влизат в социални и икономически контакти. В началото на ХІХ век новите стопански и политически условия в Османската империя стимулират производството в българските земи. С въвеждането на редовната турска армия се разраства занаятчийското и манифактурното производство, засилва се и търсенето на скотовъдни продукти. Доставката на стоки до търговските средища става чрез керванното пренасяне. За търговците и занаятчиите от балканските райони то се извършва с коне, а там, където теренът позволява и с коли, в които най-често са впрегнати волове, биволи или коне. Още в средата на 30-те год. на ХІХ век Ами Буе констатира: „И така в Турция те (циганите) са станали наистина необходими членове на обществото… Те са главно каруцари, търговци с коне, изработвали коли, подковачи, медникари, калайджии, миньори, златари, музиканти, джандарми и палачи“. „Село Котел … Българите се поменуват с овчарството и държат стадата си по големите добружански полета... Циганите са повече дърваре и работници на де […не се чете в оригинала]…“.

В навечерието на Освободителната руско-турска война част от циганското население от Дунавския вилает притежава земя. В данъчните регистри за Берковската каза се посочват 22 цигански домакинства, като на всяко домакинство се пада по средно 2 дюнюма земя. Тези 42 дюнюма циганска земя са с добра средна данъчна оценка от 89 гроша на дюнюм. Регистрирани са 6 цигански малоземлени стопани обложени с неземеделския данък temettuat. Средно на циганин от този данък се пада по 233 гроша, който е много по-нисък от турския и от българския.

В периода на хайдутството и четническото движение много от циганите, които се занимават с пренасяне на дърва от Балкана или правят в гората дървени въглища, подпомагат с храна и убежище хайдутите. Отделни цигани участват и в акциите им.

И за разлика от полулегендарния Мануш войвода, реалното историческо битие на циганина Мустафа Шибил, е несъмнено – роден в с. Градец, в района на Сливен, и „хайдутствал“ до убийството му през 1856 г.

В османски документ от 10 март 1853 г. се коментира случаят Мустафа Шибил:

„Настоящото писмо на покорния Ви слуга се адресира до негово Везирско превъзходителство командващия Румелийската армия, висш представител на Османската империя.

До Негово Превъзходителство

Лицето, именуемо Шибилоглу Мустафа, известен разбойник, който произхожда от група цигани, които постоянно живеят в с. Градец, което се числи в Сливенската лива, заедно с няколко свои другари – разбойници, обикаля из споменатата по-горе лива и нейните близки каази, причинява вреди и загуби на бедното население и на раите, като се осмелява да им отнема с насилие имуществата, да убива хора и да върши безчинства…

Ессеид Али Риза – каймакам на Сливенската лива“.

Цигани подпомагат и национално-освободителните борби на българския народ. В своите „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов пише: „В Тетевен има 2000 души турска редовна войска и башибозуци, които обикалят всекидневно из гората и се канят да ни колят. Никой не може да се подаде из селото навън... Аз съм излязъл, придружен от двама цигани, които ме чакат там под дървото. Оставете ме да си отида, ако сте християни; бягайте и вие, накъде ви видят очите, докато не ви са подушили!...“.

В годините на Османската империя „Жеравненският войниклък е траял скоро до Освобождението, обаче бил упражняван вече не от българи, а от цигани. Ежегодно по пътя за Цариград те са минавали през Сливен... Начело с войводата си, по-късно наречен чери-баши, войнишката чета излизала под развяно знаме, всред свирни и игри, сбирала е подаръци от българи и турци и заминавала за Цариград по Гергьовден... Циганите са заместили българските войници и по други краища, особено след Танзимата (1839 г.)“.

По законите на Третата българска държава циганите отслужват редовна военна служба и при нужда са мобилизирани в българската армия. Участват във войните на България за национално обединение. В Първата световна война (1915–1918) 1314 са загиналите и безследно изчезнали цигани. От балканските селища най-много са от Преслав – 29, Котел – 28, Тетевен – 14, Елена – 12, Берковица – 8, Троян – 5 и т. н..

Вродената музикалност и весел нрав на циганите ги прави търсени от обществото по различни поводи. През 1846 г. при посрещането на султан Абдул Меджид в Габрово в церемонията са привлечени две „цигански банди“ (музикални групи) от съседните градове Търново и Трявна. Султанът остава много доволен от тяхната музика и освен с щедър бакшиш награждава техния ръководител Баба Цвятко със специално изпратена от Истанбул цигулка, украсена със слонова кост.

В средата на ХІХ век се носи славата на „жеравненските цигани, които са отлични измежду другите гайдаре, които са почти из цяла България първи майстори на доброгласните и добрите техни гайди…“.

На Първото българско изложение през 1893 г. в Пловдив „... между хубавите идеи, които се прокараха, без съмнение е свикването на стари и млади гуслари, кавалджии, гайдари и песнопойци, за да изложат и представят по един най-нагледен начин нашите народни свирни и песни в различните краища на отечеството ни…

От всичките свираче и песнопойци е воден редовен списък за родните им места, сегашното им местопребиваване, възраст, занятие… От казаното извличаме, че от Тетевенска околия бяха проводени троица цигане свираче и песнопойци, а с Търновската депутация дойдоха девет души цигане (шест гусларе и три тъпанаре). Много и различни песни се пяха. Като се захване от най-старите обредни, коледарски и митологическите кралимарковски и други юнашки песни…“.

В Берковица през 1900 г. „На устройваните от нас забави в клуба ни, и най-вече в казармите, от целия град дохождаше мало и голямо… Клубът ни се състоеше от една единствена стая, кръчма. Музиката се представляваше от един циганин, свирач на цигулка, и втори циганин, който отмерваше добросъвестно тактовете върху своя голям тъпан. Тази примитивна обстановка не пречеше на младите да се забавляват от все сърце, като прилагаме при танцуването всички правила на вечеринките в големите градове“.

На Гергьовден в Габрово музиката се уговаря предварително. Отговорникът, кръчмарят Цанко Юзът, изпраща телеграма до Арапа, водачът на прочутата циганска музика от Лясковец: „Арап, тръгни! Юзът.“ И получава отговор: „Юз, тръгвам! Арапът“. Канени са също и казанлъшки музиканти – с цитра, кларинет, цигулка и солист-певец. … Музиката се появява по начин, измислен от Арапа, за да направи впечатление. Свирачите предварително се разпръскват от гарата по различни улици и оттам, като всеки свири на своя инструмент, постепенно стесняват кръга и се събират на мегдана пред Рачо Бурата, където почва общата свирня. Тази музикална импровизация наричат „Изгубената поща“. С нея отбелязват същинското начало на гергьовското увеселение.

Циганите присъстват и в народната словесност на балканджиите. Зевзеците от Елена, викат на еленчани „елциг“ – еленски циганин. А тези от колибите се отърват с „колибари“. Най-обидно за тях е да им кажат „дас“ – колибарски простак. „Та в Елена живеят само цигани и двама българи – единият е Кара Коча (месар), а другият е Колю, бялото циганче (и той месар). „Знаменателни“ цигани музиканти били Генчо и Атанас – цигулка и кларинет. Ходели да свирят по сватби през 20-те години. Когато били в махалата Тодювци да свирят, сватбарите ги гощавали – свинско с ориз, печена пуйка „кописка“ (със зеле). Да ядат, „ама сърце-ключ“ – т. е. свил им се стомахът. А в къщи „уста зяпнала, ама няма нищо“. Та като свирели, подканяли: „Айде ма, булки, дигайте си краката“.

 

 

Евгения И. Иванова, Велчо Кръстев

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т. 8, 2010 г.

 

* Бел. Г. Иванова. А ето и сведенията за циганите в Трявна от учителя – краевед Христо Н. Даскалов, които откриваме в ръкописа му "История на Трявна", чийто оригинал се съхранява в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, а негово дигитално копие притежава Специализираният музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна:

„В Трявна има само 30/40 къщи, тъй наречени, цигански. Селищата на тези цигани завземат най-хубавите места, около конака и край пътищата. Те са се занимавали и се занимават исключително с налбантлък /ковачи на петала и каяр/ и цигуларство. Те говорят чисто Български, само че си постискват устата, не знаят нито една циганска дума, между тях има много красиви и хубавци с бяла кожа и с руси косми, но има и мнозина черни, джукясти и грозни. Те са християни, но и до днес стоят отделени от Българите. Българин, колко и да е сиромах, не зема от тях жена, нито пък дава момичето си на циганин, макар и да се престави с жълтици /разумява се, всяко правило има и исключение, защото в последно време, от когато захвана да се счита парата за най-голямо благородство, има някои Българи да съ дали дъщерите си на цигане/. По забележителни цигански фамилии са: Куловци – циголари; Цанколларч – циголари; Колю-Цанковци – налбанти; Геновци – налбанти; Шахтази – налбанти и Валювци – налбанти.

 

Забел. Изъ дворовете и градините в Трявна се ископава твърде много сгурия. Вижда се, някога, в много отдавнашно време, да се скитали чергаре цигане и да се работели занаята си“.

* * *

В статията си за облика на видните хора на Трявна до Освобождението, писана през 1948 г., учителят-краевед Никола Чушков, изброява имената на десетки тревненци по махали, заедно с тяхното занятие, а на последната страница е упомената и т.н. „Циганска махала“ /“Украйна“/, където са споменати - Генчо Пробуя – „посл. бедняк“; Цурю Дамянов – „без занятие“ и „цигуларите“ – Друмов, Кончито, Йорго и Георги – „цигулар“. В друга своя публикация за занаятите в Трявна по турско време, сред имената на налбантите, откриваме и тези на  „дядо Ботю Циганчето“, на „Рачо Циганчето и синовете му Йонко и Колю“.