130 години от рождението на Дан Колов. Част I

 Балканският лъв

Постигнатата звездна слава и неочакваните обрати в живота на една личност продължават повече от столетие да вълнуват хората. Трудно е да разберем каква амбиция и воля, колко неимоверни усилия и лишения са нужни, за да наложиш името си в световния спортен елит. Дан Колов – това е името, което и днес е известно на всеки. Известност и слава, победи и престижни награди, щедрост и доброта, както и малко тъга, се вплитат в тази човешка история, началото на която е в Севлиевския край.

Споменът за Дан Колов е жив. Пази се в архивите, във фондовете на музеите и най-вече в сърцата на хората. Със спомени за него е изпълнена и къщата, която той изгражда в родното си село Сенник, превърната в Дом музей „Дан Колов“. В края на ХІХ век селото още се наричало Чадърлии и в него все още се заселвали преселници от по-неплодородните селища в Балкана. Родителите на Дан Колов – Яна Живкова и Кольо Денев, дошли от тревненските села /* Бел. Г. Иванова - Баща му е родом от село Горно Цоневци, а майка му от село Енчовци, Плачковско/. И двамата били здрави балканджии, с пословична сила. Те се задомили през 1882 година, строили къща в родното село на Кольо.

Разказват, че младият тогава мъж сам носел цели дървета, нужни за строежа, а съпругата му сама повдигала цяла каруца. Родили им се четири деца – Деню, Иванка, Желю и Деша. След като в търсене на поминък се установили в Чадърлии, те създали още двама сина – Дончо и Георги. Раждането на предпоследното им дете Дончо на 26 декември 1892 г. с нищо не подсказвало, че тази дата ще се помни и чества през годините.

Малкото селско момче растяло здраво и палаво. Ненавременната смърт на Кольо Денев на 24.02.1897 г. бил първият жесток удар на съдбата над многобройното домочадие и малкия Дончо, едва навършил 4 години. Не след дълго се наложило да работи като пастир, заедно с други селски деца, за да помогне на майка си, която трябвало да се справя без никаква помощ с изхранването и възпитанието на шестте си рожби. Учил с другите деца в селското училище, но веднага си проличало, че не в това ще бъде силата му. Самият той след години разказва: „В училище не бях много щастлив, защото не можах да завърша повече от четвърто отделение“. В него напирала огромната физическа сила, наследена от родителите му. Прибирал се от училище, захвърлял учебниците и тичал навън при приятелите си. Любимото му занимание било да се пребори с тях и да ги победи. Тогава бил в стихията си, а след години си спомня: „Още от най-ранна възраст страстно обичах борбата“.

Детството на малкия сирак бързо свършва. Майката трудно се справя с лудориите на буйното си дете, а и става все по-трудно да осигурява прехраната. Заедно с най-големия си брат и други роднини, Дончо заминава на гурбет в Унгария на 1 март 1905 г., още ненавършил 13 години. Сенничани се ползват с име на добри градинари. Условят се на работа в зеленчуковата градина на българин от Лясковец, като живеят в общо помещение с още 25 работници. След няколко години тежка работа и без да се връща в България, Дончо, заедно с други двама българи, взема трудното решение да замине още по-далеч от родината.

В края на октомври 1909 година, с много други бедни емигранти, той пристига с италиански кораб в Ню Йорк с надеждата за по-добро бъдеще в „страната на неограничените възможности“. Млад и видимо силен физически, Дончо веднага започва работа като хамалин на пристанището в Ню Йорк. Без образование и без всякаква квалификация, той се бори за прехраната си. Напуска Ню Йорк, привлечен от обявите за работа в Скалистите планини, където се прокарвал път за железницата. С легенда граничат разказите как с изумителна сила Дончо носел огромни товари и дори можел да усуче железопътна релса около врата си. Там изпитва първата тръпка от голяма победа – в любителска среща побеждава италианския борец Гуидо Джаколини.

В края на ХІХ и началото на ХХ век спортът борба печели все по-широка популярност. Повод за гордост на всички българи по това време са успехите на Никола Петров. Той се състезава в класически стил, популярен още от времето на древните Олимпийски игри. Малко преди началото на новия ХХ век Петров успява да стане шампион на Америка, а на проведеното през 1900 г. Световно първенство в Париж е провъзгласен за световен шампион. Несъмнено силната му игра и достойното поведение е добър пример за младия Дан.

След своя дебют на Лятната олимпиада в Сейнт Луис през 1904 г. свободната борба също печели множество почитатели и последователи. Дан спортува в свободните си от работа дни, но все още не е отличен за спортно постижение.

През 1912-1913 г. работи по изграждането на водна централа на река Мисисипи при град Киъкък, щата Айова. Усърдието, което проявява към всичко, с което се захване, му донася първия медал. С него го удостоява Хю Купър, главен инженер на „Мисисипи Ривър Пауър Къмпани“, гравирани са името Дан Колеф и текст „Връчен за достойна работа“. Можем само да предполагаме към какво е бил устремен в младите си години Дан Колов, но под всяка негова стъпка прозират волята да върши всичко добре и надеждата за успех. Затова не е изненадващо, че през 1914 г. съдбата отново рязко изменя живота му – този път за добро, с един малък щрих по пътя към световната слава. Този малък щрих е първата му победа в двубой с професионален борец.

По това време Дан вече е на работа в градчето Хоумстед, близо до Питсбърг в Пенсилвания, в една от железолеярните на този силно развит индустриален район. Щастлива случайност го отвежда с колеги на представление на цирк „Виктория“, който гостува в града. Една от атракциите е предложението на директора на цирка, някой от зрителите да излезе на сцената и да издържи десет минути срещу най-силния борец от трупата Джим Лауренс. Предлага и възнаграждение. След кратко колебание, подкрепян и окуражаван от приятелите си от фабриката, Дончо излиза на тепиха и с лекота побеждава професионалния борец.

Младият мъж е опиянен и окуражен от победата. Директорът на завода, в който работят, също е любител на спорта и подкрепя начинаещия спортист да започне редовно и усърдно да тренира. Тази победа е знаменателна и слага началото на спортната кариера на Дан. Липсата на опит е причина за няколкото загуби в аматьорски мачове. Но многобройните успехи срещу по-възрастни и обиграни състезатели постепенно правят името му известно в спортните среди. В края на 1917 г. известният спортен мениджър Дейвид Харисън му предлага договор като професионален борец. Една от първите му срещи на професионалния тепих е срещу известния и много опитен борец Сбишко Циганевич, познат с необикновената си сила и агресивност. Претърпява загуба, една от няколкото загуби сред хилядите победи, в проведени срещи. Но тази първа загуба не отчайва младият спортист, а го амбицира да тренира упорито, неуморно и да печели уважението на съперници и публика. С желязната му воля и огромното желание да се бори и побеждава са принудени да се съобразяват всички, а той го е обяснил без заобиколки, с едно простичко изречение: „Обичам най-много да се боря с по-силни от мен и да ги тръшкам на земята.“

След официалното представяне на свободната борба пред спортната общественост през 1904 г., тя набира все по-голяма популярност, особено в американския й вариант – „кеч ес кеч кян“ (catch-as-catch-can). В наши дни състезателите в кеча използват хватки от много бойни изкуства, спортът продължава да е жесток и целта е тежко да се нарани противника, но е известно, че двубоите са режисирани и на тях се гледа по-скоро като на развлекателен спектакъл. В миналото схватките били напълно истински, с позволени удари с ръце и крака, със захващане на противника без ограничения, откъдето идва и името на стила кеч – „Хвани, където и както можеш“. И най-малката грешка водела до контузии, тежки телесни повреди, а в някои случаи дори и до трагичен финал.

Само най-силните, смелите и съобразителните с воля и целеустременост извоювали правото да участват в турнирите по американска свободна борба. Само можем да предполагаме с каква „българска сила, издържливост и борчески дух“ е бил дарен Дончо Колев Тревненски от севлиевското село, за да успее да направи името си прочуто и до днес, като първия борец в света, два пъти носител на „Диамантения пояс“.

Още в началото на сътрудничеството им, мениджърът Харисън обмисля няколко варианта за име. Според него американците обичат своите борци. Предлага името Дан Колин. Младият борец е непреклонен: „Дан е иди-дойди добро име. Но никакъв Колин. Името ми трябва да завършва на „ов“ и толкова!“. За тези първи години, в които слага основите на спортната си слава Дан Колов разказва: „От 1917 до 1925 година направих много борби, от които съм загубил само няколко. По това време се борех и гръко-римска и американска борба и еднакво имах успех и в двете системи.“

Въпреки безспорните си качества и успехи, въпреки многобройните победи, в началото на кариерата си Дан Колов не среща силна подкрепа в американските спортни среди. След години той споделя: „Много организатори на състезания ми пречеха да се проявя още в началото, като не ми даваха възможност да се боря често“. Една от причините е неговата честност, неподкупност и принципната му позиция никога да не участва в уговорени мачове, която отстоява с присъщата си балканска упоритост.

След Първата световна война кечът се превръща в любим спорт. Благодарение на своя мениджър, Дан Колов бързо е представен на многобройната публика в редица турнири, които се провеждат в най-големите градове на Америка. Влиза в схватки и побеждава най-силните мъже по това време. В Ню Йорк и Чикаго, Детройт и Филаделфия, Сан Франциско и Лос Анджелис той допира на тепиха плещите на Чудото от Небраска Джо Стечър, Джим Броунинг, Джак Шерей, Руди Дудес, Ед Левис… В пресата констатират: „Един Балкански лъв, страхотен и могъщ безпощадно шества из цяла Америка“. И една единствена загуба в този победен ред – от прославения руски борец Иван Подубни, гастролирал през 1925 г. в САЩ. След тази знаменита среща остава искреното приятелство между тях и съветът, който руският богатир дава на Колов винаги да вярва в силите си и да се стреми към победа във всяка борба. След дългия низ от победи над американските шампиони, журналистът Донъл пише: „Дан Колов е колоритна фигура от световен мащаб. Не мога да скрия възхищението си от така ярко изразената кариера. Той събори преградите, които стояха пред него. Сам и без чужда помощ“.

1925 година е знаменателна и с това, че Дан Колов осъществява първото си турне извън САЩ. Той е поканен в Япония и заедно с мениджъра си пристига в Осака на борда на парахода „Фуруку Мару“. Тук той използва хватката „Самолет“, станала негова запазена марка. Рязко и бързо се врязвал в краката на противника, повдигал го над главата си и с леко завъртане го залепял по гръб на тепиха. Шест от най-добрите японски борци изгубили схватката срещу неудържимата му сила и ловкост. В Япония останал само един борец, непобеден до този момент, с когото Балканският лъв искал да премери сили. Организаторите се опитали всячески да откажат този двубой, защото ставало дума за символът на японската борба, племенникът на самия японски император, младият Джики Хиген. Той бил известен с прозвището Удушвачът, тъй като не се колебаел да приложи прословутата си хватка – ножица с крака през врата, нерядко смъртоносна за противника. В двучасовия двубой кумирът на японците, младият и самоуверен Хиген, я приложил отново, но Балканският лъв, за да се освободи, пречупил гръбнака му. Домакините не могли да приемат достойно загубата на своя идол и над Дан Колов било организирано покушение, за щастие без успех. С въоръжена охрана и силно огорчен, Дан Колов напуска Япония и се заклева никога повече да не стъпи в страната, „дето хората не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил техния шампион“.

След първото чуждестранно турне в Япония Дан Колов доказва своята неудържима мощ на всички континенти. През 1927-1928 г. той е на дълго турне, което започва с Аржентина и Бразилия. След срещи в Буенос Айрес и Рио де Жанейро, за които не се знае много, той заминава за Китай. Стилът на борците от Манджурия до Тибет му е непознат и въпреки това, той побеждава много силни и пъргави мъже в Шанхай, Кантон, Нанкин и Пекин. Победата над китаеца Ван Фу, наричан „Геният на борбата“ е поредната, с която се утвърждава световната му слава.

Следващият континент в световното му турне е Африка. Той побеждава с вече изградения свой стил. Срещите са в най-големите градове на тогава колониалната Южна Африка, Кейптаун, Йоханесбург, Порт Елизабет, както и в Солсбъри, Зимбабве и Найроби, Кения. Славата вече работи за него, той е смятан за непобедим.

След завръщането от Япония в САЩ побеждава Джим Стерлос, Джак Шерей, изявения канадски борец Иван Робер и много други. Продължава дългогодишното му съперничество с непобедимия Джим Лондос, който е успял в отсъствието на Колов да победи Стренглър Люис и да стане световен шампион по кеч. До края на кариерата си не успява да си уреди двубой с Лондос, който всячески избягва среща с могъщия българин.

Дан Колов е член на Атлетическия клуб в Ню Йорк, където започва приятелството му с френския шампион Анри Деглан, издържало изпитанието на годините. Спортното съперничество ги противопоставя в няколко двубоя, първия, от които пред 18 000 души в Лос Анджелис, Дан Колов печели безпрекословно.

Към края на 20-те години той е на върха на славата си в САЩ. За него говорят и пишат със страхопочитание. Американски журналист заявява: „Вие сте толкова прочут, че се страхувам да Ви видя“. Той вече е милионер, но ранчото в Калифорния и имението близо до Монреал в Канада са само за почивка, тренировки и лов. Желанието да се бори е неудържимо.

Многократно му отправят предложения да приеме американско поданство, но той е непреклонен: „Не мога да се откажа от България никога. Не зная дали някой е изпитвал такава мъка по родината, както аз. Напуснах я като момче, макар че нищо не зная за нея, тя ми е свидна повече от всичко на света. Чувствам се силен, защото съм българин. Мисля, че ако скъсам с България, ще бъда нещастен. Нямам причини, които да ме карат да се отказвам от българския си произход и поданство“.

Европа е следващата стъпка на утвърдения вече борец към световната слава. Свободната борба е придобила огромна популярност във Франция. До голяма степен това се дължи на една личност – Раул Паоли, който организира състезания в огромната зала с 20 000 места „Пале дьо спорт“ в Париж. Той посещава Дан Колов в имението му в Канада още през 1926 г., но успява да го убеди да приеме поканата му години по-късно. След сериозна няколкомесечна подготовка през лятото на 1933 г., той пристига с параход в Шербург, Франция и с това започва златният период от неговата кариера.

Раул Паоли е опитен организатор, който споделя в пресата впечатленията си от бореца и човека Дан Колов. Той забелязва и описва навика, с който Дан е прословут, да не допуска никого зад гърба си. „Между всички борци в Америка, пък и на света, които познават кеча, Колов е единственият, на когото и най-добрият и с голяма техника борец не може „да мине отзад“. Още когато отправя поканата, той знае качествата на българина и е убеден, че ще покори и Европа: „Той е идеален пример на огромна сила, голямо търпение и смиреност. Американската борба… е най-трудния спорт, какъвто може да съществува. В този вид борба свободата да си служи с краката увеличава значително хватките. Колов е един от малкото световни майстори на тази борба, която той владее до съвършенство“.

 

 

(Следва)

 

Ивета Миленова

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т. 10, 2014 г.