Подполковник Пенчо Шиваров и политическата криза от 1886 г. Част I

Пенчо  Димитров Шиваров е роден на 25 март 1848 г. в Трявна. Първи стъпки към знанието прави в килийното училище в родния си град, а след това продължава в класното училище в Търново. В периода 1869-1974 г. той вече е  в Одеското военно училище. След неговото завършване последователно служи в 53-ти пехотен волински полк, 12-ти пехотен великолуцки полк на руската армия. Подпоручик Шиваров не остава безучастен към събитията на Балканите и се включва в Сръбско-турската война от 1876 г. С обявяването на Руско-турската освободителна война от 1877/78 г. той е в редиците на 2-ра дружина на Българското опълчение вече с чин поручик. През есента на 1877 г. той вече е командир на първа рота на първа дружина на Българското опълчение.

След Освобождението той последователно е командир на пета казанлъшка дружина на Източнорумелийската милиция. След Съединението кап. П. Шиваров вече е командир на Бургаския отряд, а по време на Сръбско-българската война от 1885 г. той командва Източния корпус. Политическата криза от 1886/87 г. го заварва като командир на 4-та бригада. Събитията по време и след кризата го изпращат в запаса и ние го виждаме депутат в Петото обикновено народно събрание.

Подполковник Пенчо Шиваров умира на 8 февруари 1888 г. в Карлово.

Кратката му, но богата кариера е свързана пряко с историята на Шумен и неговото обществено-политическо развитие по време и след преврата на офицерите русофили от 9 август 1886 г. Как Пенчо Шиваров овладява събитията, разиграли се в Шумен в качеството си на командир на 4-та бригада и комендант на града, е предмет на настоящия наратив.

Удовлетворението от успешната защита на Съединението и международното му признаване не внася логично очакваното успокоение в българското общество. Стопанското разстройство на страната след войната създава социално напрежение, което е благодатна почва за избуяване на междупартийни войни. Тази политическа криза назрява в условията на влошаващи се международни отношения. Руската политика спрямо Княжеството има за следствие увеличаване на напрежението и разделението на българското общество. Пред политическите сили застава дилемата: княз Александър І или Русия. Постепенно се оформят две крайно противоположни групировки, между които избухва непримирима борба. Отделни групи и лица от дейците на Съединението, от Либералната партия в Южна България, от Консервативната партия и от либералите около д-р Васил Радославов застават зад девиза “Без Батенберг няма България”. За тях личността на княза е символ на обединена България и на суверенността на държавата.

Русофилският лагер се оформя от либералите на Др. Цанков, отделни дейци от КП и НПв Южна България. Той издига лозунга “Без Русия не можем” и се смята, че княз Александър І трябва да бъде жертван в името на възстановяването на добрите българо-руски отношения.

Либералното правителство възприема най-целесъобразния, с оглед на националните интереси, политически курс - подобряване на отношенията с Русия, без да се отстранява княз Александър І. Министър-председателя П. Каравелов и председателя на Народното събрание Ст. Стамболов правят постъпки за помирение пред Русия, но отговорът е отрицателен.

Състоянието на българо-руските отношения във връзка със съдбата на княза създава тревожни настроения и сред висшия състав на армията. Русофилски настроените офицери застават на страната на опозицията и постепенно възприемат проповядваният от нея изход от положението. Антикняжеските чувства се подхранват и от неудовлетворените лични амбиции след Сръбско-българската война. През лятото на 1886 г. в някои офицерски среди назрява заговор за насилствено отстраняване на Александър І. Заговорниците получават недвусмислено насърчение от руското дипломатическо агентство.

На 9 август 1886 г. група офицери под ръководството на майор Петър Груев, кап. Анастас Бендерев, кап. Радко Димитриев и част от военните, извършват държавен преврат. Князът е арестуван и принуден да подпише акт за абдикацията си.

За детронаторите особено важна е реакцията на военните части в страната. Те очакват бързото им присъединяване към делото, разчитайки на убежденията на командирите, че без покровителството на Русия самостоятелното съществуване на България и разрешаването на нейните национални проблеми са невъзможни. По тази причина провинциалните войскови части не са въвлечени организирано в заговора, независимо, че в редица гарнизони и подразделения част от офицерите симпатизират на идеята за свалянето на княз Батенберг. Това било наивна илюзия, която се основава на убежденията за чувство на дълг и дисциплина у войската и нейните командири.

Още в 3.35 ч. сутринта детронаторите изпращат депеша до окръжните управители, с която оповестяват официално на страната за станалото и препоръчват провеждането на митинги в подкрепа на делото. С депеша № 2, изпратена в 5,30 ч. сутринта майор Груев съобщава на окръжните управители, военните началници и командирите на полковете, че се обявява военно положение в цялото княжество и, че следва гражданските власти да се подчиняват на старшите военни началници. Последните стават и коменданти на телеграфните станции, като им се дава заповед да не се предават никакви шифровани депеши или известия за станалия преврат.

След това детронаторите се опитват да съставят временно правителство, в което да включат представители на всички политически сили. Очевиден е стремежът на детронаторите да обединят голяма част от политическите фигури в Княжеството, надявайки се, че патриотизмът им ще ги накара да приемат детронацията и да работят за излизане от кризата. Повечето от предложените членове не знаят нищо за преврата и са в провинцията – Стамболов е в Търново, Радославов във Варна, Т. Икономов в Шумен, М. Маджаров в Пловдив, а К. Величков е в чужбина. А  Стамболов още на 9 август изпраща телеграма до окръжните управители, командирите на полковете и бригадите в Русе, Варна, Плевен, Шумен, Ловеч, Пловдив, Стара Загора, Сливен и Хасково които я получават със следното съдържание:

“Ако сте получили от София известие, че князът е свален и че аз с Каравелова и пр. съставляваме привременно правителство, знайте че от това дело нямам никакво известие; не съм приел да бъда член в правителството и се боя, че това нещо е мистификация”.

Колкото и да са изострени политическите страсти в началото на август 1886 г., превратът на 9 август е приет с голяма изненада както в международен план, така и от политическите сили в Княжеството. Липсата на точна информация за събитията в столицата внася големи колебания сред държавните служители и политическите дейци в провинцията, а също и сред някои войскови командири.

Шуменската общественост в първите дни също се въздържа да вземе отношение. На 9 август обаче Цанковистите в града свикват митинг, на който Т. Икономов говори против княза и необходимостта от подобряване на отношенията с Русия. Друг митинг се провежда пред митрополията. На него кмета на града Н. Дюкмеджиев, Харалан Марков, Илия Маджаров и Герчо Ранчев, страхувайки се да застанат начело, подканят настоятелно това да направи митрополит Симеон. Действително по време на преврата митрополита е в Шумен и граждани и офицерство използват името му, като поддръжник на детронаторите.

Според по-късни сведения, Маджаров е знаел за заговора. Това той съобщава и на митинга, като изразява учудването си, че изгонването на княза става толкова скоро. След това те отпътуват за Търново и според съвременниците им променят позицията си по преврата. Това се потвърждава и от други източници. Самият Стамболов посочва, че при него, в пощенската станция в Търново, са представители от Шумен, Варна, Разград, Ески Джумая, Габрово и Севлиево и пр., и настояват да се образува наместничество и се свика събранието.

В началото става ясно, че заговорниците нямат добре обмислен план. Не са взети мерки в провинцията за осигуряване на военна подкрепа. Само някои от висшите военачалници на гарнизони са сондирани и те изказват съчувствие, без да дадат конкретни обещания и да поемат задължения. Сред тях са кап. Тянков в Шумен, Белинов във Видин, Кисьов в Пловдив и Гуджев в Сливен. По-конкретни сведения намираме в “История на 7-ми пехотен полк”. От там става ясно, че в 8 сутринта на 9 август 1886 г. в полка е получена вестта за детронирането на българския княз. Командирът на полка кап. Диков веднага събира офицерите в столовата и прочита “изненадващата” телеграма и с прискърбие оставя офицерите свободно да разменят мисли по станалото. В крайна сметка “станалото преклони главата на офицерите и те дадоха обещание за вярност на привременното правителство в София…”.

Междувременно в 10.40 ч. на 9 август телеграфо-пощенската станция във Велико Търново, предава известната телеграма на Стамболов до окръжните управители, командирите на бригади и полкове в Русе, Варна, Плевен, Ловеч, Пловдив, Стара Загора, Сливен и Хасково, с която обявява, че няма никакво известие за преврата и за съставянето на временното правителство, не приема да бъде член на това правителство и се бои от мистификация. Четиридесет минути след тази телеграма Стамболов телеграфира същото и на свои приятели и привърженици в Шумен, Ески Джумая (Търговище), Севлиево, Варна и Габрово.

Вечерта е съставено правителство начело с митрополит Климент. Съставът на това правителство е оповестен на населението в “Прокламация към българския народ” с дата 9 август 1886 г. В нея се казва, че правителството ще гарантира живота, имота и честта на българските граждани и на чуждите поданици в Княжеството. Кабинетът се оказва неспособен да закрепи резултатите от преврата и просъществува само три дни. През това време положението в страната рязко се променя. Започват да пристигат телеграми за отказ на военни формирования да положат клетва за вярност пред временното правителство.                                                                                                                                                         

Сред първите е Приморския полк във Варна. Веднага Бендерев предписва на бригадния командир в Шумен полк. Шиваров да замине за Варна, да замести Караджов и да постави начело на Приморския полк старшия между офицерите кап. Александър Анастасов. Началник-щаба на бригадата кап. Тянков веднага след като получава прокламацията на Стамболов, решава да я задържи в тайна. Узнал за бунта на Приморския полк той основателно се притеснява да не би контрапреврата да се пренесе и в Шумен.

На 11 август  Бендерев отменя заповедта си до Шиваров. Тази несигурност дава отражение сред войнството и гражданството. Сред шуменското население се забелязва глухо брожение. Негодуват и младите офицери, защото са държани в неизвестност. Независимо от това разменените заповеди свидетелстват, че детронаторите разчитат на шуменския гарнизон. Едновременно с това са сигнал за Муткуров относно ставащото в Северна България и, че контрапреврата е извършен във Варна.

На същата дата Стамболов, с прокламация, се обръща към българския народ. Свързва се и с шуменци. Заповядва на окръжния управител да размножи прокламацията и я разпространи сред населението. Той предава специална записка за депутатите  Ил. Маджаров и Ев. Друмев.

Със Стамболов разговарят Шиваров и командирите Козаров, Людсканов и Диков. Те за пореден път обявяват, че са положили клетва пред временното правителство и с оръжие ще бранят започнатото дело. Не знаейки за успеха на контрапреврата полковите командири в Шумен са изпълнени с надежда. Веднага след разговора със Стамболов те се свързват с Гуджев в Сливен и му съобщават: “Обявяваме Стамболова за изменник на народа; самозвания Муткуров – за враг на отечеството. Топовете са готови да прострелят подобни мерзавци. Впрочем дадохме клетва да се бием против горните самозванци”. Капитан Тянков разговаря и с Филов, смятайки че той е съмишленик. Филов обаче вече е взел решение да се подчини на Стамболов и предлага следния план на Тянков: “да се предаде властта в ръцете на един главнокомандующ, макар на подполковник Муткурова, като монарх, който да потрябва за свои помощници водителите на всяка партия, а именно: Грекова, Стамболова, Цанкова, Радославова, Гешова на банката (директор), и да свика главнокомандующия Великото народно събрание, за да реши участта на отечеството”. Недоволен от чутото кап. Тянков прекъсва разговора.

От Варна кап. Тянков получава също обезсърчителни новини. Според Драндаревски, Приморския полк не признава временното правителство. Поканен да дойде в Шумен за обяснение, той отказва. Шиваров взема решение да замине. Страхувайки се да не го постигне участта на Сарафов, той заминава след като получава обещанието на полковите командири, че ако на 12 август те не получат телеграма от него, веднага ще тръгнат с войската за Варна, за да го освободят.

След първоначалното стъписване либералите националисти и войсковите командири на някои провинциални гарнизони, главно в Южна България, надигат глас против детронацията на княза. На 10 август под ръководството на подп. С. Муткуров в Пловдив започва организиране на контрапреврат. Установена е връзка със Стамболов в Търново, който също се обявява за връщане на княз Александър І. Председателят на ІV ОНС застава начело на силите на контрапреврата, като провъзгласява Муткуров за главнокомандващ войските на цялото княжество.

Стамболов изпраща телеграми до съмишлениците на Либералната партия в провинцията, в които съобщава за станалото в Търново и ги призовава да последват примера му. Знаейки добре, че телеграмите му може да бъдат спрени, като в комитетските времена той изпраща куриери. За Шумен потегля поручик В. Диамандиев. Куриерите имат мисия да занесат устните инструкции на Стамболов до лицата, които той им е посочил. А Шумен със своите три полка стои загадъчен.

На практика в  Шумен квартируват: 2-ри артилерийски полк с командир кап. Козаров; 2-ри кавалерийски полк с командир ротмистър Людсканов; 7-ми преславски полк с командир кап. Диков. Бригадата се командва от полк. Шиваров. Началник-щаба на бригадата е кап. Тянков. Другият пехотен полк от бригадата – Приморският, е във Варна. По онова време Шуменският гарнизон е един от най-големите в България. Тук по думите на Симеон Радев, всички големи военачалници са врагове на княза: някои, като ротмистър Людсканов, по роднински връзки; други, като Тянкова, по политически влияния. На практика във всеки от големите гарнизони в провинцията – бригадните центрове Видин, Шумен, Русе, Пловдив и Сливен, има офицери, които съчувстват на идеята за сваляне на княз Батенберг. Тъкмо тези офицери получават съобщението за детронирането на княза, а не бригадните командири и това предизвиква смущение сред офицерския състав в бригадите. Пренебрегването на бригадните командири е нарушение на воинските правилници и довежда до непрекъснати запитвания в София за същността на извършеното дело. Въпросите са отправяни главно до военния министър майор Никифоров, но той не се явява на телеграфната станция, тъй като категорично отказва да влезе в обявените две временни правителства. Невъзможността бригадните командири да получат пряка информация засилва допълнително у тях съмненията и колебанията им.

В страната се установява двувластие – от София се разпорежда временното правителство, а от Търново – председателят на Народното събрание. Това внася объркване сред обществените дейци и офицерския състав, изостряне на политическите страсти и опасност от открито сблъскване.

Критичната обстановка безпокои както държавните мъже в София, така и чуждите дипломатически агенти. На 12 август е обявено регентство в състав: Каравелов, Стамболов и майор Никифоров, и правителство начело с П. Каравелов. Назначаването на регентство, макар, че е в нарушение на конституцията, е в съгласие с разбиранията на Каравелов, че България е без княз.

Стамболов постепенно овладява всички гарнизони в страната. В Сливен са арестувани Гуджев и Диков, а Шумен е изолиран от всякакъв вид съобщения. Стамболов разговоря и с командира на Приморския полк кап. Караджов. Между тях е постигнато съгласие последния да тръгне с по-голямата част от полка за Пловдив, където са концентрирани войсковите части, обявили се за връщането на княза. На кап. Караджов е наредено също така да арестува подп. Шиваров при пристигането му във Варна.

На 13 август 1886 г. министър-председателят П. Каравелов докладва, че шуменският гарнизон се извинява за позицията си, която е резултат от факта, че е държан в неизвестност. Като защитници на правото и реда те се обявяват в подкрепа на законната власт. Изрично настояват още ден-два да запазят неутралитет. За Стамболов това е важно – щом не може да привлече шуменския гарнизон на своя страна със сигурност, то поне да го неутрализира. С помощта на свои политически сподвижници в града, той съумява да парализира дейността на гарнизона и така да съдейства в крайна сметка за победата на контрапреврата.

На 13 август с шуменци разговаря самия Стамболов. Той увещава за пореден път тримата полкови командири, напомня им верността към княза и законите. За София, от която те нямат никаква информация, той им съобщава, че бунтовниците са се предали и че властта е в ръцете на Олимпи Панов. В свой стил продължава: “Не виждате ли в какво трудно положение е отечеството ни? Не чувате ли, че сърбите се мобилизират? Какво чакате, та се двоумите? Междуособна война ли? Окупация ли, или чуждо нахълтвание? Не зная какво още да ви говоря! Разберете, хора божии, че България пропада, и дайте ръка да я спасим, инак нека отговорността и проклятието на народа падне върху ви”. Стамболовите думи стряскат командирите, тъй надменни преди три дни. Шиваров се връща уплашен от Варна. Негодува и шуменското гражданство. То принуждава офицерството да свика общи събрания, на които да се разисква поведението, което ще държат града и гарнизона. Войската жужи, тъй като някой успешно е разпространил Стамболовата прокламация между войниците. Не съществува съгласие вече и между самитe командири. След продължително събрание, капитан Диков се оттегля с думите: “Преславци за мною”. Те тръгват след него. Артилеристите се страхуват да не бъдат нападнати през нощта от пехотата. Затова нареждат на войниците да очистят пушките от батареите. Нападения през нощта няма, но деморализацията в шуменския гарнизон започва. Капитан Тянков, главното оръдие на детронаторите, иска отпуск и се готви да бяга. Другите са отчаяни. Те отправят запитване до Муткуров, който  потвърждава сведенията на Стамболов и ги приканва заплашително да се присъединят към общонародното движение. Още същия ден те изпращат до Стамболов следната телеграма:

 

Господин Стамболов                                                            

Търново

 

Като оставим настрана дадената клетва на фалшивото временно правителство, която сама по себе си пада, щом това правителство не съществува, като оставим настрана членове и статии от разни устави, които, смешно да кажем, по-добре са известни нам, и наконец, като оставим настрана разрешението на войниците от дадената клетва за другите гарнизони, да извършат това, понеже не намираме в закона такъвзи обрет, желаем сериозно да пристъпим към делото, като ви молим да съобщите: каква ви е целта за средоточавие на войската (Приморский полк тръгнал за Пловдив). Какъв е планът на вашите действия, какви са вашите отношения с Каравелова, който е днес на властта, и защо едномислениците до вчера съставляват две противоположни правителства. Разяснете ни писмено и пратете с куриер. Ще пазим вашата тайна. Трябва да знаете, относително сръбската мобилизация и въобще към вънкашните врагове ний действуваме задружно и сме готови да подадем ръка за общо действие .

Подполковник: Шиваров

Капитан: Козаров

Капитан: Диков

Ротмистър: Людсканов

Няколко дена продължават сложните и напрегнати преговори, водени от Стамболов с политици и военни. На 16 август 1886, когато в подстъпите към столицата са съсредоточени верни на княза или подчинили се на председателя на парламента части, Стамболов взема решение да включи полк. Данаил Николаев в министерската листа. Затова издава историческата прокламация към българския народ, в която се обявяват съставите на наместничеството и на министерския съвет. В късния следобед в циркуляр до всички окръжни управители и коменданти на гарнизони, Стамболов нарежда да се даде най-широка гласност на документа. В състава на “Министерството” (според тогавашната терминология), на трето място след имената на В. Радославов и Гр. Начович, се посочва полк. Д. Николаев като военен министър. Личността му обаче съвсем не е така обединяваща, както си я представя подп. С. Муткуров. Срещу кандидатурата решително се обявяват офицерите от Шуменска пеша бригада с командир подп. Пенчо Шиваров и от русенската пеша бригада с командир подп. Д. Филов. Силни резерви има и сред негови колеги от Видинската бригада. Независимо от това, с встъпването на княз Александър І на българска земя, военните от Шумен подновяват своята преданост към него чрез клетва.

На 16 август 1886 г. Стамболов обнародва първия указ след обявяването на прокламацията, с който удовлетворява искането на Дим. Мантов да бъде назначен за окръжен управител в Русе. По предложение на министър-председателя в страната е въведено военно положение съгл. чл. 47 и 76 от конституцията. Изпълнението на тази задача е възложено на министъра на вътрешните работи Радославов.

В страната князът заварва деморализация на войската. Тежкото й състояние е резултат на много и най-разнообразни причини. Част от най-добрите офицери вече са извън армията – арестувани, уволнени, избягали в чужбина. Все по-релефна е картината и на политическото положение, най-характерна черта, на което е дълбокия разкол във войската, в политическите партии, сред населението. За укрепване на позициите на Батенберг е нужна подкрепата на цялата страна, но тъкмо това липсва. Нещо повече, князът се намира в много по-трудно положение, отколкото преди преврата. Всичко това и телеграмата на руския император допринасят за решението на княза.

На 25 август 1886 г. княз Батенберг обявява окончателното си решение да абдикира след отказа на Русия да одобри завръщането му в България. Правителството и тримата регенти - Стамболов, Муткуров и Каравелов трябва да се справят с опитите на съседните държави да се възползват от тежкото положение на Княжеството, да неутрализират войнстващата русофилска опозиция и да изберат нов княз.

Окончателната абдикация на княза се отразява върху вътрешнополитическия живот на страната в две направления. От една страна, се забелязва известно разколебаване в единството на офицерите, взели участие в контрапреврата, и дори разкол, което се дължи на недоволството им от абдикацията на княза и от безсмислеността от връщането му. Появяват се недоволства и от много неосъществени амбиции при оценяване на заслугите в контрапреврата. Донякъде “жертва” на незадоволени амбиции най-напред става кап. Велчев, който по разпореждане на военния министър полк. Николаев, е преместен на служба от Пловдив в Шумен.

В регентството и правителството няма единомислие по основния въпрос на българската външна политика в момента – отношенията с Русия. Позицията на единия от регентите, Каравелов, е ясна и категорично изразена още в периода на контрапреврата – подобряване на двустранните отношения, като се използва изгонването на княза. Каравелов продължава да поддържа този възглед и след абдикацията на княза. Стамболов има обаче друга задача – българския княз, независимо кой ще бъде той, да знае и да признава, че дължи короната си преди всичко на Стамболов. Затова и докато Радославов налага “ред и тишина” в страната чрез уволнения, гонения и арести, Стамболов прави всичко възможно да компрометира Каравелов както сред населението и войската, така и сред членовете на Либералната партия. Най-сигурно средство за това е да се поддържа слуховете, че той е главния виновник за преврата, че като министър-председател не го е осуетил и, че е виновен за тежката криза, в която е изпаднала страната след детронацията и абдикацията на княза. Това не било трудно да бъде постигнато, тъй като настроенията против Каравелов сред офицерите русофоби, сред крайните “националисти” от рода на З. Стоянов, Димитър Ризов и Д. Петков, както и сред крилото на русофобите около Радославов в Либералната партия, не само че не са изживени, но и се засилват. Ненавист към Каравелов проявяват и представителите на Цанковистката политическа формация, но тя е породена от съвсем други причини. За тях Каравелов е противник на Русия и на руското влияние в България още в периода на управлението на неговата партия (1884-1886), а с поведението си след преврата на 9 август 1886 г., улеснява победата на силите на контрапреврата. Така, колкото и парадоксално да звучи, Каравелов е обвиняван за кризата в България от две напълно противоположни позиции – и от крайните русофили и от русофобите, факт, който сам по себе си говори за сложната политическа обстановка в страната.

 

(Следва)

 

 

Проф. д-р Росица Ангелова

ШУ „Епископ Константин Преславски”

 

Из „Известия на Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т.4, 2015 г.

Подп. Пенчо Шиваров

Васил Радославов
Снимка: НБКМ

Драган Цанков

Петко Каравелов
Снимка: БАН

Стефан Стамболов
Снимка: БАН

Майор Петър Груев

Ротмистър Анастас Бендерев
Снимка: БАН

Ген. Радко Димитриев

Подп. Сава Муткуров

Кап. Илия Козаров

Ротмистър Георги Людсканов

Подп. Данаил Николаев

Григор Начович

Ген. Вичо Диков

Подп. Димитър Филов

Тодор Икономов

Константин Величков
Снимка: БАН

Майор Константин Никифоров

Княз Александър І Батемберг
Снимка: БАН