Елова могила. Част V

 

/История за с. Фъревци/

... Далече на изток, на един изметнат насреща склон, се мержелеят редове овошки. Селото не се види, в падина пада. Фъруци /Бел. Г. Иванова – с. Фъревци/. Черква до пътя. Дворът на черквата окосен. Един човек събира сеното, товари две бремета на едно магаре. Какво, църквата ли гледаш?, пита. Погледай я, погледай. Тя не е много стара, нашата църква, на сто и двайсет години е, ама е тунел, момче. Всичко е камък. И свода отгоре е камък. Стоян се казвал майстора. Мой прадядо, бил много желателен към езикя и вярата. Тоз прадядо мой се дига един път и отива в Рилския манастир, с баба, на коне. Среща ги игуменът. За какво дойдохте тука?, пита ги. Да подарим нещо, отвърнал дядо. Всичко си имаме, рекъл игумена. Току направи едно мостче дървено, и то е аир. Добре. Ами как сте с просветата?, питал игумена. От туй най теглим, рекъл дядо. Погрибаме хората без свещеник. Едно дете не можем да кръстим без свещеник...

И почва дядо. Изважда документ за строеж на църква, отделил едно място от двора си и рекъл: тука ще бъде. А имало друг един тогава, дядо Стойчо, той па рекъл: там ще бъде! На негово място, демек. И почват тогаз едни каприции помежду двамата. Ама турчина решил да бъде тука, на дядовото място, и тука я сградили. Да видиш само какви ключове има железни. А вътре изписана цялата, има един Христос всеблаг... с ктитори от Фъруци, Стръмци и други колиби...

Бай Цветко е нещо като клисар на черквата, или просто привързан към нея раб Божи, кльощав, оглозган, приказлив човек, от стар и прочут фъруцки род. Баба ми, разправя той, и бащата на Филип Тотя били брат и сестра. Веднъж тръгнали за вино в Хаинето, па ги нападнали турци, убили едного, Тотю избягал, а турците взели виното. Па ходили на романя̀ по Добруджа на някой бей и Тотю прескачал наведнъж по четиресет кръстци. А веднъж взел един дренов прът да си мери ожънатото място и нещо се скарал с един турчин - и убил тоя турчин с пръта. После забегнал и станал айдутин. Е го тука Тотю, да го видиш... Бай Цветко бърка в джоба си, вади едно охлузено портофелче, а от портофелчето - още по-охлузена цветна картичка, като карта за игра... От баща си съм я наследил, казва гордо бай Цветко. На картичката - Тотю. Побелял вече, с калпак и мустаци...

- Голям пехливанин бил, ама и по жени походвал - добавя бай Цветко.

С него двамата се възземаме полека нагоре, над селото, дето един комбайн жъне презрелите, наполовина оронени ниви.

...Походвал по жени... блага му била кръвта, види се. Аз едно време, като ходих да гледам борбите в Керменлий... и там беше тогаз Да̀нко̀лу. Ама вече не се бореше. Стои настрана и все покашлюкува. Него една негърка го ударила с ток в гърдите и от това се поболял. Та питаха го тогаз за пехливанлъка - може ли да върви заедно с курвалъка. Сакън!, рече Да̀нко̀лу. С ушите си го чух, е от тука до там беше, аз насрещу него... Не е работа, не е работа това...

Бай Цветко гледа как жъне комбайнът горе над нас. Отдире му падат купчини сива слама, класове постървени.

- Не е работа, не е работа, през куп за грош работа... Тука беше едно време старият чаирски път, дето вървим сега... Не смееш да барнеш нищо, като вървиш, всяка една педя земя уработена. А сега... То и няма кой да работи, не остана...

Гърчав и немощен на вид, бай Цветко върви все нагоре и нагоре, като паяк върви - уж полека, а не мож го стигна. Най-горе е голият баир.

Тъма, далечна мараня, нависнали облаци. Пак на дъжд се прави времето. Чуват се звънци някъде нагоре по Китката. Не са овци това, говеда са. Пасе ги един рус, кьосав циганин с едно черно като въглен циганче.

По реберите, по вододелчетата, обрасли с папрат и бабина душица. Далечините опушени, едва мержелеят в тъмата. Все по хоризонталите, надраскани от овчи копита. Овците вървят по хоризонтали и така правят пътеките си - те никога не кривят и не се дигат рязко по стръмнината, тия тесни овчи пътеки.

И пак през Фъруци.

Селото празно, няма никой по уличките му. После нагоре по пътя, който минава край редовете сливи на дезесе, тревясали и готови за коситба. Още нагоре, все по жиците, дето насядали гургулици и мъркат блажено. Тук е бѝло и вододел. Пътят нататък отново тръгва надолу, край жътвите, към Дамяни. Пълно с жътвари там. Жънат хората, със сърпове си жънат, като в старо време. Разчекнали крака, тук-там из жътвите стърчат трикраките дървени пирамидки на лулила и в люлките под сенките им гукат пеленаци. Също както едно време, време отминало и вече забравено. Мъже и жени, надошли от града да помогнат на своите в жътвата. Градски хора, неизживели още селското у себе си. Пълномощникът на Фъруци е от Дамяни и жъне на нивата си след работно време. Средна възраст човек, опечен и здрав като лято. Реже една сламка, пъха я в ракиеното стъкло и пие, после подава стъклото. Тука ние, казва, произвеждаме сламки, за да пиете вие там, у градо, ичкиите си... Със сламки, увити в хартишки... Аз, казва, съм първият кмет у България, който живее в един окръг, а работи в друг. Защото двете села са съседни, но от разни окръзи.

... Денят преваля, жътвата не преваля, върви си по реда усилено. Житата, които сутринта стояха зажънати, сега вече са ожънати и натрупани на петини, плъзнали като гъсеници из редките горички.

...После пътят стремително скършва и потъва надолу, край един друг поток, който тече на друга страна. Подмоли бълбучат в скалите, водопадчета бляскат, разплели светли коси по скалните падове. Вади ръмжат отстрани и отдолу. Жегата застива полека и се носи дъх на гора, на бук, напечен през деня, завяхнал бук, той свиква соковете си и отново става сочен. Старият път, изровен и пуст, по него рядко вървят, все слиза надолу. Вече притъмнява и вече светкат светулките. Светкат като далечни, много далечни мътни светкавици. Мънички светкавици, разлети в попивката на здрача.

 

 

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./

Къща в с. Фъревци

Църквата "Св. Димитър" в с. Фъревци
Снимка: Жоро Хаджиев