Елова могила. Част IV

 

/История от с. Бърдените/

Заобиколихме Бърденте от изток и тръгнахме през селото от края му. Изоставени къщи, обрасли с къпини вратници - къпината най-сигурно залоства вратите; избуяли лозници, необрязани и непръскани, пуснали шума, ластари и грозде. Дворовете заглъхнали, вратници и огради скапани, плевни солидни, каменни, пълни с папрат и старо сено, треви силни, бурен негазен и некосен. Тоя се изселил, оня умрял, почти цялото село празно. И вода, вода отвред скача и шумоли из селото, не от дъжда се е съживила, а така си, винаги си я има, това е водно и зелено място, винаги било такова. Вода се изцежда от тревата като от стисната гъба. Чешми със синкава вода, сенчести мокри градини, зреещи летни сливи, ябълки, които вече се зачервяват. На поляната, при чешма една, под село, две жени пасат свине. Големите се калят из локвите, малките розови прасенца поквикват и потичкват насам-натам, учат се да ровят с нежните си, още розови зурлички. Свинарките разчепкват боядисана вълна - ще тъкат черги...

И Бърденте остава завинаги така: вода, трева, сочна земя. Надолу по склона са нивите, вече презрели, прекапали, няма кой да ги жъне, буренът ги надвил, оплел ги в зелена мрежа и ги притиснал до земята. Гургулици кълват из нивите оронени зърна, земята се заринала от зърно. Гургуличи рай.

Надолу към шосето. Ето я дървената автобусна спирка, тя е на самото вододелче, от него на изток - дере, и на запад дере. От запад бучи голям облак. Пак ли? Слънцето се затъмя вече и гръмовете приближават. Да бягаме. Една урва води към Попуци. По средата на склона каптаж някакъв, ограден с бодлива тел. Овци пасат там, жена ги варди. Почва да вали. Бягай от дъжда, викам ѝ, не стой на дъжда. Тя си стои, не бяга. Мене, казва, така ми е добре, като ме мокри. Мене главата ме боли и от дъжда ми е добре. Що не идеш на доктор? Няма кой да ме заведе... Мъжът ти ще те заведе!... Нямам мъж, казва. Да се ожениш пък! А, мене не ми дават да се женя... Че кой ти не дава? Селото, казва, не дава... Селото иска да му паса овците. А мене ме боли глава, боли ме...

Облакът глухо изръмжа, дъждът изведнъж се усили и затрака по шумата. Пътеката се разкаля. Когато се дигнах нависоко и се обърнах, овчарката още стоеше там долу, на поляната. Стоеше на дъжда, подпряна на тояжката си и загледана в овците, на които също беше добре под дъжда.

...Автобусчето прави два курса на ден. Сутрин тръгва от града към колибите, по някое време се връща. Привечер - пак. Пътниците, старци и баби повечето, се измъкват по един-по двама от убогите автобусни спирчици, склепани с по две-три дървета и оръфани, с увиснали парцали насмолена хартия, която някога била покрив и пазела от дъжд и слънце.

На това място спирка няма, но автобусчето пак си спира. Остър завой, не се вижда наоколо ни колиба, ни друг човешки признак. Само една пътека криволи отгоре между камъните, идва от някои невидими колиби там и слиза до пътя.

На тая пътека често стоеше една стара жена, облечена в черно, превита одве, но държелива иначе, с едри мъжки бръчки по лицето. Турила ръце отпред, в ръцете ѝ - вързопче. Автобусчето спре за малко, шофьорът отваря вратата на кабината и говори нещо с бабата. После пак потегля. А отзад, през мътилката на праха, стои пак старата жена сама на пътеката и гледа.

Тоя път се случих близо до шофьора и видях бабата по-добре. Тя му подаде кърпа с десетина ябълки петровки.

- Не са втасали още, сине, сега втасват. Ама пак добри са. Отдавна не съм те виждала, мама, загуби се...

- Благодарим. Бях малко отпуска, бабо Марийо. Хайде, ще се качваш ли?

- За никъде не съм аз, карай си ти...

Шофьорът изсипа ябълките върху кожуха на двигателя и върна кърпата. Като отминах, попитах го коя е тая жена, майка ли му е, баба ли.

- Кой, баба Мария? А, не. - Шофьорът се засмя. - Тя баба. Знае всички шофьори по тоя път, на горското, пътническите и на дезесето. Шофьорите - и те я знаят и щом я видят, спират. Баба Мария... Не е лесна и нейната. Глей какво нещо е...

...Преди години, преди трийсет или четиресет трябва да е било не съм бил роден още, - имала син. Момче едно, войниче. Учело се за шофьор в казармата. Добре, ама после какво се случило, как се случило — не се знае. Войничето изчезнало. Няма го. Убило ли се, убили ли го - не се знае как е тая. Може и да се знае, ама аз не зная. Както и да е... И оттогаз, та досега, баба Мария все си търси момчето. А, не, свестна си е, нищо ѝ няма иначе... Питала, ходила, разпитвала за момчето си. Не могла да го намери. И сега гледа все към нас, шофьорите. Може да наподобяваме на момчето ѝ с нещо. Кой знае. И ни има за синове, всичките. Синът ѝ, ако беше жив, щеше да бъде колко бащите ни на години. Ама за баба Мария все си е младо момче. Такива работи. Свет.

Пътят се завъртя така, че оня завой отзад пак се провидя. На него още стоеше бабата. Стоеше и гледаше неподвижна, сгърбена като мъничък въпросителен знак...

 

 

(Следва)

 

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./