Подполковник Пенчо Шиваров и политическата криза от 1886 г. Част III

Изборите се провеждат мирно, без инциденти, но в напрегната обстановка. На 28 септември 1886 г. за народни представители са избрани 516 души. Шуменска околия изпраща: И. Маджаров, Х. Марков – търговец, Ев. Друмев – търговец, Г. Ранчев – адвокат, Ш. Х. Латифов – часовникар, Кесим Зааде Мехмед ефенди – учител, Мехмед хаджи Асанов – търговец и Рустем Ходжа – учител. Резултатите в околията сочат процент на гласувалите - 41,35 %. Това е най-висок процент на гласували за цялата страна. В сравнение броя на гласувалите в Софийска околия е 18,61 %, Старозагорска околия – 28,19 % и Плевенска околия – 4.31 %.

На 28 септември, студен и дъждовен ден, в късния следобед ген. Каулбарс е в Шумен. С него е секретаря на руското консулство в Русе Б. П. Шатохин. Пристигането му се очаква от офицерите русофили в Шумен, които се надяват той да ги поведе към София за сваляне на регентството. Интересен разказ за посещението на Каулбарс ни е оставил Димитър Маринов. В 16,30 ч. руският генерал  пристига. Той е посрещнат на около 4 км. от града от малка група начело с кмета Н. Ж. Дюкмеджиев. Групата не е единна, тъй като някои изразяват русофилските си чувства и убеждения, а кметът говори според разпорежданията на правителството. От станцията до града генералът и придружаващите го преминават с файтон. Половината от пътя е изпълнен с множество от над 1 500 души, дошло да го посрещне. Това радва генерала, защото отговаря най-точно на очакванията му. Веднага Каулбарс ги приветства със “здравствуйте братушки”, на което множеството отговаря с шумно “ура”. Пред мнозинството той говори за своите предложения, за изборите, за виновните офицери и изобщо за волята на руския цар, но въздухът е заглушен от възгласа “Да живее независима България!”. Това изненадва руския генерал.

Вечерта ген. Каулбарс е в дома на кап. Козаров. Тук той говори пред офицери. В речта си  излага руските предложения и волята на руския император. Офицерите слушат с мълчание. Генералът има и още една 45-минутна среща с командирите на трите полка в Шумен – капитаните Диков, Людсканов и Козаров.

Сутринта пред хотела отново го чака шуменското гражданство и депутация, която иска да му връчи резолюцията от митинга и адреса. Тя е в състав от около 300 души от града и околията. От името на депутацията Я. Сакъзов заявява, че гражданите желаят да чуят волята на царя и да му предадат устно волята и желанието на българския народ. Каулбарс посреща шуменци с надежда. Те обаче повтарят своите решения – против отлагането на изборите са,  одобряват политиката на правителството и регентството. Генералът ги прекъсва и изгонва. В стаята на ген. Каулбарс през цялото време е Т. Икономов с дванадесет свои съмишленици. Между депутацията и тях възниква спор. Отдолу множеството непрекъснато вика: “Долу предателя (за Икономова); долу рубладжиите! Да живее независима България, да живее регентството и правителството!”.

Опитите на ген. Каулбарс в града да говори, са посрещнати с подсвирквания, протести, негодувание и викове “долу”. За това допринася пристигането два дни по-рано на кап. Р. Петров и народния представител Зия Градинаров, които успяват да обработят общественото мнение против генерала. В групата, която предварително върви по маршрута на Каулбарс и организира посрещането му, е включен и З. Стоянов. Тодор Икономов разяснява на руския генерал, че Р. Петров е в града и че тази демонстрация е негово дело. Последва спречкване между двамата, в което Петров се държи гордо и отказва да изпълни всякакви нареждания от страна на Каулбарс. Доверените лица на кабинета старателно изпълняват поръчката, което добре личи не само от разочарованието на ген. Каулбарс, но и от отчета на майор Р. Попов до военния министър майор Д. Николаев за посещението на ген. Каулбарс в Шумен.

Преди обяд Каулбарс отново разговаря с полковите командири. Сред темите са – евентуално ново правителство без участието на Стамболов, непризнаването от страна на Русия на ВНС и неговите решения, както телеграмата на Батенберг, в която той разяснява, че ако бъде преизбран, по настояване на Австрия и Англия, ще се завърне в България. Това е и последната среща на руския генерал в града. С това приключва посещението на руския пратеник в града, където той се надява на “най-голяма сполука”. Тази сигурност е подхранвана още от София и Русе, където го убеждават, че не само шуменското гражданство, но и целия гарнизон са предани на руския император и че всички очакват появата на Каулбарс. Че в Шумен обстановката е напрегната пише в. “Славянин”: “С прискърбие съобщаваме, че в Шумен някои от военните били на мнение да създадат едно твърде неприятно дело, но са се разубедили и днес всичко е наред”.

За успокояването на града говори факта, че на 1 октомври с.г. в Шумен се завръща подп. Шиваров, който след настаняването си в хотела в София е арестуван от военните. Едновременно с това е освободен от командването на бригадата в Шумен. Но дали е така? Окръжният управител Заимов още на 2 октомври 1886 г. изпраща шифрована депеша до министър-председателя и министър на вътрешните работи с копие до регента Стамболов, че има сведения за преговори между Русенския, Видинския, Шуменския и Сливенския гарнизони. Водените разговори са относно действията им ако ІІІ ВНС преизбере княз Батенберг или ако Русия няма кандидат и утвърди Регентството. Ако това стане те смятат да се обявят за независими от правителството и изпратят военна депутация до руския император, който да им предложи кандидат за български монарх. Те своевременно ще го акламират за български княз. Ако правителството реши да ги атакува, съзаклятниците са решили да се борят до последни сили което означава, че в посочените гарнизони се готвят размирици и междуособици.

Тая телеграма според Стамболов е “доста сериозна”. Той веднага изпраща запитване до Заимов: “Отгде узнахте за новия заговор? Съчувстват ли му повечето офицери от Шуменския гарнизон или са само полковите командири? Кои го разпростират? Каулбарс ли посея тоя плевел или по-напред го имаше? Другите гарнизони как са отзовават на поканата на заговорниците?”.

Не 6 октомври 1886 г. Ст. Заимов дава подробен отговор на  Стамболов. Според него всички са против преизбирането на княз Батенберг, а по отношение на Регентството не са единодушни. Полковите командира в Шуменския гарнизон действат под натиска на своите подчинени. Заговорът е подготвен още преди идването на Каулбарс в Шумен. На практика при идването си в града Каулбарс се опитва да подчини военните, но среща твърд отпор – че няма да действат под чужди внушения, а ще действат по свое усмотрение.  В заключение Стамболов пише в дневника си, че сведенията от Шумен са силно преувеличени и не се потвърждават от другите гарнизони. Във всеки случай Шумен трябва зорко да се наблюдава от правителството, да се разквартируват през зимата и други верни войски, а полковете да се заменят с други нови.

Истината обаче е някъде по средата. Извършителите на преврата на 8 срещу 9 август 1886 г. разчитат много на Шуменския гарнизон и по-специално на 2-ри артилерийски полк. Те тайно се надяват, че именно от Шумен ще започне бунта против регентството. Неведнъж самите офицери от полка, начело с кап. Козаров изпращат устни закани против регентите и правителството. Това потвърждава в своите спомени Лазар Виницки, служещ във втори артилерийски полк. Нещо повече - дори са готови да тръгнат към София под председателството на едно частно гражданско лице, за каквото по едно време някои признават Д. Благоев, който тогава е в града. Потвърждение дава и Д. Маринов, който твърди, че двама капитани от името на всички офицери, се явяват в руското консулство в Русе и декларират желанието си да се присъединят към исканията на Каулбарс. За тази постъпка те получават 50 000 лв. за гарнизона. Тази информация стига до Регентството и до правителството, което бързо взема мерки. Затова, когато в началото на октомври по внушение на регентите, министър Николаев се ангажира с персонални кадрови промени в Шуменския гарнизон и през средата на месеца ги осъществява, претенции към него не предявяват нито Муткуров, нито Стамболов. Съобразно тяхното мнение в Шумен е изпратен за бригаден капитан В. Велчев на мястото на подп. Шиваров. Но и той скоро става неудобен с пробатенбергските си възгледи. След идването на ген. Р. Петров и ген. Каулбарс в града, според Виницки, се слага край на “фантазиите относно похода против София”.

Главна грижа на правителството и Военното министерство са да се умиротвори страната от неотдавнашните сътресения, станали с преврата и контрапреврата. Опасността от смутове не изчезват, а в някои гарнизони войските, особено началниците, не дават основание да се гледа спокойно на положението. Това кара военният министър Д. Николаев да предприеме обиколка по гарнизоните и лично на место да разговаря с началниците им за вземане на мерки против всеки безпорядък. В Шумен, заедно с министър Д. Николаев, пристига и Никола Иванов, началник на строево-инспекторското отделение във Военното министерство. Високото посещение на 14 октомври 1886 г. не е случайно. Най-тревожна в страната е обстановката в Шумен, където тримата полкови командири – на пехотния, конния и артилерийския полк, почти са се споразумели за противопоставяне на властта и за установяване на руско управление. Те обаче нямат пълна подкрепа. С идването си в града военният министър разпорежда всички офицери от Шуменския гарнизон да се явят във военния клуб.

На заповедта се подчиняват всички с изключение на полковите командири на 7-ми Преславски полк - кап. Диков, на 2-ри конен -ротмистър Люцканов и на 2-ри артилерийски - капитан Козаров. Пред събралото се офицерство полк. Николаев държи реч за задълженията на офицера и опасностите, които крие участието на военните в политиката. Той обявява, че не забранява никому да се занимава с политика, но тези офицери трябва да имат доблестта да напуснат редовете на армията. Сред гробна тишина, един от офицерите, адютанта на 7-ми пехотен полк, подпоручик Москов излиза пред всички, снема сабята си, скъсва пагоните си и ги поставя в краката на военния министър, очаквайки вероятно, че ще бъде последван от други. Но остава сам и ефекта от постъпката му, според Н. Иванов, е обратен на очакването му – никой не мръдва от местото си и всички присъстващи остават учудени от постъпката на младия офицер. В заключение министър Николаев изтъква, че това не е пътят за напускане на армията, за това има ред, но той ще вземе бележка от постъпката му. С това завършва събранието. Офицерите си тръгват. Подпоручик Москов е арестуван. Уволнени от служба са командирите на полковете, и двамата – Диков и Люцканов – емигрират в Русия, а Козаров остава в България, излиза в запаса и скоро е възстановен на работа. За полкови командири са назначени кап. Н. Лудогоров (на Преславския полк), кап. Кърджиев (на Кавалерийския полк) и кап. Н. Рясков (на Артилерийския полк). По-късно на мястото на кап. Рясков е назначен кап. Увалиев. Длъжността комендант на града пък заема както казахме кап. В. Велчев.

На 19 ноември 1886 г., по собствено желание, напуска шуменския окръжен управител Ст. Заимов и за изпълняващ длъжността е назначен Божил Райнов. Оставката му не трябва да се приема като спонтанна, а имаща пряко отношение със ставащото в града. Архивите дават сведения, че всъщност подпоручик Касабов е куриерът, който води преговорите, повече устно между Каулбарс и някои висши офицери в Шумен. На него са броени и 50-те хиляди лева. Отбелязва се, че особена ревност в това начинание проявява и Заимов. Чрез него в руската мрежа са въвлечени по-голяма част от артилеристите, най-дистанцирани са кавалеристите, докато пехотинците заемат средна позиция. И ако шуменският гарнизон не се поддава на авантюрата, най-голям принос за това имат кавалеристите. 

Осъзнал опасността за себе си, Заимов напуска длъжността окръжен управител на Шумен.

На 29 октомври 1886 г. в 10 ч. е открито заседанието на ІІІ ВНС и се пристъпва към избор на монарх. Заседанието е кратко. Министър-председателят Радославов предлага на депутатите да изберат за български княз датския принц Валдемар. Предложението е прието с акламации. Пристъпва се към избор на депутация, която да му връчи официално направения избор. По право в нея влиза председателят на ВНС Г. Живков, а останалите й членове са Димитър Греков, д-р Михайлов, Зах. Байкушев и шуменския депутат Кесим Зааде. Отговорът от Копенхаген е отрицателен.

Трудностите свързани с избора на нов български княз се съчетават с усложняване на обстановката в страната. Данъците се увеличават, затруднено е снабдяването, политическото противопоставяне се задълбочава. Положението се дестабилизира от активността на емигриралите в чужбина противници на управляващите, които се ползват с неприкритата подкрепа на Петербург, стигаща до подготвяне на въоръжени действия. Европейската и балканска преса започва оживено да коментира дейността на българската емиграция в Румъния, съсредоточена в Букурещ, Гюргево и Калараш. От Русия, Османската империя и Румъния емиграцията се обръща с призив за борба срещу регентите. През януари 1887 г. в Браила започва да излиза в. “Девети август”, в който военните емигранти подканят офицерите в страната да свалят правителството.

Този път руския царизъм възлага надежди на българските офицери емигранти, които дават уверения, че само те са в положение да предизвикат смутове, тъй като най-добре познават състава и обстановката в гарнизоните. Така в началото на 1887 г. в Букурещ се създава комитет, нарекъл се “Българско народно временно правителство” с цел подготовка за организиране на въстание срещу регентството. Подготвяното дело умишлено се демонстрира явно, като целта е сплашване на управляващите среди. Първата задача  е да се изпратят писма до заемащи възлови постове във военната йерархия офицери. Смисълът на това начинание е спечелването им “за каузата”. Съдържанието на писмата по правило включва молба за съдействие или препоръка за заемане на неутрална позиция от страна на конкретни офицери.

Освен чрез писма и възвания за подготовка на бъдещото въстание, офицерите емигранти влизат в преки контакти с редица гарнизони в Северна България. Тяхната дейност намира почва сред много офицери, които изказват недоволство от антируската насоченост в политиката на регентството. Има и офицери, които изказват недоволство от нежеланието на регентството да избере за княз на България отново Батенберг, т.е. остават верни на бившия княз и са готови да участват в движение за сваляне на регентството в името на връщането на Батенберг. Типичен пример в това отношение е кап. Велчев, назначен за началник-щаб на бригадата в Шумен. При липсата на командир на бригадата той фактически ръководи гарнизона и безспорно има голяма власт в ръцете си. Следователно недоволството на част от действащите офицери от политиката на регентството, е предизвикано от различни причини и трудно може да се канализира в единно антиправителствено настроение с определена програма.

Кап. Велчев и други офицери от Шуменския гарнизон също получават писма от офицерите емигранти при подготовката на въстание против регентството. Той решава да използва създаденото положение и в случай на споразумение с емигрантите за връщането на княз Батенберг, се съгласява да вдигне против регентството Шуменския гарнизон. Затова кани Бендерев за среща, имайки предвид доверието и влиянието, което последния има пред руското правителство. Вместо него в Шумен се явява кап. Диков, бивш командир на VІІ Преславски полк. Между Велчев и Диков разговорите не завършват с положителен резултат, тъй като двамата стоят на коренно противоположни позиции по въпроса за Батенберг. С това се слага точка на опитите на кап. Велчев да влезе в споразумение с офицерите емигранти за съвместни действия против регентството.

Тези действия на комитета не остават скрити за Стамболов и той натоварва на 18 януари 1887 г. Живков да посети по-главните български градове и гарнизони и да узнае истинското положение в тях. От 18 до 30 януари 1887 г. Г. Живков, регентът, който е избран на мястото на П. Каравелов, обикаля страната, като навсякъде се среща с местните граждански и военни власти. Целта на обиколката, както казахме, е да се проверят взаимоотношенията между народ и армия, както и надеждността на офицерството. На 1 февруари 1887 г. пред съвместно заседание на регенти и министри Живков изнася подробен доклад.

В доклада се съобщава за съмнителното държане на някои офицери в Русе, Видин, Силистра и Шумен, както и за произволите на някои управители и чиновници. Живков предлага да бъдат направени размествания сред офицерите, а провинените чиновници да бъдат дадени на съд. Стамболов и Муткуров подкрепят исканията на Живков, но твърдата позиция на Радославов и солидарния с него Николаев, обрича делото му на неуспех.

Тези спорове по върховете на властта стават на 1 февруари 1887 г., а на 16 февруари избухва бунт на офицерите русофили в Силистра. Той е подготвен от емигрантски революционен комитет в Румъния. Предвижда се да избухне на 19 февруари (3 март – н.ст.) - годишнината от освобождението на България, като едновременно  въстанат всички по-главни селища по Дунава, а също така Варна и Шумен. След решението на емигрантския комитет в Букурещ за бунт, комитетът в Силистра веднага се заема с реализацията му. Капитан Хр. Кръстев няколко пъти ходи тайно в Букурещ и в с. Остров (Румъния), както и в Русе, където поддържа връзка с майор Ат. Узунов. В с. Остров често пребивава капитан Р. Димитриев, който е назначен от емигрантския комитет за отговорник за Силистренския гарнизон. Капитан Вичо Диков няколко пъти пътува до Шумен, Разград, Варна. В началото на февруари 1887 г. той пристига от Румъния в Силистра и отива в местността Кабиюк близо до Шумен, където е лагерът на тамошния гарнизон с цел привличане на трите полка. Поради извършените разкрития бунта избухва преждевременно. Според в. “Свобода” в Шумен също има комитет. Затова на 18 февруари 1887 г. кап. Кръстев от Силистра, изпраща при офицерите от артилерийския полк в Шумен кап. Дичев и кап. Бояров и силистренския гражданин П. Кереков за съгласуване на общите действия. Последният обаче е задържан от шуменската полиция.

След като вестта за започналия бунт в Силистра стига до столицата, регентите и министрите вземат “удивителни по своята точност и бързината си мерки”. Полк. Д. Николаев заповядва на капитан Хр. Драндаревски от Русе със сборен отряд да потегли за Силистра. Същото нареждане получават кап. Караджов във Варна и кап. Маринов, намиращ се в Свищов.

От разпорежданията на регентското правителство се вижда ясно, че те не засягат гарнизона в Шумен. След избухването на бунта в Силистра неговото поведение продължава да бъде несигурно. На 17 февруари 1887 г. кап. Велчев е повикан на телеграфния апарат и след като му съобщава за избухналия в Силистра бунт, военния министър полк. Николаев му нарежда да изпрати войска за потушаването на размириците и да арестува всички подозрителни офицери в гарнизона и в бригадата, на първо място тези от артилерийския полк. Кап. Велчев възразява, че тази мярка може да навреди, а не да помогне, тъй като всичките му офицери са готови да го последват във всички инициативи. Според него офицерите не трябва да се арестуват, а е по-добре да не им се съобщава за бунта в Силистра. Той даже предлага на мястото му да бъде назначен друг офицер, ако правителството няма доверие в него.

Да се сменя бригаден командир в Шумен в условията на бунтове и непокорност на гарнизоните е крайно опасно и правителството много добре разбира това. Полк. Николаев побързва да изкаже доверие на кап. Велчев и иска от Шумен да бъдат изпратени само 1-2 ескадрона за потушаването на бунта в Силистра, а другите части да останат по местата си.

Офицерите от артилерийския полк обаче узнават от разменените телеграми и телефонните разговори за бунта в Силистра и искането за арестуването на част от тях. През нощта срещу 18 февруари 1887 г. те викат бригадния командир на импровизирано офицерско събрание. Много от офицерите изразяват недоверие в обещанията на правителството и са готови да се присъединят към бунта. Кап. Велчев ги успокоява и ги съветва да си отидат по домовете, давайки им гаранции, че няма да бъдат арестувани. Събранието на офицерите от артилерийския полк не остава скрито за останалите офицери от гарнизона. Кап. Лудогоров иска телеграфическо позволение от военния министър да отстрани кап. Велчев от командването на бригадата и веднага получава разрешение от кап. Паприков, помощник-началник на Генералния щаб на войската.

Събрание провежда и шуменското гражданство. То се ръководи от М. Войников и Р. Симеонов. Те, като членове на тогавашното либерално бюро, настояват пред участващи в събранието, да се взема решение за осуетяване на междуособиците и за предотвратяване на кръвопролитието. На събранието са присъстват още Х. Марков, Хр. Билдирев и Вичо Иванов.

При така развилите се събития на 18 срещу 19 февруари, на съвещание в лозята край град Силистра, се събират офицерите русофили. Като отчитат безизходицата на положението и, за да не се пролива братска кръв, се взема решение да се прекрати борбата и да се изтеглят в Румъния. Капитан Кръстев знае, че Груев и Бендерев ще пристигнат, за да участват в бунта. Затова той се отправя с една рота да ги предупреди. По пътя ги пресреща сборната рота изпратена от правителството. При срещата Г. Константинеско дава заповед за стрелба срещу капитана. Така завършва жизненият път на благородния идеалист, ръководителя на силистренския бунт Хр. Кръстев в 7 ч. на 19 февруари 1887 г. при старите Силистренски гробища. Той се оказва единствената жертва на този бунт. Останалите офицери, с някои цивилни, успяват да преминат границата. По-късно военнополеви съд осъжда участниците. Сред осъдените e шуменецът Владимир Блъсков.

Бунтът в Русе избухва на уречената дата. Русенци предвиждат да се съединят с шуменския гарнизон и да потеглят за София. Междувременно се очаква да пристигне и руска помощ. Чиста случайност е, че към тях не се присъединяват военните от “силния Шуменски гарнизон”. Защото по думите на М. А Хитрово, руски посланик в Букурещ, “ако част от шуменския гарнизон се присъедини към Силистра, успехът е несъмнен”.

Правителството на 20 февруари 1887 г. назначава за комендант на Шумен кап. Лудогоров, а кап. Велчев е преместен в Русе, повишен в чин майор и назначен за началник-щаб на тамошната бригада. Шуменският гарнизон проявява колебание и нерешителност, с което спомага на регентското правителство да се справи бързо с избухналите в Силистра и Русе бунтове.

Историческата истина изисква да признаем, че с невъставането на шуменския гарнизон се слага край на русофилските офицерски опити за сваляне на Регентството. Заслуга за това има кап. Велчев, храбър и достоен офицер, който успява да уталожи страстите сред шуменското офицерство. За тази проява Стамболов пише: “Шуменският гарнизон не се поддаде на изкушенията и остана верен на своя дълг. Всички офицери еднакво заслужават похвала”.

Политическата ситуация след русенските разстрели импулсира агресивност и настъпателност сред немалка част от българите. Именно тогава страната се образуват дружини под името “България за себе си”. Тия дружини, според Н. Иванов, имат за цел да пазят от бунтове, имат патриотична насоченост, но искат да се налагат много на властта за местните управления и самоуправления и капитулират в себе си много агресивност. Дружинките вземат дейно участие в потушаването на русофилските бунтове. На практика дейността им се изразява в тероризиране на опозицията, натиск върху населението и организиране на обществена подкрепа на управляващите.

Бунтовете създават опасен прецедент в българския политически живот на страната и ответните мерки са изключително сурови. Излиза указ на регентите на България за въвеждане на военно положение в Разградско, Шуменско, Варненско и др. окръжия. Правителството взема мерки да заглуши гласа и на опозицията. В столицата са арестувани видни политически дейци. Арести се извършват и в провинцията. Целта на правителството е да сплаши населението.

Очевидно намирането на изход от кризата на върха в държавното управление, е повече от необходимо. Разглеждат се различни варианти – двудържавно монархическо обединение с Румъния или Турция, завръщане на принц Батенберг, дори се лансират републикански идеи. Задачата е една - да се намери кандидат, готов да приеме избора без предварителното съгласие на великите сили, както постановява Берлинския договор. За тази цел на 15 март 1887 г. министър К. Стоилов заминава за Виена с мисия да разбере дали бившия княз Александър І е съгласен да бъде отново избран при тези условия. При отказ мисията му е да намери кандидат, готов да изпълни условието на регентството. По този въпрос обаче има разногласия в правителството. Министър-председателя д-р В. Радославов и министърът на войната полк. Д. Николаев, се обявяват против регентите и искат връщането на княз Александър І на българския престол и заплашват с установяване на военна диктатура. Борбата за власт разцепва правителствения лагер: от една страна са министрите Радославов, Николаев и привържениците на княз Александър І сред офицерството, а от друга – регентите и останалите министри, между които Начович и Стоилов.

Затова през май 1887 г. регентите и министър-председателя Радославов започват самостоятелна обиколка из провинцията с цел консолидиране на привържениците си. Всеки от регентите пътува по собствен маршрут, за да се избегне възможността от евентуално им арестуване. Стамболов е в конфликт с Радославов и военния министър Николаев и след като се убеждава в сигурността на южнобългарските гарнизони, препоръчва на Г. Живков да се вземат мерки за спечелване на гарнизоните в Северна България. “С Драндаревски или другиго заминете за Шумен и Варна и се споразумейте с тамошните гарнизони – нарежда той на Живков”.

На 3 май регентите са във Варна. На 5 май при тях идва шуменска депутация, която ги кани да посетят града. Осъзнавайки важното значение на Шумен те посещават града на 6 май 1887 г. и отпътуват за Русе. Тук обаче ги посреща русенския окръжен управител Д. Мантов. Бесарабският българин е фаворит на д-р В. Радославов и е във връзка с руския дипломат М. А. Хитрово за сваляне на регентството и избирането на граф. Н. П. Игнатиев за български княз. Този вариант е избран предвид категоричния отказ на бившия княз да се завърне в България без предварително съгласие. Свалянето се планира да се осъществи чрез полк. Николаeв и войската на 21 май.

За развръзка ще използваме текста на телеграмите, получени на 22 май от Д. Николаев. Автори са полковите, бригадни и дивизионни командири на гарнизоните във Видин, Русе, Търново, Шумен, Варна, Пловдив и други с копие до Радославов: “Всяко покушение срещу регентите с цел да бъдат свалени ще се счете високо държавно предателство и виновниците ще отговарят с главата си. Армията в изпълнение на своя свещен дълг ще защитава регентите, които счита за единствени законни управители на България. Най-малък опит за свалянето на регентите ще унищожим с оръжие”. Стамболов запазва тишина предвид наелектризираната обстановка в страната. Кулминацията е  по време на заседанията на Великото народно събрания. 

На 25 юни 1887 г., за да се преодолее политическата криза, депутатите от ІІІ ВНС избират за владетел на България принц Фердинанд Сакскобургготски. След гласуването правителството на д-р В. Радославов подава оставка. Със задача българския монарх да бъде утвърден от Високата порта и признат от великите сили, е натоварено новото правителство, съставено на 28 юни 1887 г., начело с д-р К. Стоилов. Новият кабинет е успех за водения от регентството политически курс и де факто отстранява от властта В. Радославов и Д. Николаев.

Съединението и политическата криза от 1886-1887 г. поставят шуменските граждани в своеобразна неочаквана ситуация, изискваща от тях да защитят и бранят с патриотични дела обединеното отечество и да проявят държавническа мъдрост при опитите за дестабилизация на централната власт. Първо, като център в който по време на съединистката акция се намира княз Александър и пункт за събиране на доброволците за защита на съединисткото дело. Второ - като средоточие на силна военна власт, която има своя особена позиция по детронацията на българския княз. За кратко време шуменските полкови командири създават проблеми на централната власт и само трезвото им решение да не подкрепят русофилските бунтове от февруари 1887 г., довежда до успокояване на обстановката в района и страната. Принос за това има подп. Пенчо Шиваров, който успява да прояви мъдрост и далновидност в трудните дни на политическата криза от 1886-1887 г.

 

 

Проф. д-р Росица Ангелова

ШУ „Епископ Константин Преславски”

 

Из „Известия на Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т.4, 2015 г.

Кап. Илия Козаров

Генерал-майор барон Николай В. Каулбарс

Ген. Вичо Диков

Ротмистър Георги Людсканов

Янко Сакъзов
Снимка: ДА

Тодор Икономов

Ген. Рачо Петров

Захари Стоянов

Полк. Данаил Николаев

Подп. Пенчо Шиваров

Стоян Заимов

Кап. Вълко Велчев

Кап. Недко Лудогоров

Капитан Велико Кърджиев

Кап. Никола Рясков

Кап. Тодор Увалиев

Ген. Радко Димитриев

д-р Константин Стоилов
Снимка: БАН

Принц Фердинанд Сакскобургготски
Снимка: БАН