Щрихи из живота на Архимандрит Евтимий – игуменът на Зографската света обител

Може би, малцина тревненци знаят, че бившият игумен на Зографския манастир Евтимий, е сред възпитаниците на Славейковото училище в Трявна. Той е роден на 26 октомври 1926 г. в тревненското село Енчовци. При кръщението си приел името Богомил. От малък се отличавал със своята интелигентност и скромност. Завършил с отличие училище. А, когато отбил военната си служба, заявил на родителите си, че иска да стане свещеник в родното си село. И заминал да следва в Черепишката семинария, която завършил с отличие. Завърнал се в Енчовци с намерението да служи в местната църква, но първо трябвало да се задоми. Негов познат свещеник обещал да му съдейства в това начинание, но девойката, за която трябвало да се ожени, се оказала неподходяща. Богомил напуснал родното си село и от 1951 г. до 1961 г. работил по строежи.

В началото на 1963 г. се поселил в Преображенския манастир. И след обичайния „изпитателен период“ станал монах с името Евтимий, а през 1963 г. бил ръкоположен за йеромонах. През 1964 г. бил изпратен за ефимерий в близкия манастир „Св. апостоли Петър и Павел” край Лясковец. Манастирът бил изгорял и отец Евтимий работел заедно със сестрите за неговото възстановяване. Те вършели тежката ръчна работа и сами приготвяли кирпич от пръстта. Въпреки умората Евтимий спял само няколко часа върху един стол. Носил вериги върху тялото си, от които получил рани по гърба.

По онова време в Зографския манастир имало много малко монаси и Св. Синод на Българската Православна Църква взел решение да изпрати няколко монаха в Света гора. Предложили на отец Евтимий и той приел с голяма радост. Така на 21 октомври 1969 г. пристигнал в Зограф. Тогава игумен бил папа Дометий, румънец от Ватопедската килия „Св. Ипатий”. Имало съгласие той временно да поеме игуменството, без да напуска своята килия, докато се намери някой българин, на когото да предаде игуменството. След идването си, отец Евтимий спечелил доверието на монасите. През 1971 г. го направили проистамен (член на управлението на  обителта), а на 3 ноември 1975 г. единодушно бил избран за игумен поради неговата добродетелност, макар че от скромност и смирение, дълго отказвал да приеме длъжността. И тогава, както споделял по-късно, му се явила Св. Богородица, която му казала, че трябва да приеме тази отговорност. Така отец Евтимий станал игумен на Зографския манастир в Света гора и изпълнявал кротко и смирено своите задължения в продължение на 25 години.

Той никога не се налагал над другите и не изпъквал като игумен, а искал да остане незабележим. Бил пръв в манастирските послушания, а освен задълженията на игумен, изпълнявал и тези на Секретаря и Иконома. В България научил малко гръцки език, но в манастира задълбочил своите познания, за да може да чете, да пише и да се разбира с гръцките посетители и държавни служители. Сам пътувал до Солун, за да пазарува за нуждите на манастира.

По време на своето пребиваване в Солун живял много просто и аскетично. Никога не пропускал службите. Служил ги с броеница, Псалтир и един молитвеник, защото нямало необходимите книги. Когато ставало време за служба, той се затварял в стаята си и се молел.

Никога не се хранел в ресторанти. Казвал, че това не подобава на монаха. Когато нямали храна в Конака, той чупел няколко ореха и с тях изкарвал вечерта.

Когато се връщал в манастира, веднага влизал в ролята си на ефимерий, тъй като йеромонасите били малко. Макар и уморен от пътуването, той слагал епитрахила и започвал да служи Вечернята. 

Тъй като отците на манастира идвали от различни манастири в България, те не спазвали строг общежитиен ред. Старецът не се месил в техния личен живот, освен когато изрично не го молели за това. Той се отнасял към тях с бащина любов, но за две неща бил неумолим - не позволявал разговори в църквата и, ако двама отци били скарани помежду си, настоявал да се сдобрят до започването на Утренята. Той настоявал службите да се служат с ред и благоговение, без да се съкращават.

Въпреки многобройните си ангажименти Архимандрит Евтимий, отделял съвсем малко време за почивка и сън, дори понякога изобщо не спял. Служил просто, смирено, с духовно чувство. Бил превъзходен свещенослужител. Към всички проявявал любов, без да прави разлика между националност и социално положение.

По спомени на Георгиос Сидиропулос, митнически служител, който работил в Зографския манастир на Света Гора през 1977 г. и от 1987 до 1992 г., Евтимий, макар и игумен, имал вид на подвижник, отшелник. Обичал много всички отци, поклонници и работници и често им прислугвал на трапезата. Винаги изглеждал изморен, но никога не отказвал да приеме някой за изповед или за разговор. Отличавал се с голямо търпение и благост и никога не се оплаквал.

„Виждах го да работи навсякъде – в църква, в Архондарика, на трапезата, в градината – споделя още Г. Сидиропулос. Когато беше необходимо, ставаше и шофьор, за да кара поклонниците и отците…

Когато го посещавах в игуменарницата, виждах, че когато искаше да си почине, не лягаше, а седеше върху един стол. Попитах го:

– Защо не легнеш?

– Монахът винаги трябва да е готов, да бъде бдителен, защото не знае кога ще го призове Господ, дали тук да му възложи някакво служение, дали да го прибере при Себе Си.

Той ми помогна да разбера смисъла на живота. Съветваше ме да обичам ближния както себе си. От стареца се научих да полагам усиля да направя да най-доброто за другите. От него научих основните добродетели – любов към Бога и любов към ближния. Чувствах радост до него. Понякога ми оказваше чест и идваше в митническия пункт да разговаря с мене. Беше много смирен.

Когато поклонниците го гледаха, ми казваха: „Този монах трябва да е много благочестив и трудолюбив!” Когато им казвах, че това е  игуменът, те се радваха още повече. Когато улавях малко риба, давах и на стареца, когато идваше да ме види в митарницата. Не искаше нищо да вземе. Вземаше само половин рибка, за да не се наскърбя. До днес, когато си спомням за него, чувствам голяма радост”.

Старецът Евтимий обичал всенощните бдения и с радост участвал в тях. Той пеел много сладко и благоговейно, макар и да не разбирал много от музика. Често, когато пеел някакъв тропар, чувствал такова умиление, че нямал сили да го довърши.

Той бил истински игумен и на дело изпълнил буквално думите „и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб”. След службата обличал старо късо расо и отивал да чисти пътя или поправял повредите по водопровода, по покривите, събирал орехи и други плодове, бил хлебар и приготвял просфорите, както и виното, варял и ракия нощем сам или с помощта на някой работник. Заедно с готвача носили топла вода, за да не безпокои другите.

Въпреки това, някои го обвинявали, че не върши достатъчно работа в манастира. Но тогава положението било трудно, защото средствата все не стигали, а и манастирът имал проблем с недостига на монаси. Опитвал всячески да помогне на манастира, но сърцето му не прилепнало към нищо материално. Въпреки че се изморявал много, се хранел оскъдно. Искал яденето да бъде просто. Когато епитропът му предлагал други неща допълнително, старецът казал: „Не е нужно. Имаме достатъчно неща на трапезата. Ние сме монаси. Трябва да ядем по-прости и по-малко неща”, но винаги настоявал да има достатъчно хляб.

Никога не осъдил никого. Зла дума не излязла от устата му. Бил великодушен и благороден и към никого не се отнасял с презрение…

Всички отци на манастира ходили най-малкото веднъж в Йерусалим. Старецът никога не отишъл. В последната година от живота си казал на някого: „На всяка св. Литургия сякаш отиваш в Йерусалим”.

Обичал пламенно и родината си, но по духовен начин, без да влага национализъм. По онова време в България властвал комунизма и старецът, по своя инициатива, издавал духовни книги и ги пращал в Родината си, за да укрепват духа на вярващите. Въпреки че манастирът нямал много приходи, той изразходвал за тази цел три милиона и половина драхми (над 20 000 лева).

Сам живял в пълно равнодушие към земните блага. За известно време от Св. Синод на Българската Православна църква, изпращали парична помощ на всеки монах. Старецът никога не се докоснал до тези пари. Той ги поставял в един ъгъл и след това казвал на епитропа да ги вземе и постави в църквата.

Винаги носил стари дрехи. Веднъж си купил нова дреха за зимата. Един монах го попитал защо не е купил и за него. На другия ден той му дал неговата и отново си облякъл старата.

Много обичал и благоговеел пред Света Богородица. Много пъти казвал, че Тя сама изкачила стъпалата на Храма, когато била тригодишна.

Въпреки че имал много таланти и знания, никога не се гордеел, а напротив, когато вършел някаква работа, винаги питал някой друг какво да направи. В манастирския събор изказвал своето мнение, но не се опитвал да го наложи. Мълчаливо се молел и след обсъжданията ставало това, което старецът искал.

Заради аскезата рядко палил печка. Когато някой път искал да се стопли и било късно, отивал в магерницата и се топлел близо до печката. Никога не легнал на легло, за да почива, а спял на стол или в кресло. Така го намерили отците, седнал на едно кресло, след бдението по случай Въведение Богородично, на 21 ноември 1994 г., починал в съня си…

 

 

Из публикацията „Непознатият зографски светец – игумен Евтимий“ на Мартин Димитров, публикувана на страницата на храм „Св. цар Борис“ – кв. Аспарухово, Варна

 

* За съжаление книгата „Архимандрит Евтимий - игумен на Зографската света обител. Животоописание“, 2011 г., издание на Славянобългарски манастир "Св. вмчк Георги Зограф", Света Гора, Атон, е с изчерпана наличност

Архимандрит Евтимий /в ляво/

Архимандрит Евтимий

Гробът на Архимандрит Евтимий