При снега в събота

Сега е бял ден, много бял, защото е в средата на малкото си зимни часове и защото всичко наоколо е бяло.

Пътят, изгазен от много колела, едва видимо се подема. Пустинно и тихо. Мълчи реката, похлупена с надеждната сурдинка на снега. Отстрани - буки и борчета. Борчетата самоотвержено носят на ръце непосилния товар на снега и се ерчат със зеления цвят на своята увереност, че ще порастат: почакайте ни само и ще видите! Ограда от два реда пръти, дълга и крива, изпаднала сякаш от някоя детска читанка. Буките притихнали, ослушват се за най-слабия полъх на вятър.

Полъхът идва като съсък на камшик - минава, поръсва снежен прах от клоните и заминава. И пак е тихо. Хруп-хрупат стъпките. Отгоре се чува бъбреж, задават се трима - момче и две момичета, зачервени и щастливи от нещо - може би от нищо, може би просто от това, че са така млади и така хубави и тримата. Питаш далече ли е Българка - макар да знаеш колко е далече. Отговарят, че не е много далече, но не е и много близо; макар че и това знаеш. Като знаеш, че дотам, отдето идват те, е по-близо, отколкото същото разстояние натам, из нагорното. И се разминавате, всеки понесъл със себе си като топла шуба своето битие.

И започва да прехвърча нов сняг. По снежинка, по две, нерешително и случайно, довеяни от някой клон или някой облак. След това не прехвърча, а си вали зимно, както трябва. Усилва се вятърът. Това е ситен сняг и той трупа, вятърът го издухва на дълги бодливи серии, почине за малко, посъбере душа и пак почва работа.

Тогава Балканът омекотява резкостта на очертанията си, става малко недействителен - като преувеличена зърнеста снимка, гледана отблизо. Балканът става топъл като зимна приказка. Виелицата свири на разни гласове из гората и засипва с чиста, хрупаща белота чернотата на коловозите, на олиселите припеци, на копните - стопените кръгове около дънерите, на мъхнатите долове и била, които се стелят навред наоколо така безпорядъчно.

Из пътя вървят хора. Сняг по гуглите, по раниците, по ските. Хората отиват нагоре. И всеки заедно с товара си - мъкне като най-нежен товар своя образ на планината, в която отива. За някого тоя образ е в необятната раница с много джобове, които сами приличат на раници - и той има достатъчно основание за това, след като е губил досега апетита си в борба с делниците. За другиго, който пет-шест делника мечтаел да ходи, а все седял, притиснат от писарските дела в някоя канцелария, тоя образ е в ските и изглежда като летеж. За трети... А ето за онова момиче и онова момче, екипирани така странно (тя с токчета, той с бяла риза и връзка), Балканът е може би само декор на игра, в която значение имат не думите и не нещата, а едва набелязаните силови линии на някакво неясно привличане...

Снегът вали и навява козирки по преспите, скрива коварните поледици на пътя, прави дърветата и даже въздуха черно-бели. Пътят е дълъг, но когато се върви без бързане - не дотяга. Защото пътят тук не е отиване към нещо, а част от това нещо - и почти половината му част.

На самата седловина горе е стъпила хижата, тя се мярка между дърветата и снега - точно на самото вървище на ветровете. Не може да се разбере кой вятър духа - от юг ли, от север ли. Хижарят казва, че и двата. Биели се и затова печката пуши, а печката е навряна в самата камина. Хижата е малка, народът в нея - много, надошъл отвсякъде.

Тясно, няма къде да се обърнеш. Но хижа е, има топла кухня и топъл чай, топлота има в разговорите и в шегите. Постоянно прииждат нови пътници и дълго бръскат заснежените си дрехи с метлата. Жени, мъже, млади, стари - всякакви. Те не идват тук да съчетават приятното с полезното. Те цяла седмица са правили само полезното и искат в края на седмицата сами да си изберат приятното. И не мислят дали това приятно е съчетаемо и дали вкусът му е същият, както преди. Те имат съботата и неделята до обед и искат да ги изживеят така, както умеят - на воля и пълно.

Не само вътре - и вън е врява. Няколко чифта ски минават от крака на крака. Снегът - нашарен от ските. Има и една шейна, с нея се пързалят момичетата. Неизвестно как и защо, шейната прави каквото прави, но винаги се обръща и изсипва багажа си в преспите. Така даже е по-добре, отколкото ако не се обръща. Хвърчи оная шейна, натоварена над фабричната си норма, никакви спирачки не помагат.

Екне олелия: виковете, смеховете - и те са без спирачки. Едно момиче се връща от чешмата с празна дамаджана и казва, че „чешмата не пуска вода". Едно малко момче се навело над мъничките като за него ски и плаче. Скъсало превръзките и крепленията. Превръзките все пак някак може да се оправят. И чешмата може да се накара да пусне малко вода. Защото всичко на тоя свят все някак се оправя и от тъжно става весело - стига да пожелаеш това истински...

... Снегът оредява и пак прехвърчат отделни снежинки. Небето се цъкли, просторите яснеят. Застудява. В бистрата ведрина местата на север се открояват ясно, до последната чертица. Снежни поляни, снежни хълмове, накълбени един върху друг, отиват далече, далече – и по тях като с молив са надраскани пътеки и пътища, прозрачни гори, черни долове. А тук-там из доловете се притаило на завет някое селце и пуши нехайно с коминчетата си, лъщи някой поток. Един чист, стъкленозеленикав блясък пада от облаците по цялата планина...

На пързалката, братя!

Скиорите пригласят железата на своите криви дъски, крачат едро и деловито нагоре - по един запустял дърварски път, завеян с преспи и ненужен зиме. Клоните от двете страни се свеждат и правят тунел, претоварен с белота, и белотата е толкова девствена, колкото може да бъде само навръх планината. Хубаво е да се пуснеш оттук. Ските се стрелкат бързо, въздухът пищи, задянатите вейки изтърсват целия си сняг върху тебе, а ти летиш.

И макар да знаеш, че има едно място, дето неизбежно се пада - пак летиш към това място само заради радостта, че преди това ще летиш...

... Вятърът ненапразно се труди. Той успява да разгони най-тежките облаци и тогава се открива небето - синьо, много синьо, а из него по края някъде пътуват златисти облачета. Такова неправдоподобно синьо небе с такива бутафорни облачета има само в старите картини.

Но то трае само миг или два. Пак нахлуват отнякъде ония, бурните облаци. Балканът помрачнява изведнъж. И вече е съвсем ясно, че денят си отива. Пак вали сняг, ситен и плах отначало, един дребен рояк, довеян от близкия облак. А когато вятърът най-сетне капва от умора и стихва - почва да вали едро и гъсто истински сняг. Тогава най-домошарите от гостите на планината се сещат за дървата, тършуват за сухи дърва. Почват да цепят с брадвите дългите цепеници, оваляни в сняг, правят топливни запаси за вечерта.

И вечерта идва, синя и бяла. Усилва се с нея и човешкият прилив. Домакинът е в паника: току-що дошла някаква голяма група отнякъде си, къде да я дене, как да я смести? Но групата се смества някак си сама, от само себе си. И всички групи са сместени, и всичко полека-лека уляга и се уталожва, никой не остава вън на снега...

Вечерта идва като сняг, който пада тихо, без вятър; като печка, която бумти и трещи, натъпкана догоре. В стаите - гъмжило. Лицата - зачервени, очите светят. Идва време да се отворят раниците, също и техните многобройни джобове, които сами приличат на раници, обло и продълговато издути. Време на китарите, които запяват носово-елегично, на ручащите акордеонни басове, на всичко, което може да дрънчи и да издава звуци.

И започва тая фантастична зимна съботна вечер в Балкана, когато всичко е по-друго от останалите дни и вечери.

... А вън сипе снегът. Сипе леко и непрестанно, засипва дирите на ските, на хората, на колите и самата гора. Засипва стария ден и подготвя чиста, непокътната работна площадка за новия. За да започне всичко отначало - чисто и непокътнато...

 

 

Георги Божинов

Из книгата с документални разкази и пътеписи „Черешови води“ /1986 г., второ издание – 2018 г./

ГД "Българка"
Снимка: Пламен Кръстев

По път за ГД "Българка"
Снимка: Добромир Иванов

Сините скали преди ГД "Българка"
Снимка: Добромир Иванов

Снимка: Калоян Узунов

Снимка: Калоян Узунов