Петър Манолов – сладкодумният разказвач на истории за добротворството, родовата памет и корените

Наскоро публикувах няколко разказа от Петър Манолов – кореняк софиянец, човек със солидна житейска и професионална биография и ред специализации в сферата на националната сигурност и отбрана, мениджмънт, фирмено управление и човешки ресурси, телевизионен журналист и водещ на емблематичното в недалечното минало предаване „Десант“ по БНТ, който преди малко повече от 20 години, напуска шумотевицата и суетата на големия град и се заселва в едно живописно селце в Тревненския балкан. Не след дълго купува и сградата на „новото“ училище в Бърдените, която превръща в бутиков хотел за гости „Сокай“, а в момента преустройва сградата на първото селско училище в Етнографски музей, в който ще бъде експонирана богатата му колекция от национални носии и костюми, събирани от различни краища на България през годините.

- Г-н Манолов, в едно Ваше интервю за предаването „Нощен хоризонт“ по БНР, споделяте, че доста пъти сте посещавали Трявна, но помните първото си влюбване в нашия град… 

- Бяхме в Трявна за Нова година. Мисля, че беше през 2002 г. Случи се една хубава зима с много сняг, огледах се на мегдана, пред Часовниковата кула, Гърбавия мост, църквата "Св. Архангел Михаил", дуварите, камъните, всичко застинало във времето - красота. Погледнахме се със съпругата ми и разбрахме, че това е нашето място. И точно тогава се влюбихме в Трявна, макар че бяхме идвали и преди. Но сега я видяхме с други очи…

Дълго време търсихме стара селска къща – с плочите, с камъка, със стария дух, аромат. Обикаляхме три-четири години из Родопите, Априлци, Рибарица, Троян, Тетевен, но все нещо не достигаше. А то мястото трябва да те грабне, да си кажеш: „Ето това е моето място“…   

- В Тревненско има много красиви селца с живописни гледки, стари, възрожденски къщи, съхранили своя дух и атмосфера. Как се озовахте на Бърдените?

- Когато решихме със съпругата ми да си търсим селска къща в Тревненско, попаднахме на един адвокат от Трявна, който ни заведе до това село, за да огледаме къщата на баба Фира. Спомням си, че беше през пролетта. Качих се на чардака и като погледнах каква гледка се разкрива към Стара планина, си казах: Това е! Не съм и питал съпругата ми, просто се влюбих и купихме къщата тогава.

- А как решихте да се занимавате със селски туризъм?

-  Когато направихме къщата, започнаха да ни идват на гости близки и приятели, които много харесаха мястото и имота, чийто старинен дух успяхме да съхраним. Те много искаха да почиват тук. Децата им също идваха от София, заедно със свои приятели. Тогава решихме да направим хотела. По това време се продаваше сградата на „новото“ училище в селото, строено през 1911 г. Решихме да го купим. Сградата беше в окаяно състояние, цялото място бе обрасло с бурени и къпини. За съжаление, по онова време, не разполагахме с достатъчно средства, затова имотът стоя дълго време запуснат. Едва през септември 2012 г. започнахме да правим проектите, за да стигнем до есента на 2017 г., когато отворихме хотела. Идеята беше да съхраним възрожденския дух, който все още е така силно жив тук, из цяло Тревненско.

- Доколкото разбрах към хотела ще бъде открит и Етнографски музей с национални носии и костюми от цяла България, които колекционирате от години. Как се зароди тази Ваша страст към старините и корените?

-  Наистина имаме намерение да отворим Етнографски музей в сградата на старото училище в Бърдените, строено през 1867-1868 г. Там ще подредим богатата ми колекция от национални носии и костюми, събирани в продължение на години от всички райони на България. Бях някъде около 15-16-годишен, когато си купих първата стара снимка, след това една стара книга и така малко по-малко, започнах да колекционирам старини. Най-вече от българската история. Много харесвам епохата на Възраждането. През годините събирах носии, накити… Винаги съм се възхищавал от дарованията на Българката - от красотата, която твори с ръцете си и я вплита в носията, в шевицата, заедно с онзи дух, който носи в сърцето си, защото във всяка носия и шевица, има много послания. И, когато се качихме горе, на село, тези носии, престилки, кърпи, пафти и всичко, което съм събирал във времето, си дойде на мястото. Най-ми е хубаво през зимата, когато навали снега, и като ги наредя… все едно идва пролетта – багрите грейват и ти става едно слънчево и топло на душата.

- Покрай тази колекционерска страст ли се запалихте да събирате истории, предания, снимки от миналото на Бърдените и Тревненския край? Заварихте ли стари хора в селото, които да Ви разкажат местните легенди и предания?

- Грехота е да отидеш на едно място и да привнесеш нещо, което не типично, местно. Човек, там където се е озовал, трябва да издири и запази местното. Така и започнах. Заварих възрастни хора в селото, друг е въпросът - какво бяха съхранили те от своята родова памет. Питах и разпитвах. Имаше няколко човека, които ми разказаха някои истории, но като че повечето не се интересуваха от родовата си памет. Тогава отидох при тези прекрасни момичета от Музея в Трявна, които ми помогнаха и съдействаха да издиря истории и предания от миналото на Бърдените и Тревненския край.

- А как се зароди тази Ваша страст към писането? През 2019 г. излиза първата Ви книга с разкази „Очите на душата“, а през 2021 г. – „Кръвта на пеперудата“ с много истории от Тревненско и Бърдените?

-  Когато се зарових в историите от миналото, нещо трепна в мен, нещо се събуди… Повечето от образите, от сюжетите на моите разкази се раждат през нощта. Ставам и бързам да запиша всичко, което ме е осенило, стреснало, провокирало, защото на сутринта нещата изглеждат различно и всичко вече е изчистено. Така се раждат моите истории, които са пречупени през собственото ми светоусещане, през моята философия, че трябва да се прави добро, през моята визия за мъката българска, която е изстрадвана и трупана през вековете, особено в тези бедни, планински и каменисти райони, където земята е била неплодородна и с много мъка се е постигало всичко. Борбата на българина за оцеляване винаги ме е впечатлявала. Той е корав, жилав и борбен, въпреки...

- Историческите сведения и предания или художествената измислица, вземат превес във Вашите разкази?

- Когато пиша разказите си, не се опитвам да се придържам към някаква достоверност, документалност. За мен по-важни са посланията. Да, има я легендата, която провокира и събужда творческия замисъл. Например, разказът „Захария“, който публикувахте наскоро… Стари хора ме водиха на ливадите край Малки Станчовци с онзи голям горун, където са приготвяли курбана. Показвали са ми и къде е бил Боневият хан над чешмите на Малки Станчовци. Има и я легендата за забравеното дете. Но историята от преданието е по-друга. Майката се прибрала в къщи след тежък ден на нивата и чак тогава се усетила, че е забравила детенцето си в цидилката, завързана на едно дърво край нивата. Върнала се да го търси, но, за съжаление, то било разкъсано от хищниците… Това е легенда, която прочетох, докато се рових из документите в Музея. Останалото е художествена измислица. Но както вече споменах, за мен по-важни са посланията към читателя и възможността да се докоснеш до емоциите и изживяванията на героите.

- Сещам се и за един друг Ваш разказ „Каменното момиче“. Той също е базиран на местно предание, нали?

- Да. Дори камъкът, за който става дума в разказа все още стои в селото, макар и счупен, върху него са поставили трафопоста. Но последният разказ от книгата „Очите на душата“, който съм озаглавил „Пеперудни“, е най-хубавото нещо, което съм написал до момента. /Бел. Г. Иванова - Разказът ще бъде публикуван в две части на 1 и 2 януари/

- И все пак, като чета визитката Ви, макар и с дългогодишен опит в телевизионната журналистика, чисто жанрово, стотиците сценарии, които сте написали, са доста далеч от художествената проза. Трудно ли Ви беше да превключите на друга вълна в творчески аспект?

- Аз съм се готвил за това нещо. Когато започнах работа в телевизията през 1987 г., а после завърших и телевизионна журналистика, пишех сценарии. И може би, ученето на български език и боравеното с думите, е оказало своето влияние. Отделно и страстта ми към старините, колекционерството, те също имат своя принос към новото ми творческо поприще. Друг е въпросът, че никога не съм се взимал насериозно и за мен това беше една наистина голяма крачка – да напишеш книга. А, за да напишеш нещо на белия лист и да го оставиш за хората, трябва да си много готов и да има какво да им кажеш. Никога не съм се чувствал писател и сега не се чувствам такъв. Било е повече необходимост да споделя всичко това.

- Не Ви ли липсва София?

- Честно да си призная – не! Тази агресия, това безумие, напрежение, цялата тази лудница, която е около нас и особено ярко се усеща в големия град, ме натоварва и ме прави тъжен. В планината е силата. В началото синът ни беше при нас, на село, в продължение на три години, после замина за чужбина, сега пак е тук. Но за него това не е проблем – дали е тук, в София, или някъде в чужбина, тъй като работата му е онлайн. По-важното е, че и той е увлечен от моята страст към старините и корените. Посреща гостите на хотела, разказва им местните истории и предания, показва им колекцията от носии… Аз също пътувам доста у нас и в чужбина, но моят дом е тук.

- Разбрах и за един благороден Ваш жест към даровитите деца на Трявна. От 2018 г. дарявате стипендия на талантливо дете от НГПИ „Тревненска школа“. Предполагам, че и това добро дело е свързано с Вашия пресантиман към Тревненското, изкуството, творчеството?

-  Този жест е провокиран от обичта ми към Тревненското и талантливите деца на Трявна, но най-вече от добротворството. Това трябва да оставим като послание и на нашите деца и близки -да ги научим, че да правиш добро и да поставяш другите пред себе си е много важно… Навремето се чудихме на кого да помогнем и като видяхме какво правят тези деца от Художествената гимназия, колко са талантливи, решихме да помагаме на тях. За съжаление, пандемията и последвалата я карантина, прекратиха малко каузата, но така или иначе, това е ангажимент, който сме поели и имаме намерение да го продължим във времето.

- На финала на нашия разговор и навръх Коледа, какво бихте пожелали на тревненци?

- Не си падам много по гръмките приказки и фрази, но простичко, човешки и семпло им пожелавам - да са най-вече здрави! Да се обръщат по-често към корените си, към родовата памет, защото може би, това е единственият начин да осъзнаят, че техните бащи, деди и прадеди са живеели трудно, но са оцелявали. И третото ми пожелание се отнася за децата. А на едно дете какво му трябва? Да му дадеш миналото, да му дадеш рода, корена и да му дадеш криле, за да може след това да лети…

 

Интервю

Галина Иванова