Димитър Попски пише едно от първите възрожденски стихотворения, посвещава го на Софроний Врачански

Наричан е още „неизвестният“ и дори „тайнственият“ Димитър Попски, защото освен своята поетична ода за големия български родолюбец от XVIII в. Софроний Врачански и своето никому неизвестно име под нея, той не е казал нито дума повече за себе си.

И досега се търси отговор на въпроса – какъв бе той – обикновен работник-печатар, издал първата новобългарска книга „Неделник“ на Софроний Врачански в една епископска печатница в малкия град Римник – Румъния, през 1806 г., или начинаещ любител поет, чието единствено литературно произведение е „Ода за Софроний“ /“Его преподобию г-ну отцу епископу Врачанскому Софронию ода“, Букурещ, 25 март 1813 г., Димиер Попский от Трявна“/.

Действително сега е трудно да се даде ясен и точен отговор на този въпрос, защото истината, която търсим, е забулена от мрака на оная далечна епоха, чиито първи искри не ни дават достатъчно светлина, за да надникнем по-дълбоко в нея.

Затова сега, от малкото данни, с които разполагаме, с еднаква увереност можем да отговорим: Да, Димитър Попски бе книжовник, но не беше първи, преди него са… Той бе революционер, но нито първият, нито най-крупният, а един от първите членове на така наречената „Българска революционна организация“, начело на която застават: Софроний Врачански, Иван Замбин, Александър Некович и той самият, и която някои историци са записали като „Временно правителство“ на България, основано от българската емиграция в Букурещ още в началото на XIX в.

Той е по-млад съвременник на Софроний Врачански, който го взема под своя закрила и го приобщава към своя духовен мир. Както се каза вече по-горе, Димитър Попски пребивава заедно със Софроний в Румъния и му сътрудничи в отпечатването на „Неделника“ с помощта на сина си Георги, приел занаята на баща си в печатницата. И напълно логично е да се счита сега, че тази помощ не се е ограничавала само до издаването на спомената първа книга на новобългарски-черковнославянски език, с какъвто шрифт /букви/ разполагала печатницата в Римник, а наред с книгопечатането, Попски е оказвал най-близка помощ на Софроний Врачански и в написването и отпечатването на редица важни писма и послания до императора в Петербург и до руското командване на фронта от Руско-турската война /1806-1812/, както и позиви, или „прокламации“, както по-късно Раковски ги назовава, писани до българския народ през 1810 г., да се присъедини към руските войски след преминаването на Дунава и заедно с тях да извоюва свободата си.

До този извод ни навеждат идеята и вярата, че угнетеният и поробен български народ рано или късно ще бъде освободен от руските войски, олицетворявани от „двуглавия руски орел“, за което Попски пише по-късно с два реда в своята „Ода за Софроний“. При отпечатването й във в. „Дунавски лебед“ обаче, Раковски е прередактирал и изменил този текст, с оглед осъвременяването на одата за момента на публикуването й, почти половин век по-късно, което ясно се вижда от съхранявания ръкопис в архивите на Народната библиотека – София.

Одата, която Димитър Попски посвещава на многострадалния Софроний, е написана през март 1813 г. в Букурещ, когато неговият герой е бил още жив. Тя бива запазена в ръкопис в румънските архиви, докато попада в ръцете на видния български революционер и поет Георги С. Раковски, който я обнародва във в. „Дунавски лебед“, бр. 54 от 1861 г.

Обаян от личността на Софроний и въодушевен от неговото голямо просветителско дело, особено през периода на тяхното общуване, запознат, според проф. Емил Георгиев и с популярните тогава в руската и сръбска литература оди на XVIII в., Димитър Попски дава пълен израз на своя възторг и преклонение пред големия наш възрожденец.

Според критика Цветан Минков стихотворението на Попски, наред с възхвалите на неговия благодетел, отразява и свободолюбивите въжделения на целия български народ и в частност – на будната българска емиграция в Румъния. То отразява упованието на народа в собствените му сили и прославя една видна личност, която въплъщава в себе си имено тези сили и надежди на народа в дадения исторически момент. Точно това добре е разбрал и оценил в неговото патриотично съдържание Георги С. Раковски, за да го отпечата на страниците на своя вестник.

В духа на Паисий одата започва с мисълта за тежката робска съдба на народа. Заробването се свързва с отслабването на държавата, поради раздорите между цар Александровите синове и „их домашное несогласие…“:

„За несогласие платили жизнию, царство конец восприяло,

разорение, опостушение, нам же робство последовало!“.

Софроний се славослави като народен пастир, герой, закрилник, сравнява се с охридския епископ Теофилакт и дори с Патриарх Евтимий и му се пожелават дълбоки старини и здраве, както за да продължи да ръководи духовно България, така и за да бъдат унищожени враговете на народа. Стихотворението изненадва със своята политическа мисъл /още едно доказателство за активното участие на неговия автор в политическия живот и борбите през указания период/, а това издига одата високо в идейно отношение и оставя на втори план нейните художествени недостатъци. Тя е важна като документ за духа на времето, през което е писана и носи неговия патос. Като пожелава да се разпръсне мъглата над родината – мракът на робството, авторът пламенно възкликва:

„При животе твоем да възкръснит разярений наш лев…“.

Той мечтае да пробуди у народа героичните добродетели на неговите прадеди – „царя Асена мужество…“, та да се стече той въоръжен отвред за решителен двубой с вековния си потисник:

„Всяк услишан к того гласа да бежит,

десницу свою на врага да вооружит!...“.

Дори и само този призивен израз достатъчно говори за известен скок в развитието на идеята за свобода сред прогресивната българска общественост. Със своята ода за Софроний, Димитър Попски пръв прави опит да осмисли поетически народната мечта за свобода в героичен, борчески дух.

Одата има очевидни недостатъци като стихотворно произведение: неиздържан стих, неподчинен на никаква ритмика, с неизразителни, предимно глаголни рими и архаичен черковнославянски език. Тя обаче не е лишена от известна емоционалност, гъвкавост и разнообразие – редуване на елегични и величави моменти, на изобличителни и призивни тонове, с относително богатство на чувството и мисълта. А патриотичният и борчески патос я издига като първи опит у нас за патриотична лирика.

Като се имат предвид оценените заслуги на Димитър Попски в историята на българската литература, които го издигат до пиедестала на пръв новобългарски поет, се налага изследванията за неговата личност, живот и творческа дейност да продължат до пълното разкриване на литературното наследство, което ни е оставил той. Има вероятност то да не се изчерпва само с разгледаната ода, обнародвана от Раковски в „Дунавски лебед“ и по такъв начин съхранена като наш „драгоценен паметник“. […]

 

 

Симеон Савов

Из сборника „Трявна“, 1982 г. Оригиналното заглавие на статията е „Димитър Попски“

Софроний Врачански, портрет. 1812 г.
Витановска фамилия, ГХГ - Пловдив
Снимката е от книгата на Люба Цанева
"Зографи от Трявна", 2013 г.

Заглавната страница на в. "Дунавски лебед",
бр. 54/1861 г., в който е отпечатана "Одата"
на Димитър Попски
Източник: Дигитален архив на БАН

"Одата за Софроний" от Димитър Попски
Снимка: Дигитален архив на БАН

"Одата за Софроний" от Димитър Попски
Снимка: Дигитален архив на БАН